Сериалите са вечно незавършена, нарочно сгрешена, несъвършена фикция. Те нямат ангажимент да реставрират дадена епоха, а да въздействат емоционално на своите публики; да артикулират морално послание, в най-добия случай – да провокират интерес към историята.
През 90-те години бях хипнотизирана от безграничния примитивизъм на новия български телевизионен филм. Забелязали ли сте, че крайностите в грозотата, безвкусицата, примитивното и низкото хипнотизират. Вместо да отвърнем очи, се вторачваме още по-настойчиво и се питаме кое оправдава съществуването на този продукт, чия амбиция и постна фантазия отразява.
Става дума за поредица от примитивни филмчета, описващи криминалния живот на новобогаташите през 90-те. Диалозите в тези филми бяха зашеметяващи – от една страна, притежаваха старомодна литературна структура, а от друга, пълнежът им беше подчертано разговорно-нецензурен, целящ да свидетелства за грубостта на бизнес отношенията в новото време. Визуалният материал беше просто тавтология на примитивната литературно-сценарна част.
От ония времена в главата ми остана един сложно композиран въпрос без отговор: авторите на тези филми откъде са изпълзели, къде са учили, не са ли гледали качествено кино, не обичат ли киноизкуството с цялото си сърце и защо не могат да разкажат просто, като хората, дори една кратка история – пък била тя и за мутри; за какво им трябват тези префърцунено-литературни диалози, при това често произнесени на скороговорка от актьорите и неразбираеми за зрителя поради хронично лошия звук?
Скоро ме попитаха, дали бих написала нещо за хитовия (брей!) сериал „Под прикритие”. Изгледах точно три епизода и отказах. Въпросът, който ме мъчеше през 90-те години, отново оживя. Точката на търпението ми беше надхвърлена, когато мафиотът Косъма намери в супата си в затворническия стол косъм (sic!), а колегите му по килия тъпо се засмяха.
Да не пропиляваме даденото ни за четене време – беше казал един философ. Не можем да си позволим да четем случайни неща, защото не сме безсмъртни. Същото се отнася и за филмите, които гледаме.
Ясно е, че телевизионните филми, сериалите и мини-сериалите са адресирани към максимално широка публика и трябва да бъдат разбираеми за максимален брой зрители – в широки интелектуални и възрастови граници. Праг на допустимост не трябва да има – всеки, дори и неграмотният зрител трябва да се чувства уютно в един тв сериал. Но това не значи, че сериалите трябва да са примитивни и заснети как да е. Класическият пример – латиноамериканската индустрия на теленовелите, която в най-добрите си образци, като бразилския „Клонинг”, е достигнала ниво, където диалозите и монолозите звучат като мини-философски трактати на тема какво е човекът, откъде идва и къде е границата на човешкото…. Един модерен сериал, който умело и просто задаваше сложни въпроси, без да дава еднозначни отговори. Може ли български екип да заснеме подобен модерно моделиран сериал? Кога би могло да се случи това? В кой век? Но да не бъдем прекалено взискателни.
Сериалът трябва да бъде прост като структура и ясен като послание. Прост, а не примитивен. Ясен, а не банален.
Миналият месец на фона на грандиозната и безкрайна турска историческа драма „Великолепният век”, все още владееща умовете и сърцата на българските зрители, БНТ пусна един скромен български мини-сериал. И той на историческа тема и с исторически персонажи – цар Борис III, Петър Дънов, Елин Пелин, Богдан Филов… Казвам скромен, защото сериалът „Недадените” колебливо се предлага на нашето внимание веднъж седмично, сякаш се страхува да бъде забелязан или пък се страхува да не ни отегчи и подразни с присъствието си. За един мини-сериал е най-разумно да се излъчва два пъти на седмица, в противен случай публиката, която и така трудно концентрира вниманието и благосклонността си, съвсем се разсейва, не усеща цикличността на срещите, забравя не само в кой точно ден да очаква новия епизод, а дори какво се е случило в предишния. Всичко трябва да започне наново, зрителят наново трябва да се приспособи към специфичното опростено мислене в контрасти и т.н и т.н. Тоест влизането и свикването със специфичната жанрова условност на конкретния сериал не може да се осъществи, има постоянно забравяне и всяка седмица подписване на нов емоционален ангажимент с персонажите.
Търпеливо изчаках, да видя как ще бъде представено спирането на влаковете за депортацията на българските евреи и кой ще обере заслугите според сценаристите – царят, парламентът, прогресивната българска общественост, православната църква, или всички вкупом, за да няма сърдити… Ами не можах да дочакам, много бавно тече разказът, доскуча ми. Така че, да останем на територията на фикцията.
Става дума за телевизионен сериал, използващ исторически фон и персонажи. За жанр, който по правило опростява всеки сюжет в интерес на масовия зрител – това многопрофилно и многоглаво чудовище – младо и старо, умно и глупаво.
От пръв поглед е ясно, че „Недадените” е амбициозно композиран продукт, стремящ се да има собствен стил на разказване и оригинален визуален почерк. Личи си, че създателите на филма искат да разказват вълнуващо, плътно и с детайли, така че зрителят да се идентифицира с добрите, онеправданите и страдащите. Емоционалното въздействие е търсено. Използването на откровено мелодраматични ходове – също. Това за мен е вид анахронична смелост (авторите на сериала са знаели предварително, че вълна от еманципирана-омраза-към-чистата-емоция ще ги залее).
Ясно са положени границите между историческото и фикционалното.
Перипетиите на семейството на аптекаря Леон (Стоян Радев) бързо излизат на преден план и се заявяват като основна сюжетна линия, редуваща се с паралелно случващите се събития в двореца, парламента и доста умело се преливат от време на време с документални кадри, сигнализирани с отделен звуков фон, наподобяващ мелодия от музикална кутия. Така забързаните и по клоунски съсредоточени черно-бели фигурки на Хитлер, цар Борис и други исторически личности сякаш са марионетки в музикалната кутия на Историята.
„Недадените” съвсем не е перфектно реализиран сериал, но в сравнение с ужасите, които изгледах през 90-те, а и в сравнение с „Под прикритие”, който ме ужаси съвсем наскоро, е цяло удоволствие да бъде гледан. Определено дава надежда, че един ден може и ние да произведем сериал със по-сложно послание. За това обаче са нужни време и натрупване на опит. „Недадените” е едно начало – с приемлив сценарий, с не особено блестящ, но поне кохерентен диалог и с амбициозно събран екип. Заинтересувах се от него, защото „Недадените” е много близък до жанра на мелодрамата, и то класическата, наивната мелодрама. В този жанр, разбира се, е позволено положителните персонажи да са с меки гласове и добри, топли очи (Камен Донев, Гергана Плетньова), а лошите (Димитър Баненкин) – със каменни физиономии и студени погледи. Контрастът е търсен, не е грешка.
Портретите на семейството на аптекаря Леон, тяхното обкръжение са щрихирани бързо, къде по-умело, къде по-схематично. Важното е, че и те са композирани в класически мелодраматичен регистър. Същото важи и за сюжетните криволици – заради изгубен медальон младата двойка изпуска кораба за Израел, корабът потъва, родителите смятат децата си за мъртви, децата се връщат неочаквано у дома (неясно защо не пращат телеграма, например, за да успокоят родителите си, че не са на злощастния кораб), майката припада от радост… Малко стар трик, но нищо, нали трябва да изживеем и този наивен етап на мелодраматичното въображение.
Петър Дънов (Иван Самоковлиев) е включен в сюжета като отдалечен авторитет (мистичен глас от планината), в чиито думи цар Борис III се вслушва, и прави впечатление постигнатата прилика между персонажа и историческата личност. Кратките реплики, които Петър Дънов праща като съвети към царя, звучат най-общо хуманно и пацифистично. Явно това са документални фрази, изровени от някой архив („Разумни и справедливи да бъдат със закона. Царят да се забави.”). Чуваме съдържанието на писмото на интелектуалците в защита на евреите. Чуваме и монолозите на студентите, които хвърлят камъни по еврейски домове и магазини. Така да се каже, изслушани са и двете страни. Изложението на сериала е плавно, спокойно и, разбира се, опростено. Разгърнато, доколкото това може да стане в един мини-сериал, ни се показва как една морална кауза се опитва да набере скорост и да се противопостави на узаконеното зло, което пък се подготвя за атака. В Борис III на Пенко Господинов има нещо ексцентрично, нервно, нетърпеливо и непредвидимо. Затова оттам очаквам някакви сюжетни изненади. Персонажът не е лишен от съвест, нито от собствено мнение, представен е и откъм неговата човешка страна, в нещо като монолог-спомен от детските години. Според мен Пенко Господинов се справя добре с трудната задача да играе този свръхизвестен и противоречив исторически образ, при това, за да се докара приликата, а и възрастта, актьорът е натоварен и с леко бутафорен грим.
Арон на Мариус Куркински е еврейски вариант на Вазовия Мунчо – кротък идиот, загубил ума си учител, който от време на време казва някаква отвъдна мъдрост… Впрочем той май ще се окаже шпионин, защото по едно време съвсем трезво дискутираше откъде могат да се намерят паспорти за бърза емиграция. Така че лудостта му може да се окаже хитро прикритие – класическо клише за разгръщане на интригата – разминаване между видимост и същност. Подобни романтични контрасти все още радват широката публика и няма нищо нередно да се използват в един тв сериал. Във втория епизод Мариус има прекрасен скеч (облечен е като Хитлер и говори на руски). Скечът идва веднага след покушение с камъни в еврейски текстилен магазин, така драматичното контрастно се редува с комичното, за да не стане твърде тезисен филмът.
В този смисъл трябва да призная, че на места сценарият е вдъхновен, на други места леко наивен, на трети – диалогът звучи неадекватно, а репликите сякаш се рецитират от актьорите, при това със странни въпросително-утвърдителни интонации. На други места диалогът е муден, с предизвикващи недоумение паузи… Въпреки своята неравност, хубавото на диалога е, че е сбит, без да се разлива и без да литературничи. Освен това сериалът е годен за износ именно заради своята опростена структура и ясно хуманно послание. Преводът би заглушил странните интонации и дразнещите неочаквани заглъхвания на звука.
Българският зрител е започнал да се гордее със спасяването на българските евреи и да го цитира тук-таме като доказателство за пословичната българска толерантност. Отвъд тази удобна формула обаче с дребен шрифт в историята са записани и други детайли: че българските евреи, освен че са били задължени да носят знака на дискриминацията – жълтата звезда, са били лишавани са от собствеността си, забранявано им е да упражняват професиите си, изселвани са, принуждавани са да работят тежък физически или неквалифициран труд. Това, за съжаление, се осъзнава от малко хора. Това е горчивата истина, която трябва да бъде споделена публично, и филмът го прави доста успешно. Сериалът (именно защото е тв сериал, а не документален филм) – наивно и опростено, с мелодраматичния инструментариум, разказва една човешка история, утвърждава и споделя определени ценности. Актьорът Стоян Радев с неговата прочута палитра от безсловесни реакции – мимика, поглед, застиване на изражението – емоционално коментира абсурдните промени в живота на семейството му, предизвикани от „Закона на защита на нацията”. Неговите мимически коментари илюстрират съвсем ясно абсурда и нечовешкостта в ситуацията. Виждаме постепенното настъпване на Злото – то сякаш идва отникъде, фантастично и нереално, променяйки обичайния ред на живота.
За младите зрители днес обаче концепцията за „Закон за защита на нацията” вероятно звучи фантастично и нереално…. „Тя, нацията, векове наред се е защитавала сама и няма нужда от такъв закон” – докладва тайният съветник Лулчев (Вельо Горанов), подтичвайки след видимо изнервения цар Борис.
За написването на сценария са консултирани много архивни документи. В сценария е вплетена разнообразна документална информация. Статистиката за професиите упражнявани от евреи, статистиката за участието на евреите във войните, статистиката, че нито един евреин не е бил осъждан от военен съд, документални текстове от речи в парламента, отворени писма, части от дневници – всичко това на мен лично ми бе интересно да проследя. При това информацията е вплетена между другото и не звучи тезисно или суховато. Филмът действително има образователна роля, снабдява зрителя с нова информация и непознати детайли, провокира го да се замисли и да оцени исторически събитието – как е възможно държава с приет Закон за защита на нацията и официален съюзник на Хитлер да се противопостави на „крайното решение” на еврейския въпрос? Дори само затова, че изравя този документален материал и го предлага в лесен за ползване от широкия зрител формат, сериалът може да се нарече полезен. Амбициозно подбраният актьорски състав, стилната емоционална музика на Стефан Вълдобрев, стилизираният ретро фон с намерени интериори и екстериори, които формално да маркират епохата (художник-сценограф Борислав Михайловски), както и културната костюмография и реквизит (художник-костюми Елена Иванова), са достатъчни, за да догледаме този мини-сериал.
Няма нужда да бъдем прекалено взискателни и да изпадаме в ситуацията на турския премиер Ердоган, който призова в съда създателите на историческата драма „Великолепният век”, защото представяли Сюлейман Великолепни като обикновен човек, а не като войн на бял кон. Без внимание следва да бъдат оставени и претенциите, че имало грешки на материалната култура във визуалната среда на сериала. И какво от това – киното не е реставраторско ателие, а работилница за измислици. Към историческата епоха създателите на един сериал имат право да се приближат като я стилизират, дори само като я щрихират.
Затова да не очакваме от един мини-сериал изчерпателен и многостранен исторически дискурс. Той няма ангажимент да реставрира дадена епоха, а да въздейства емоционално на своите публики; да артикулира морално послание, в най-добия случай – ако сериалът е увлекателен – да провокира интерес към Историята.
Сериалите са вечно незавършена, нарочно сгрешена, несъвършена фикция. В тях винаги има нещо недопечено. Изисква се и ние да участваме с нашето въображение, за да се задвижи наративният механизъм и да упражни ефекта и фантастичната си власт си върху нас. Сериалите са мараня за здравия разум и в крайна сметка лъжа. А историята е наука. Така че сериалите с исторически сюжети, дори и един скромен мини-сериал като „Недадените”, й правят безплатна реклама, от което Историята може само да спечели.
„Недадените“ (2013) сериал, продукция на БНТ и продуцентска къща „Артишок”. Продуцент: Мирослав Боршош, режисьори: Иван Митов и Вито Бонев, сценарист: Емил Бонев, оператори: Мартин Балкански и Димитър Неделчев.
