0
1240

За музиката и скулптурата

Любомир Далчев

Това са някои объркани мисли. Може ли да се смесват музика и скулптура? Звучи нелепо. Музиката се оформя в движението на фактора време. Това се отнася и за скулптурата, но по съвсем друг начин. Едно е общото. Мозъкът кара ръката да създава форми, които може да са в глина или в звук, но потъват в нас и предизвикват нашите чувства. И при това, както има музика, която може да ме накара да заплача, тъй има и скулптура, която предизвиква същата реакция. 

Много е творено за образите на мъката и скръбта. Тук ще се спра само на две велики личности, които си служат с коренно различни средства, но и са така близки като резултат. Това съвсем не значи, че не съществуват и други творци, които постигат същото. Тук става дума само за едно лично мнение и усещане, породено от изкуството на тези две велики личности.

Ние, хората, не сме еднакви. Твърде сме сложни, а често и объркани. Различаваме се по цвета на кожата, по имената, по езика, който говорим, по произхода, по мястото, където живеем, по това, което обичаме или мразим, и още по какво ли не. Даже се бием и убиваме, защото се смятаме за различни. Не всички обаче разбират това и мислят като мене.

Аз съм от онези, които обичат да слушат цигулката на Ане-Софи Мутер. Тя е момичето, което нявга диригентът Караян направи световно известно. Нейната музика понякога кара сълзите ми да потекат. Ще ми кажат – закъсняло живееш. Тя е баба, а днес има толкова много други изпълнители и то добри. Може и да е така, но не съвсем. Миналата година цигуларката изнесе концерт в Сан Франциско, който обиколи световния интернет. Досега никой друг изпълнител не ме е трогвал толкова силно.

Една люта чушка прави същото с очите, но това е реакция, предизвикана от храната. А онова, което чуват ушите ми и което предизвиква моите сълзи, е нещо съвсем различно. Когато слушам Ане-Софи Мутер, нещо в мен се надига и се събира, и сълзите започват да текат. Може да е мъка, може да е някакво ново чувство, но това е факт. Нейната ръка кара лъка и струните да звучат нежно като полъх, после така изпълват въздуха със звук, сякаш свири цял оркестър.

Някои казват, че ако имат нейната тристагодишна цигулка „Страдивари“, биха могли да направят същото, даже и нещо по-добро. Казват, че записите ѝ са парфюмирани. Не знам дали е така, но не съм ги чул тези другите, дето да накарат сълзите ми да потекат. Разбира се, не всички чуват това, което чувам аз.

Но има и такива, които със сигурност твърдят, че това е само стържене на четири струни и даже не могат да го понасят. Но това е за тях. Има хора всякакви.

И науката го потвърждава. Връзката между звук и мозък е предмет на хиляди страници научни изследвания. И още нещо. Когато слушам хилядите тръби на органа в Кристалната катедрала в Гардън Гроув, Калифорния, имам усещането, че въздухът е тъй плътно наситен със звук, че е възможно с чук и длето да се откърти на парчета. И неслучайно скулпторът Любомир Далчев избра да почива в гробищата на тази черква, където звукът е силно триизмерен като една плътна звукова скулптура.

А влиянието на скулптурата върху човешкия мозък се знае от времето на фараоните.

Но да се върнем към музиката. Музиката, която със специфичната форма на своите тонове ни разкрива един друг свят.

Когато слушам Ане-Софи Мутер, сякаш виждам как работи с пръстите си и оформя звука. Прави го триизмерен и го моделира. Някъде плътен, другаде ефирен. Някъде нежен, другаде груб и силен. И всичко това говори вътре и дълбоко в нас. Тя е като скулптор, който оформя глината и създава образи, които също могат да проникнат дълбоко в нас и даже понякога да докарат сълзи. 

Ане-Софи Мутер

От снимката личи, че тя живее плътно с музиката, която е вътре в нея.  

Изпитвам същото чувство на доволство, когато затворя хубава книга или видя на екрана хубава пиеса. И при двамата, цигулар и скулптор, ръцете и мисълта създават творчески форми, които потъват дълбоко в нас.

Нещо подобно става с мен, когато гледам скулптурите на Любомир Далчев от неговата галерия на открито до хилядолетната черква „Света София“ в столицата ни. Неговите пръсти създават триизмерни форми, които дълбаят дълбоко навътре, както музиката на Мутер.

В началото Далчев тръгва по пътя на италианската и гръцката скулптура да търси красотата на тялото. Даже го смятат за втори след нашумелия от пропагандата Арно Брекер, но постепенно се откъсва и тръгва по пътя на драмата на Кете Колвиц и Ернст Барлах.  

„Ослепените воини на цар Самуил” ме разтърсват с дълбочината на страданието си. Неслучайно кураторът Воатен от музея Помпиду в Париж ги сравнява с Огюст Роден и драмата на неговите „Граждани на Кале”. 

Пресъздадена е една от най-големите трагедии на българското племе. Хората са загубили най-ценното в живота си и реагират различно. Един се е изправил гордо и като че ли казва: „аз не съм пречупен, аз съм силен и ще продължа”. Други се огъват от мъка. А този с едно око вижда своята отговорност и знае уверен пътя, по който да води слепците. Една скулптура, която звучи съвременно. Българите искат и търсят да намерят човека, който да ги поведе по трудния път на хора, ослепени от пропагандата и чуждите интереси.

Не е ли като едноокия и самият Любомир Далчев, който води ослепените воини? И той като едноокия водач търси път за ослепелите.

Един от ослепените Самуилови воини на Далчев

Следва драмата на Йов, който протестира даже срещу Бога в небесата, или на майката, която носи на гръб тялото на сина си.

Когато гледам тази драматична скулптура, имам усещането, че сякаш звуците на цигулката ме съпровождат в една голяма човешка драма.

Но както относно Ане-Софи Мутер, тъй и за Любомир Далчев има и хора, които мислят по друг начин. Някои минават и гледат паветата, по които е стъпвал цар Фердинанд, когато е отивал на черква, и не виждат скулптурата. Други пък смятат, че мястото до галерията е добър пазар на ватенки и какво ли не. Трети правят триизмерно фотокопие на една популярна картина на Вешин. Нещо като смесица на компютърно фото, моделиране и живопис. Не отричам тези мнения. Всяко си има своята стойност.

Творбите на Далчев са сякаш от един друг свят и ни карат, както и Мутер, да въздъхнем след всичко преживяно. А може да отроним и някоя сълза.

България има талантливи скулптори и музиканти, които също ни вълнуват. Не искам да отрека това. Всеки има своето търсене и своите успехи. Не искам да отрека и съвременната скулптура, която често се стреми да ни шокира и да привлече вниманието ни. 

Скулпторът Сезар някога ни предлагаше една смачкана кола или своя „Палец” в парижкия Дефанс като голямо постижение. И мнозина се нареждаха в кафенето на „Шанз-Елизе”, за да го зърнат на масата, запазена само за него. 

Най-богатият английски художник Деймиън Хърст ни обяснява, че когато една чистачка измела боклука, поставен от него като част от композиция, това е голямо постижение, защото тя разбрала същността му и го хвърлила. Но сензацията изглежда, че отминава. И Хърст се налага в търсенето на красотата, показвайки, че умее да рисува. 

Сега красивите цветни комбинации на японката Яйои Кусама са между най-търсените, но това се дължи и на нейните портрети, които са в центъра на творчеството ѝ. Тя е може би в един преход от сензацията и абстракцията към връщането на чувството за задоволство от дълбочината на човешката същност.

Не мога да пренебрегна скока на световната сцена на българските майстори на триизмерното изкуство. За музикантите ни може да се каже същото, когато изграждат със своите тонове инсталации от звуци.

Но Далчев и Мутер са далеч от текущата сензация или само красота на формите или звука. Те са донякъде далеч и от съвременните творци. За Далчев може да се каже, че е по-близо до Нефертити от музея Боде в Берлин, в чийто образ творецът преди хиляди години е вписал характера и вътрешното състояние на царицата. А на върха на постижението на Мутер е вълшебният Бетовен.

Дълбокото проникване в човешката душа е онова, което прави създаденото от ръката на Мутер и от пръстите на Далчев да е толкова близко в тяхното изкуство.

Февруари, 2020 г., Сънивейл, Калифорния

Петър Атанасов е завършил скулптура в последния курс на Любомир Далчев в Художествената академия в София. Живее в САЩ.