0
3019

За новата българска драматургия

kvarki2
„Времето на кварките”, „36 маймуни”, идея и режисура Гергана Димитрова

Дискусията, посветена на съвременната българска драматургия, беше организирана от Гилдията на театроведите и драматурзите към Съюза на артистите в България и ситуирана в Софийския театрален салон, предшестващ връчването на наградите Икар. Ето защо в началото проблемите бяха поставени през фокуса на номинациите за наградите на САБ. Модераторите –Мира Тодорова и Ангелина Георгиева от платформата „Нови драматургии” (http://www.dramaturgynew.net/), предложиха ред въпроси за  обсъждане: как се формират съвременните драматурзи; каква е мотивацията им да пишат за сцена; какви проблеми занимават съвременната драматургия и какви са предизвикателствата пред нея и пр.

Профилът на съвременния драматург

Ангелина Георгиева и Мира Тодорова, театроведи, модератори на дискусията

Ангелина Георгиева: През последните пет години номинирани за наградите Икар за текст за театър са предимно нови имена, на няколко пъти са номинирани дебютни текстове. Съвременният български драматург не е школувана в академия фигура, за която драматургията е професия. Какъв е неговият профил? Някои идват най-често от високата литература, други пишат в пряко взаимодействие със сценичната практика, а трети са самостоятелно формирали се автори. В тазгодишните номинации са представени и трите профила.

Мира ТодороваКакво прави един текст съвременен? Джорджо Агамбен казва, че съвременни са тези, които изцяло принадлежат на настоящето, но нито съвпадат с него, нито се нагласят към неговите изисквания. Именно тази ситуация – на присъственост и дистанцираност едновременно, прави присъствието тук и сега съвременно. Съвременен е този, който държи погледа си върху своето собствено време, но не за да възприеме неговата светлина, а за да възприеме неговата тъмнина. Като тъмнината се разбира не в смисъл на злободневност, а като смътното, неясното, тъмното. Съвременен е този поглед, който успява да елиминира светлината, излъчвана от настоящето, и възприема тъмнината на своето време като нещо, което го засяга лично.

Камерна ситуация

Ромео Попилиев и Деница Езекиева, театроведи и членове на журито, определящо номинациите за Икар

Ромео Попилиев: От една страна, днес е по-лесно да се пишат пиеси, защото вече няма правила, от друга страна, това прави ситуацията още по-трудна. Не мога да видя по-различни тенденции тази година. Като цяло се вдига общата интелигентност на писането и на българския театър. Има освобождаване в начините на писане и усещането за света, то идва от по-младите, макар че не се виждат определени посоки. А може би и не трябва да се търсят определени посоки. Обнадежден съм. По-интересно ми е очакването, което получавам от текстовете на по-младите.

Деница Езекиева: Театралната ситуация на 2014 г. показва няколко тенденции. Спектаклите, основани на текстове от български автори, са изцяло обърнати към една камерна ситуация. Номинираните пиеси са за най-много трима актьори. Това е тенденция, вероятно заради избягването на риска, но и симптом за нещо важно – създаването на театрални проекти за една съмишленическа ситуация, алтернативна на големите сцени.

Въпросът за властта в театъра

Георги Тенев, писател и драматург

Нито един елемент от българската литература не е зависим сам по себе си от директната държавна политика. Печатница, хартия – всичко е достъпно на свободния пазар, няма цензура, един автор може да е цялостен от началото до края. Елементите в театъра обаче са част от процес, в който има социокултурна връзка с държавата, с обществото, там има въпрос за властта. Театърът е нещо, свързано с властта и в този смисъл с политики, които се упражняват.

Това, което драматурзите правят при определянето на наградите, за съжаление е един от малкото моменти, в които професионалисти в дадената област реално упражняват тази власт. Тя обаче напълно липсва в провеждането на друга йерархична политика по въпроса що е това събитие театърът. В този смисъл това, което поставям на вниманието, не е свързано толкова с естетика, а е свързано с много важното съдържание на театъра като социокултурно събитие, с което е ангажирана една идеология, една политика, а въпросът „Какво се прави” е същинският въпрос. В него се съдържа и въпросът „Как то ще се прави”. Ако съществува наложена политика, че е важно да се поставят български текстове на голяма сцена, тогава може да се търсят и насърчават автори. Според мен така трябва да се мисли за театъра…

Очевидно е въпрос на сериозна политика определени теми да присъстват на големите сцени… Днес в българската литература имаме много ярки имена. Защо те не са на сцените, както големите майстори от времето на Яворов и Йовков? Как някога те са били привлечени в театъра? Как така да накараш Йовков да пише за сцена, да работи с режисьор?

Част от вината за това скъсване е, че българските режисьори много дълго време правеха своя режисьорски театър, използваха свободата си, но не увлякоха в своя път автори, не ги приучиха на живот в театъра… Театърът е скъпо изкуство, което се прави много трудно, има нужда от много инвестиции и много внимание, и е част от някаква политика.

Потребност от изразяване

Здрава Каменова, Гергана Димитрова, Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни

Доц. Венета Дойчева, театровед: Съвременните български текстове са предимно в камерен план – съгласна съм, че това не подлежи на положителна или отрицателна квалификация, това е факт. Какви са причините? Разбира се, те са комплексни.  Интимността е план, който привлича публиката в театъра, но това не означава, че театърът не трябва да търси и другите аспекти, които са негова сила. Той има капацитет да бъде автентичен освен в интимния план и в един по-мащабен план на изказването, нищо ново не казвам. Абсолютно съм съгласна, че това е в известна степен и въпрос на воля, на власт. В последните години наблюдаваме нещо симптоматично: млади хора, дебютанти правят първото си театрално изказване на професионалната сцена с български текстове или с текстове, създадени колективно в творческия процес. Според мен трябва да се стъпи на тази енергия, на тази потребност. След като се въведе система за субсидиране по различни критерии, които поощряват институциите да имат повече публика, не може ли да се включи и изискване за поощряване на дебютни представления и дебютни авторски текстове? Защо всички тези млади хора трябва да ходят по мазетата? Знам колко енергия струва търсенето на ресурси за поставяне.

Здрава Каменова: Дори да принудим държавните театри да подкрепят независими творци, в тях има затлачена енергия и толкова много условности, които заразяват вредно. Не мисля, че един театър ще позволи на един независим режисьор да направи представление с актьорите, които иска, по начина, по който иска. Има толкова условности, дори битови. За мен преживяването с независимите трупи е много по-силно и увличането на публиката е много по-директно. Убедена съм, че енергията извън театралните пространства е друга. Мисля, че предлагаме алтернатива на публиката и на себе си.

Гергана Димитрова: Да правиш театър е политически акт – и за тези, които създават условията на правене на театър, и за тези, които рефлектират върху правенето на театър, и за тези, които го гледат. По отношение на българските текстове за театър според мен тенденциите са изключително обнадеждаващи. Като че ли наистина има потребност от самоизказване, която дълго е била удържана, – потребност да изкажа себе си на собствения си език пред зрителите. Тази тенденция ще създаде видима вълна от автори в театъра. Очаквам да започнат да се превеждат повече български текстове на други езици и да се изпробват в друг контекст. Силно вярвам, че те ще функционират много добре. „Счупването” на т.нар. правила, което, слава Богу, се случи и тук, освободи много различни потенциали. Авторите произвеждат разнообразни текстове, които пък са голямо предизвикателство за режисьорите, защото няма готова рецепта за тяхното поставяне. Сигурна съм, че драматурзите няма да се спрат до камерните сцени, това е въпрос на ситуация.

Младата драматургия носи ключа за изход от статуквото

Галин Стоев, режисьор

Мисля, че  писането по принцип и писането за театър са две различни упражнения. В писането за театър има изначално зададена незавършеност, която се предполага да получи своето удовлетворение при срещата с актьорите, при изричането на този текст пред други хора, които са си платили и са дошли да гледат. Този процент на незавършеност, колкото е рисков и кара текста да куца, толкова и потенциално съдържа способността му да се осъществи в много по-голям мащаб от едно интимно четене на роман, например. Ако пишеш проза или поезия, съвсем не означава, че ще можеш да пишеш за театър. Мисля, че навремето големите български прозаици са писали и за театъра, защото е имало центростремително движение за артикулиране на идентичност. Мисля, че днес имаме проблем да приемем идентичността си или защото не я знаем, или защото тази, която са ни натрапвали в последните 65 години, не ни харесва и имаме проблем с нея. В този смисъл наистина е много трудно един съвременен текст да се ситуира в структурата  на официозните театри, защото аз мисля, че те вече нямат способността да изразяват идентичност. Младите автори органично усещат тази несъвместимост. И тук въпросът е дали при движението отдолу, което е тръгнало, така съществуващите структури биха могли да реагират адекватно на новите тенденции? И аз не виждам никакъв проблем да се правят опити в мазета. Мисля, че е похвално, че критичната маса хора, склонни да правят такъв театър, е много по-голяма от времето, когато аз започвах да правя театър. Мисля, че те започват да градят паралелни реалности на това, което сме приемали като единствената официална театрална действителност на субсидираните от държавата театри.

Понякога ме шамаросва осъзнаването, че сме свидетели на геноцид срещу културата и че това се е превърнало в норма. Така е много трудно да се живее, да се произвежда каквото и да било. И това, че тази млада драматургия присъства с такова достойнство в маргинализирани пространства, ми дава надеждата, че тя потенциално носи ключа за изход от статуквото и много спокойно и органично си играе ролята. Въпросът е как тази витална енергия да не се изхаби, защото не може дълго да се битува в такава ситуация. В този смисъл наистина липсва стратегия – не на властимащите, защото от тях няма смисъл да се очаква, а на тези, които обговарят този процес, – да възпитат публиката, че е хубаво да гледа българска драматургия, и да остойностят тази драматургия като опит, който може да бъде преживян в театъра. След 10-15 години може би ще имаме и театър, профилиран в съвременна драматургия.

След 2010 г. настъпи успокоението, че има нова драматургия

Проф. Камелия Николова, театровед

Мотивациите за писане за театър и за писане на роман са различни. Има разлика и в стратегията на четене на произведенията. Когато пишеш текст за театър, очакваш споделено четене. Ние седим заедно в залата, не се познаваме, но заедно преживяваме театъра и това преживяване ни е важно. Искам нарочно да го подчертая, защото това е лакмус към писането на драматургичен текст.

В последните пет-шест години има българска драматургия. Преди това някак все я очаквахме. От 2010 г., когато се появиха театралните текстове на Георги Тенев, Яна Борисова и Георги Господинов, както и други, например аз много ценя „Къщата на Иван” на Пламен Дойнов, всички те маркираха една линия и настъпи успокоение. Изведнъж новата българската драматургия се прие като съществуваща, а не като нещо очаквано, и ситуацията се нормализира.

Наистина онова, което днес се прави, е главно за малка сцена, за нетрадиционни пространства. В чисто прагматичен план – дори за един много смел мениджър на театър е прекалено голяма инвестиция да пробва на голяма сцена един нов текст. Това е чисто прагматичният момент, но има и втори, който е много важен. Да си спомним пиесата „Жана Д’Арк” на Маргарит Минков, тя е огромна, един том, написана е с идеята, че никога няма да бъде поставена. Има и други такива пиеси. Авторът е имал потребност да напише нещо, което не може да бъде поставено на малка сцена. Каква е потребността на драматурга, каква е неговата визия, какво иска да се случи с неговия текст?…

Напоследък има доста конкурси за българска драматургия, но липсва една друга важна форма, тази на резиденцията. Тя е проверена форма във Франция и особено в Англия. Кандидатстваш с драматургична идея, след което отиваш не просто да се учиш как се пише пиеса, ти попадаш в работна среда, резиденцията ти осигурява тъкмо средата, в която да се провери твоята идея. От резиденцията не се излиза непременно с резултат, а с умения. Това напълно липсва в нашето пространство. То наистина е задача на театралните формации, които имат ресурси да осъществят такива резиденции. Ето един от пътищата.

За съмишленичеството и споделянето на обща душа

Режисьорите Петър Кауков и Ида Даниел

Ида Даниел: Аз съм израснала в театъра, но много късно си казах: да, и аз ще вляза в него. Преди това доста дълго бях в компании, в които се живее по различен начин, извън статуквото, т.е при мен идеята за съмишленичество дойде преди решението да се занимавам с театър. Естествено, в началото си представях, че това [съмишленичество] може да се случи на класическите сцени. Но бързо осъзнах, че сме тръгнали от клубове и мазета, всичките ни разговори са били по купони и нашият език трудно може да се преведе за една класическа сцена. Дълго време търсех съмишленичеството и накрая се оказа, че то е възможно само в независими пространства.

Нямам чувството, че има самоизолация [на независимия театър], по-скоро той прилича на полуотворена сфера, която веднъж е отворена към една публика и е с гръб към друга публика. Усилието, което трябва да вложиш, преди да срещнеш публиката, тоталната мобилизация, с която екипът трябва да издържи на процеса, понеже животът на тези представления е кратък, всичко това дълго стои вътре в представлението. Има „стягане на мускулите”, което може би действа изолиращо, но не е такова намерението.

Петър Кауков: Винаги съм възприемал театъра като способност за създаване и споделяне на обща душа в реално време. Все още не можем да дефинираме кои сме и какви сме – ние, съвременните българи, за да можем да го споделяме помежду си и това да е вълнуващо за нас. Вероятно можем да споделяме общи ценности и общ дух в малки групи и творците усещат това. Мисля, че младите автори от независимия сектор искат да сменят начина, по който може да бъде воден разговорът за нас. Смятам, че последователните усилия винаги дават резултати. Не знам дали ако обърнем внимание на образованието по драматургия в академията и университетите, това ще даде преки резултати, но ако националният театър и други големи театри обърнат внимание на съвременната българска драматургия, такъв тип последователни усилия ще създадат връзка между новите идеи в театъра и драматургията и тяхната по-добра комуникация в обществото.

За личните срещи с театъра

Иван Димитров и Стефан Иванов, драматурзи

Иван Димитров: Всеки се е формирал при своята лична среща с театъра. Има обаче нужда от нови практики, защото, доколкото виждам, всичко почива на създаване на лични контакти с режисьорите, няма система, по която текстовете да стигат до повече читатели. В Щатите, където съм ходил, има театри лаборатории и е практика някой театър да вземе под крилото си един драматург и да постави нов негов текст; има резидентни програми, които осигуряват работни места за драматурзи. През последните години независимият театър показва, че може да си отгледа публика. И самата драматургия може да се използва за създаването на публика: например чрез драматизиране на известни романи, но и чрез младежки пиеси. Днес извън България има бум на текстове, които привличат млади хора в театъра.

Стефан Иванов: Аз съм в театъра, защото първоначално много се възхищавах на представления, после започнах да се възхищавам на самите актьори. За мен актьорите са изключителни същества…

Правенето на театър е акт на съпротива в едно общество, което е строго парцелирано, разнородно, разнопосочно, в абсолютна криза от горе до долу. И е нормално независимите пространства да се самоколонизират, за да се опитат да живеят в този много труден контекст.