Необичайна книга ни беше подарена в края на миналата година. Необичайното започва още от заглавието ѝ – нарича се „От Мърквичка до минотавъра” и неин автор е Митко Новков. Мърквичка е представен със своята „Ръченица, а „Минотавърът“ е на Андрей Даниел.
Винаги, когато стоя пред някоя картина, имам чувството, че трябва да я изговоря и едва тогава ще я разбера. За да стигне в пълнота до мен, картината непременно трябва да се облече в думи, едва тогава пластовете ѝ стават релефни, понятни. Ако картината се отрази в мен без думи, тогава тя остава неизживяна докрай. Все едно не съм влязла в диалог с нея. Може би именно заради това ословесяването на живописта, което прави Митко Новков, ми е толкова близко.
Тук, както и в предишната си книга „От Медуза до Магрит”, Митко Новков продължава да ни разказва ужким за картини, но картината е само центърът, поводът, само фитилът, който подпалва енергията му, за да избухне тя в лабиринт от неочаквани асоциации, метафори, връзки, да ни разкрива дълбинни слоеве, да ни посочва хоризонти, за които въобще не сме предполагали. С пълна свобода се движи авторът из тези лабиринти, изключително приятно му е, неудържимо любопитно му е да разглежда детайли, да се взира в тях, да ги асоциира с неща, с които на пръв поглед те нямат нищо общо. Като че ли е включен в щастлива игра, която го увлича и той не може да се спре. В резултат на това искрящо фокусничество впечатляващата му обща култура се превръща в някаква просветляваща лупа за живописта, ние се озоваваме пред една картина, която, да, ужким ни е съвсем добре позната, но всъщност едва сега си даваме сметка, че не сме я разбирали съвсем добре, сега за тази картина са ни подарени, така да се каже, нови очи. Всички есета са за известни и добре познати картини, но видяни с нови очи, те вече са други.
Във всяко свое есе Митко Новков започва да рисува втора, вече словесна картина върху картината, която е в неговия фокус. Книгата започва с есето „Меланхолия, сякаш изневиделица”, посветено на „Ръченица” на Ян Мърквичка, „… превърнала се в изконен символ на успешните първи стъпки на българското изобразително изкуство”. И захваща Митко Новков не от девет кладенеца, а от десетки кладенци да ни убеждава, „че е веселие, веселие е – има свирня, има танцуващи, значи веселие е, как иначе, ама е някак през мъка веселящо се веселие; веселие повече за идеята, отколкото да иде отвътре… Веселие със сухо гърло”. Ами да!, казваме си ние, ние това сме го знаели винаги, обаче защо не ни е идвало наум? Хем сме го знаели, хем не сме го доосъзнавали. Защо сме пренебрегвали тая окаяност и смълчаност на картината, въпреки че там се свири на гъдулка и се играе ръченица, и се предполага, че е шумно и весело? И на следващите редове нашият гид, сякаш чул въпроси ни, веднага ни дава отговор: „Мърквичка съвсем привидно, някак подхлъзващо ни вкарва да мислим, че картината му е за празник и веселие, а всъщност изобщо не е такава, тя е картина за тъга и меланхолия, за угриженост и печал“. Уж всички са вкупом, заедно, а не говорят помежду си. Уж всички гледат ръченицата, а не играят и не участват в нея. „Тази индивидуалност-в-общността…където всеки е сам за себе си под кръчмарския гредоред, но заедно с това е в почти неотделима, да не кажа съдбовна съ-общност с другите”. Какво по-точно наблюдение за самите нас, българите, които живеем един век по-късно! Не умеем, а и не искаме да говорим един с друг, но пък и не можем да избягаме един от друг, трябва да се търпим и да се примиряваме един с друг. Оттук произтича нашата меланхолия, която в продължение на десетилетия постепенно се превръща в намръщеност, намусеност, настървеност, озлобление, завист, за да се превърне през последните години в агресия, нетърпимост, омраза един към друг.
И върху още едно забележително есе искам да се спра, което дълбоко ме жегна и развесели едновременно. Митко Новков говори обстойно за Бай Ганьо, за многобройните му карикатури, за това, че той никога не е изобразяван в цвят, а винаги в черно-бяло, за това, че той може да бъде разбран единствено през личността на Алеко Константинов. Но не да разбираме Алеко, както Тончо Жечев го разбира напълно неправилно и криво – безгрешен, непорочен и свят, тъй като още с това си заявление правиш първата, основната, най-фундаменталната грешка при прочита на „Бай Ганьо” – че го четеш герой български, вместо проекция Алекова. Алеко не съчинява, нито портретува изцяло Бай Ганьо, той го хиперболизира и в това окарикатуряване, той го представя като нещо отблъскващо, неприятно, зловонно, срамотно.
Но това са неговите собствени, Алекови страхове и комплекси от българското. И като ги излива в образа на Бай Ганьо, той се освобождава от тях, но пък фатално и безизходно натоварва всички останали българи с тях. Всички народи си имат мрачни страни, само нашият народ си има само мрачна страна…Тази свръхмрачна фиксация е прегърната с охота от нашата интелигенция, оттук насетне в очите ѝ българското е винаги байганьовско, никога, да речем, христоботьовско…Затова тук нищо хубаво не бива да става, нищо свястно не трябва да се появява, тук всичко трябва да е мерзко, дребно, нищожно. Ако така не е, интелектуалецът ще се окаже не интелектуалец, а най-обикновен мърморко, свадлив и заядлив нехранимайко.
Да, ако бяхме успеели да приемаме Бай Ганьо не като катастрофичен и убийствен комплекс, а като част от особеностите на нашия национален характер, но не и като негова еманация, тогава може би и самите ние бихме били други, и отношенията помежду ни щяха да бъдат други. Да, меланхолията на ръченицата ни винаги би витаела над нас като лека мъглица, но пък грозотата на Бай Ганьо нямаше да ни загражда така всеобхватно в своята все по-задушаваща прегръдка. И нямаше да оставаме безизходно залутани в нашия лабиринт, в който властва нашият човекобик, нашият свиреп Минотавър.
И последно – искам да обърна особено внимание на стила на тази книга. Докато я четеш, имаш чувството, че си говориш с Митко Новков, или пък че го слушаш той някъде да говори – или когато представя книги, или по медиите. Ужким пише на най-обикновен, разговорен език, с диалогични обрати, със засечки, с инверсии – а се оказва, че този стил е на границата на някакво пределно напрежение, че още малко и езикът няма да го удържи в себе си, самият език отнякъде ще се пропука и кой ли знае какво ще стане тогава. Думи, за които имаме само смътна вече представа, сега изкристализират и оживяват и пак стигаме до онова наивно – ами да, винаги сме ги знаели. Ами да, винаги сме ги знаели, но никога не бихме ги използвали вече. И в това е приносът на тази книга – посочва ни със загриженост, лекота, с приятелско потупване нещата, в които грешим, припомня ни думите, които сме на път да забравим.
Когато човек чете внимателно някоя книга, той чете с молив в ръка и подчертава важните неща. Но картините не могат да се гледат с молив в ръка. Митко Новков все едно ги чете с молив в ръка и тази необичайна книга е неговият споделен прочит.
