Продължаваме темата за трудния път на съвременните български пиеси до театралните сцени, която представихме във втория брой на сп. „Култура“ от 2018 г. и в Портал Култура. Как може да се промени негативния модел: публикуваме интервю с румънската авторка Алина Нелега, която освен че сама пише пиеси, още от 90-те години създава ефективни програми за насърчаване на новата румънска драма.
Алина Нелега (1960) е румънска драматуржка, преводачка и театрална критичка, артистична директорка на Националния театър в Търгу-Муреш и ръководителка на магистърската програма по драматургично писане в Университета за изкуства в същия град. През 1997 г. основава фондация „Драмафест“ и разработва програма за стимулиране на новата румънска драма. Продукт на тази програма е фестивалът „Драмафест“, който има две издания. Пиесите ѝ са превеждани, публикувани и поставяни многократно в Румъния и в чужбина. Една от тях е „Амалия, дишай дълбоко“ (2005) – драматичен монолог за борбата за оцеляване на младо момиче след самоубийството на майка му в комунистическа Румъния. Участвала е на фестивали и културни обмени в Европа и САЩ. Стипендиантка на Международната програма за драматургично писане на Айова (САЩ), резидент в Роял Корт тиътър, Лондон. От 3 години е координатор на ежегодните ателиета за драматургично писане ДРАМА-5 в Реактор за творчество и експеримент, Клуж-Напока.
С Алина Нелега разговаря театралната критичка Кристина Модряну.
Кр. Модряну: Представяш Румъния в дългогодишната програма за нова драматургия – Fabulamundi. Нека припомним как започна тази програма и как точно участваш в нея?
Алина Нелега: Fabulamundi. Playwriting Europe е проект за сътрудничество между театри, фестивали и културни институти, който търси начини да насърчи съвременната драматургия в европейското културно пространство. От Румъния участват две партньорски организации – Университетът за изкуства на Търгу-Муреш и Театър Одеон от Букурещ. От Франция също участват две институции.
Целта на проекта е да развие и да обогати дейността и стратегиите на професионалистите и артистите в тази област, както и да предложи на драматурзите възможности за професионално развитие, срещи и мрежа от контакти. Пилотното издание на проекта Fabulamundi се състоя през есента на 2012 г., а през 2013–2014 беше първото издание – The Dangerous Opportunity/Опасна възможност. Fabulamundi получи на два пъти финансирате от Европейската комисия: по програма Култура 2007–2013 и от Творческа Европа 2014–2020. Третото издание на проекта се провежда в периода 2017–2020, а темата е Beyond borders?/Отвъд границите? Той доста се разрасна, вече имаме базови партньори от 10 европейски държави: Румъния, Италия, Франция, Испания, Германия, Великобритания, Белгия, Австрия, Полша и Чехия. Привлечени са 120 автори от 16 държави и 200 текста, които циркулират и се представят. Румънските автори от новото издание са: Елизе Вилк, Олга Макринич, Чаба Секей, Алекса Бъкану, Александра Пъзгу, Богдан Джеорджеску, Михаела Михайлов, Раду Попеску, Елена Владаряну и Габриел Санду.
Какви ползи донесе на румънската драматургия тази програма и как конкретно се изразяват резултатите от нея на театралните сцени?
На първо място, важен резултат е фактът, че румънските текстове са преведени на много езици, представяни са, поставяни са и са публикувани в Европа, а авторите получават добра видимост, която без подобен проект е трудно постижима. Освен това в Румъния, под егидата на Fabulamundi, се появи антология със съвременни текстове за театър от цяла Европа, в момента се подготвя втора антология. На постановъчно ниво: поставени бяха няколко пиеси на няколко важни европейски автори като Саша-Мариана Залцман (Германия), Гилем Клуа (Испания) и Елжбиета Хованиец (Полша), да спомена само тези автори, които пристигнаха у нас чрез Fabulamundi. Разбира се, пак през Fabulamundi се поставиха Майенбург или Естев Солер, но тези автори проникнаха на румънския пазар и самостоятелно и вече са много известни. Всъщност ценното на програмата е в това, че осветява най-вече пиеси и автори, които са в процес на развитие и възход, предлагайки им връзка с техни колеги от различни европейски култури. Ползите са обменът, отвореността, диалогът и поддържането на един процес на общуване и обогатяване, който да работи за мотивирането и личностното развитие на авторите-драматурзи, да улесни творческия им процес.
Този проект идва като продължение на постоянната ти загриженост за развитието на съвременната румънска драматургия – изразяваща се в организираните от теб фестивали, в драматургичните лагери, в ателиетата за разработване на пиеси, организирани с различни партньори през годините, в поръчките, които си уреждала в качеството ти на театрален директор. Ако сега трябва да прецениш, почти 30 години след смяната на режима, какви са резултатите от тези твои усилия? Доколко те отговарят на очакванията ти?
Мисля, че помогнах за изминаването на малка част от един много дълъг път, за чийто реален мащаб не си давах сметка преди 30 години. Но дори и така, може би пак бих създала проектите, които ме отведоха една крачка по-напред, и мисля, че отвориха врати, през които влязоха автори и най-вече авторки, с уверени и оригинални гласове. По онова време много театрали, критици и журналисти също като мен желаеха да се създаде микроклимат за развитието на драматурзите, за да се открият сами себе си, да си открият гласовете. На първо място тези хора ме подкрепиха. Днес съществува, казвам го категорично, истински интерес в театрите към новата драматургия. Мащабът на този интерес обаче остава под въпрос, както и доколко едно културно ограмотяване на румънския театър е необходимо или не, тъй като липсата на мениджмънт и културни политики прави ненужно всяко съществено подобрение. Но да се върна при интереса към новите текстове, той не се появи в следствие на „конкурсите за пиеси“ или на публикуваните – със или без стратегия, текстове, не се дължи на някакъв екстравагантен театър на драматурзите, а е следствие от факта, че режисьорите, най-вече младите режисьори, търсеха текстове, които да говорят за настоящата реалност. Разбира се, и театърът се промени през последните 30 години, не достатъчно, ако питате мен, но все пак осезаемо се промени. Нови форми, като документалния театър или документалната фикция проникват все повече в зрителския вкус, а това предопределя промяната в ориентацията на сценичния дискурс. Бяха насърчавани и други типове писане, различни от конвенционалните. Текстът за театър стана много разнообразен и днес рядко срещаме пиеси, които да можем да вземем в оригиналния им вид, така както съществуват в книжното тяло, и директно да ти поставим на сцена. Днес текстът е все повече резултат на сценичната творческа лаборатория, на сцената авторът експериментира, премоделира и едва след това фиксира текста си.
Въпреки че няколко театрални директори на държавни театри се стараят да създават проекти за нови текстове, трябва да кажа, че основния принос за развитието на новата ни драматургия имаха и все още имат независимият театър и независимите трупи. От „Драмафест“ през 90-те, през dramAcum от началото на новото хилядолетие, до Реактора за творчество и експеримент в Клуж днес или Центъра за образователен театър „Реплика“ в Букурещ, за да дам само няколко примера, независимият театър е този, който поема рисковете от поставянето на новите текстове, въпреки че е слабо финансиран сектор, но е много силен заради енергията и смелостта на проектите.
Преди 30 години не бих си и помислила, че магистърската програма по драматургия в Търгу-Муреш има шансове за успех. Още по-малко, че ще произведе толкова успешни драматурзи, че ще се радва през тези 10 години, откакто я основах в Университета за изкуства на Търгу-Муреш, на толкова добро име и на растящ интерес сред младите творци.
Много се говореше в Румъния през последните 30 години за нуждата от нови пиеси, но и за отхвърлянето им от нашите режисьори. Румъния е страна с мощна режисьорска традиция. Как се промениха нещата във времето, според теб, и какво е състоянието на новата драматургия в Румъния днес?
Наистина вкусът на режисьорите към новите текстове започна да се развива едва след 2000 г. Причините за липсата на такъв апетит през 90-те са много и са обясними, но на първо място тази липса е свързана със статута на режисьора като единствен автор на спектакъла. Статут, който е застрашен в случай на постановка на нов текст със жив автор, ситуация, при която спектакълът ще има, несъмнено, двама автори. Разбира се, този статут на единствен автор не може да бъде оспорван на режисьора, той е свързан със желанието да подражава на големите творци на ХХ век: Кантор, Гротовски, Шехнер, Брук, Барба, Уилсън или Кастелучи, Некрошюс, Коршуновас, Варликовски и т.н. Те обаче са се развили в културния контекст на един мощен алтернативен театър, в който реалният експеримент и лабораторията бяха възможни, а случаят при нас не е такъв. С всичките ни опити за наваксване, с цялата ни „съпротива чрез култура“, трябва да бъдем честни: ние нямахме политически театър, нямахме лаборатории, нямахме експеримент, той беше само леко скициран и задушен още във фазата на цензурата и автоцензурата. Следователно да приемеш един друг жив автор, да приемеш да влезеш в партньорство, би противоречало на самата театрална йерархия, където режисьорът имаше (и все още има) статута на властимащ. Днес този надживян модел на режисьора-диктатор е заменен от други, разнообразни модели на работа. Успех имат техниките на колективно творчество – от припокриването на драматург и режисьор в някои случаи до разтварянето на режисурата в сценична координация или на драматургията в импровизация и запечатване на момента. Също така пърформансът като изява на тялото във времепространството има голямо влияние върху сценичния дискурс – а перформативният тип драматургия се налага все повече като техника в драматичния дискурс.
Чувам и виждам все по-често на всички нива вайкания за несигурната ситуация на актьора или режисьора; плач по времето, когато артистите бяха назначавани атоматично, още при дипломирането им, на работа по театрите. Разбира се, днес, както преди тридесет години, както преди шестдесет години, както преди сто или хиляда години, за да съществуваш като творец, имаш нужда от контекст. Разликата е, че днес ние сме свободни – и това е важен напредък, т.е. трябва да използваме личната си свобода, което не е лесно. Ядосва ме лекотата, с която лъжем и се самозалъгваме, когато става въпрос за нашето собствено минало, репродуцирайки захаросания и лъжлив образ на комфортното съществуване на твореца, притежаващ статут и топло, привилегировано място в обществото. Това ще рече, че си е упражнявал професията без рискове и без жертви, дори нещо повече – бил е уважаван и почитан. Няма и никога не е имало творчество без риск и без жертви, а ако не излезем от собствения си комфорт, ще се изгубим в посредствеността. Точно това се случи с много актьори и режисьори, които приеха комфорта, предложен им от политическия контекст преди 1989 г. Днес обаче я няма Партията, за да ни покаже, павира и заглади пътя. Трябва сам/сама да си го проправиш – така се случват нещата навсякъде в свободния свят. Случват се и у нас, наистина по-трудно, понякога с цената на много жертви, при по-малко възможности и по-скромно финансиране. Аз обаче виждам с искрена радост, че за 30 години сме започнали да научаваме малко по малко какво е свободата и преди всичко какво означава творческата свобода.
Казах всичко това, за да мога да стигна до едно обобщение за състоянието на драматурга в Румъния: драматичният автор днес е в точно същата ситуация като актьорите и режисьорите, като дизайнерите и композиторите, хореографите и танцьорите, като журналистите и театралните критици: за да съществуват, те трябва да работят за създаване на собствени проекти. Не е просто, не става за една нощ, но те могат да бъдат изненадващо креативни, а и значително се ограничава времето за вайкане.
Превод от румънски Аглика Олтеан
