Както е известно, барон фон Мюнхаузен успял да се измъкне от едно блато, като се изтеглил за косата. Със силната си ръка той спасил не само себе си, но и коня си. България трябва да се поучи от неговия опит, ако иска да се измъкне от корупционното блато, без да оставя магарето си в калта. Проблемът обаче не е само гравитационен – при нас, за съжаление, едната ръка на барона дърпа надолу.
Корупцията не е абстракция. Като много други понятия, с които се е злоупотребявало публично, и тя е започнала да губи значение. Често пъти всеки проблем – от неефективността на администрацията до сгрешените стимули в системата на здравеопазването или образованието – се описват като „корупция”. Но ако всичко е корупция, тя се превръща в начин на живот – било то мизерен или такъв, който заслужава да бъде описан като „лайфстайл”. А с начин на живот борба трудно се води. Съдба – какво можеш да направиш.
За да не се стига до такъв фатализъм, е необходимо „корупцията” да бъде сведена до ясно дефинируеми проблеми. В сегашната ситуация най-важните корупционни проблеми у нас изглеждат така:
– Четири милиарда на данъкоплатците бяха откраднати чрез една банка. Схемата все още не е съвсем ясна. Парите са раздадени като кредити на компании, чиито собственици се крият зад офшорни регистрации, макар че в момента опитват да продадат най-апетитните си активи. Кои са тези собственици, кои са кредито-получателите, които не са си върнали парите?
– Как е било възможно да се стигне дотам? Защо служби, прокуратура, надзорни институции не са си свършили работата и не са алармирали за съществуващите проблеми?
– Защо няма силен обществен натиск тези въпроси да получат бърз и категоричен отговор?
Последният въпрос е ключовият въпрос за „корупцията”. Ако обществен натиск няма, значи за нас тя е начин на живот – така стават нещата тук. Ако дадем този отговор, борбата с корупцията добива познатия ни хронично-палиативен характер и се състои в пакети от законодателни и административни „мерки” – болкоуспокояващи за пострадалите и по-чувствителните.
В този смисъл, въпросът с корупцията е изцяло политически, а не е въпрос за магическо институционално решение. Т.нар. „румънски модел” не е рецепта за законотворчество, а е свидетелство за едно решение на румънските политици, взето под натиска на румънското общество – да позволят реални, стигащи докрай разследвания, независимо от това кой в момента е на власт. Разликата между България и Румъния не е толкова институционална, а в това, че при нас такова решение не е взето. Или е взето от едни, докато други са решили точно обратното. И става така, че едната ръка тегли нагоре, а другата надолу.
Кой накъде дърпа?
Двигателните усилия към момента са ясни и те имат конкретни политически носители. Антигравитационните сили са концентрирани в Реформаторския блок и се персонализират основно от Христо Иванов, Радан Кънев, Меглена Кунева и техните съмишленици. Това са хората, които са заложили имената и кариерите си на успеха на борбата с корупцията, съдебната реформа и т.н. При неуспех те нямат полезен ход – и колективно като РБ, и персонално – ще понесат политическата отговорност. Всички други са си оставили вратички, някои цели портали, за измъкване и стоварване на вината върху тях.
В антигравитационните сили, за разлика от другите лагери, Супермен, Батман, Ахил или Крали Марко не се забелязват. Това им предава ментално по-устойчив вид, но пък публиката я гложди съмнение, дали без супергерой те ще успеят да се наложат. Още повече, че анти-гравитационните сили не винаги действат като екип и си имат вътрешни спорове от рода на това кой е по-антигравитационен.
Поради подобни спорове и съмнения дори сред техните най-искрени привърженици се появяват пораженски гласове. Мнозина смятат, че битката е загубена поначало, и с трепет чакат момента, в който това ще „стане ясно” и РБ шумно ще се изтегли от управлението. Вече на няколко пъти имаше репетиции на подобна маневра, които имаха позитивен ефект – лоши решения, като това за пенсионните фондове или запазването на шефовете на службите, в крайна сметка бяха ревизирани.
Засега лидерите на антигравитационните сили правилно преценяват, че оставайки вътре в правителството, дават единствения реален шанс за борба с корупцията. Напускането на фронта би се приело с нескрит възторг и облекчение от многобройните им опоненти (което е достатъчно основание да не се прави). Нещо повече обаче, ако то се случи преди реалните битки за закони, персонални промени и пр., то не би довело до някакво сериозно нарастване на обществената подкрепа, което да има решаващо изборно значение. В този смисъл, оттеглянето при подобни обстоятелства само би влошило нещата и би довело до засилване на чувството за безнадежност.
Про-гравитационните сили – тези, които дърпат надолу, са по-многобройни, но не са толкова видими и при директен въпрос не биха се идентифицирали сами по този начин. Затова те могат да бъдат разпознати основно по съдържанието на позициите, които заемат:
– „Ние сме за разкриване на цялата истина за КТБ, но каквато и да е тя, ДПС и особено г-н Делян Пеевски нямат нищо общо. Вярно е, че Василев и Пеевски са били партньори, вярно е, че са били близки до ДПС, но вече не са. Отговорен за фалита на банката е изключително единият от тях.” Тези аргументи може и да са верни, но проблемът е, че те се използват, за да се блокира всеки опит за безпристрастно и достатъчно дълбоко разследване на цялата афера. Прокуратурата не се самосезира по нищо, свързано с Движението и настоящия му бизнес антураж, което оставя впечатление за предубеденост. Нещо повече, тези аргументи се използват, за да се прокара тезата, че институционален проблем няма: „институциите – служби, прокуратура, регулатори – си действат нормално. Да, имаме инцидент с един „фараон” – г-н Василев, но за да се справим с този инцидент, просто трябва да приложим закона, а не да правим персонални и институционални промени. Вината е единична.” Ясно е, че една такава позиция дърпа надолу страната в усилията й да скъса с порочни практики на срастване на политически и бизнес интереси;
– „ВСС, БНБ, регулаторите, съда и прокуратурата са независими органи, които са конституционно защитени, и правителството и парламентът няма право да се намесват в дейността им.” Този аргумент изглежда безупречен от гледна точка на конституционализма и правовата държава, но е непълен. Да, независимостта следва от разделението на властите, но тя е обвързана с отговорност и със задължението за изработване на самокорегиращи механизми. Т.е. когато има сериозен провал в дейността на дадена институция, тя трябва: а) да покаже, че може да носи отговорност; б) да има механизми, които да коригират дефектите. Отговорността при голям провал – от порядъка на КТБ – е една: оставка. Ако си банков или финансов регулатор и си „проспал” такъв проблем, – без значение дали причината е некомпетентност или друга – е редно да се оттеглиш. Ако си служба за сигурност, а не знаеш в чии ръце са стратегически активи като телекоми и ключови индустрии, редно е да се оттеглиш. Това са правилата на демокрацията и конституционализма – в противен случай цялата институция става за смях. В този смисъл, ако има независими органи, които отказват да признаят очевидни провали, както и да носят отговорност за тях, парламентът и правителството имат сериозно основание да искат институционална реформа. По същия начин стоят нещата и когато независими институции нямат механизми за самокорекция. По конституция ВСС трябва да упражнява дисциплинарен контрол над съда и прокуратурата у нас. Особено по отношение на втората такъв на практика отсъства, обаче. Дори във фрапантни случаи, които поставят под съмнение дейността на тези органи, – като костинбродската афера или разследването на фалшивите обвинения в опит за убийство, които стартираха срутването на КТБ – сериозна оценка и съответни дисциплинарни решения нямаше. Когато нещата стоят по този начин, промени – включително законодателни и конституционни – са необходими. Тези, които са против тях и всячески ги саботират, или пък само на думи ги подкрепят, а пък се чудят как да ги торпилират – те всъщност дърпат надолу.
„Неутралните”
Голямата опасност не е в про-гравитационните сили обаче, макар че името им е милион (в някои случаи буквално и в кеш). Големият проблем са тези, които се изживяват като „неутрални” и за целта просто изчакват края на борбата. Или пък – ако не могат да се стърпят – веднъж дръпнат нагоре и веднъж надолу за баланс. ГЕРБ и Бойко Борисов рискуват да останат в тази позиция. Трябва да е ясно обаче, че легитимен арбитраж между анти и про-гравитационните сили не може да има. Ако не дърпаш солидарно нагоре, просто тежиш и влечеш всички към дъното. Т.е. арбитърът – в случая – играе само за единия отбор по дефиниция. Изводът е, че място за „неутрални” в ситуацията няма: всеки трябва ясно да идентифицира къде стои, а ако не го направи навреме, по default ще бъде разпределен при тежащите и дърпащите надолу.
Нещо повече, от „тройната” коалиция насам започна да се налага едно тотално погрешно разбиране за парламентарното управление в страната и особено в частта за колективната отговорност на правителството. С формулата 3:5:8 Първанов и трите партии в кабинета „Станишев” като че ли си поделиха и отговорността в съответната пропорция. Подобна феодализация по конституция у нас не е възможна: всички носят колективно отговорност за всички решения. Напоследък АБВ и министър Калфин – явно под натиск от Първанов – искат да възродят грешната си интерпретация: видите ли, споделяме социалната политика, но нищо друго, а особено бюджета и външната политика. Такъв ход в една система на колективна правителствена отговорност няма – докато си в правителството, стоиш зад всяка една негова политика солидарно. Ако не си съгласен с нещо – напускаш.
Разбирането на този елементарен принцип на конституционализма би изкристализирал ситуацията в страната. Неутрални наблюдатели вътре в управляващата коалиция не може да има. Да, едни ще са по-ангажирани с една политика, а други с друга, но всички солидарно носят политическата отговорност за техния успех или неуспех.
Това е ситуацията на нашия колективен Мюнхаузен в момента. Като във всяко начинание, винаги ще се намерят специалисти, които да обяснят как нищо не може да се случи, колко той всъщност е тежък и безнадеждно затънал. По принцип, по дефиниция и на практика. Проблемът им е обаче, че почти навсякъде из Европейския съюз – а вече дори и в Румъния – „чудесата” са се случили и хората успяват да се изтеглят от блатото на домодерната шуробаджанащина, склонността към рушвета, бакшиша и гьонсуратлъка. Турцизмите тук са просто стилистичен избор – те могат да бъдат лесно заменени с русизми или думи с латински корен като клиентелизъм, корупция и арогантност, например. Което показва, че справянето с тези проблеми не е въпрос на съдба на един или друг народ, а на рационална стратегия, постоянство и политическа смелост.