Начало Книги За новото издание на „Психология на изкуството“ от Петер Цанев
Книги

За новото издание на „Психология на изкуството“ от Петер Цанев

Правда Спасова
27.09.2021
7876

Петер Цанев пише дълги книги. Нещо, което в забързаната ни компютъризирана съвременност негласно се смята за недостатък. Въпреки това първото издание на „Психология на изкуството“ с внушителните си 565 страници беше една от най-търсените книги на академичния пазар през последното десетилетие и отдавна е изчерпана.

От разговорите ми със студентите от Художествената академия знам, че това е може би най-харесваната от тях книга на техен преподавател. Не защото я използват като учебник за успешно изкарване на изпита –прекалено обемна е за такава тясно прагматична цел. Поглъщат я с интерес и често след това се насочват към занимания, свързани с теоретичните параметри на изкуството, разбирайки, че арт „правенето“ не е чуждо на арт познанието. Не че по принцип не го знаят, но едно е да се доверяваш на постулат, друго е личното откритие през този енциклопедичен и въпреки това написан с лекота текст, който е новаторски за нашата научна литература. Ето защо енциклопедичността на книгата на П. Цанев сама по себе си е качество – на български просто няма друго изложение на психологията на изкуството. Дълги години основна референтна точка у нас по тези въпроси беше изследването на Лев Виготски, което е несъмнено сериозно, но и доста поовехтяло, не само заради ограничаващата го, задължителна в онези времена марксистка насоченост на анализа, но и поради развитието на самото изкуство, което изисква непрестанно допълване на теориите, опитващи се да го обяснят.

Първото издание на тази книга е първата книга по психология на изкуството у нас, но няма да е пресилено да се каже, че и в световен план едва ли ще се намери така обхватно изследване на проблемите и авторите в целия широк спектър на психологията на изкуството и пресечните ѝ точки със самото изкуство като феномен. (След Виготски и събраните есета на Р. Арнхайм, последната така озаглавена книга по темата, поне в англоезичната литература, е краткият (150 с. ) текст на Джордж Метър, който е специфично фокусиран.)

Епилогът към първото издание на Цанев завършва с апела на Хайнрих Вьолфлин за приближаването, дори за идентификацията на историка и психолога на изкуството, защото ако бяха постоянно две различни личности, би се прекършил гръбнакът на историята на изкуството. Това заключение логично предполага онова, което сега Петер Цанев предлага на читателя – разширено и обогатено с нови примери и теоретични линии (напр. раздела за психоанализата на изкуството на Лакан) издание, което завършва с едно приложение, не само систематизиращо, но и актуализиращо употребата на различни психологически понятия и теории в съвременните арт практики. С една дума, той е последвал съвета на прочутия швейцарски изкуствовед и както сам пише в предисловието си към това издание, „книгата е организирана около идеята, че психологията на изкуството не е единна дисциплина, а обхваща широк спектър от въпроси и подходи подобно на изкуството, което също не може да бъде определена като хомогенна категория“. Ето защо „психологията и изкуството са представени като два паралелно развиващи се модерни проекта, които започват да пресичат своите траектории през последните три десетилетия на XIX век и под различни форми разширяват своето взаимодействие през целия XX тек, а също така и през първите две десетилетия на XXI век“. Този подход позволява на автора да следва структурата на първото издание – три мега части: „Психологически модели на изкуството“, „Психологическа история на изкуството“ и „Психопатология на изкуството“, с конкретизиращи ги подраздели и още по-конкретни глави. Структурата е много резултатна, защото дава възможност да се правят допълнения и актуализации дисциплинирано, в еластичните рамки на логически последователното организиране на пребогатия информационен материал, който е придружен от адекватни илюстрации и е поднесен четивно, без излишно усложнен наукообразен жаргон.

Споменавайки богатството на информацията, която предлага книгата на Цанев, искам категорично да подчертая, че енциклопедичността ѝ съвсем не е самоцелна и насипна. Той не е от авторите, които пълнят своите книги с библиотеката си. „Психология на изкуството“ наистина предлага широк поглед върху още по-широк кръг проблеми, свързани както с теорията, така и със самата художествена практика, но навсякъде се усеща оценъчното присъствие на изследователя, а и на артиста Петер Цанев. Книгата е центрирана около с визуалното изкуство – нещо, което той не само разбира и успешно практикува, а самият подбор на примери и теоретични цитати също е оцветен от склонността на автора към едни или други идеи или жанрове.

И ето че отдавна подозираното от мен тежнение на Цанев към физиологичните обяснения в естетиката, изглежда, се потвърждава от настоятелното присъствие на идеите на английския просвещенски мислител и художник Уилям Хогарт, известен с пристрастието си към спираловидната линия, която е смятал за основа на усещането ни за красота, поради особеността на нашите органи на зрението. За мое учудване Хогарт (вярно, през книгата на Крис и Гомбрих) се появява и в главата, посветена на психология на карикатурата, с тезата, че същностен белег на този изобразителен жанр е „липсата на рисунка“. Изненадата ми се затвърди от избора на авторитетите, които следва описанието на механизмите на карикатурното рисуване, може би защото очаквах конвенционално фройдистката интерпретация, че чрез карикатурното се избягва стриктния контрол на Супер егото и се разкриват репресирани нагласи. П. Цанев обаче е решил да заложи на статията на споменатите по-горе автори (The Principles of Caricature), отпечатана през 1938 г. в British Journal of Medical Psychology, която завършва с поразителното твърдение, че „художникът, който има силен интерес към карикатурата, не би могъл да създава убедителни карикатури прекалено дълго време, защото това би разрушило неговата собствена личност“. С една дума, предполага се, че добрите карикатуристи са личностно деформирани…

Макар и подозрително настроена към меродавността на този анализ, бях много доволна от самото включване на глава за карикатурата, при това

все пак в първата, а не в третата част на книгата, която е посветена на психопатологията на изкуството. От своя страна, един друг избор на Цанев да разисква „Квадрата“ на Малевич в психоаналитична интерпретация по Питър Фулър ми се струва много удачен. Фулър акцентира върху особената значимост на празното място в изкуството и в този контекст ме накара да си помисля и за травмата от обезкореняването на артисти като Малевич или Ротко в един политически и социално фрагментиран свят, далеч от сегашната информационна глобализация.

Категоричното авторско присъствие на Петер Цанев е в коментарите по повод една или друга теория или арт събитие. От страниците за естетическото преживяване в контекста на интенциите на автора, през обосноваването на арт психотерапията като надградена върху психопатологичното изкуство до разсъжденията за ролята на твореца в епохата на късната модерност и мястото му в светлината на теорията за субекта на Лакан – точните анализи на Цанев са удоволствие за читателя, дори когато не е съвсем съгласен с него. Индикирайки несъгласие, ще се върна към склонността на Петер Цанев към теории, търсещи връзката на естетическите феномени с биологичните, физиологичните, генетичните параметри на човешкия индивид. Тази склонност е ясно изразена в подробното разгръщане на разделите, посветени на еволюционната, както и на криминалната психология на изкуството.

Не мисля, че имам капацитет теоретично да възразявам на убедителни твърдения за зависимостта на естетическите предпочитания от напр. филогенезата или телесните показатели, свързани със здравето. Все пак, иска ми се да прехвърля тезата, че понятието за красиво е обусловено физиологически, към феномена любов и избора ни на партньор – безусловно свързани с усещането за красиво. Дали ако сме праволинейни адепти на въпросната обусловеност, няма да попаднем в антиутопичните визии за хармонизиране на човешките привличания чрез внимателен подбор например на феромони като при пеперудите?

Шегата настрана, но личните ми съмнения относно теории, свързващи биологичното с естетическото, са толкова големи, че съм особено доволна от включването в края на тази част, посветена на психологическите модели на изкуството, на една нова глава за психоаналитичната естетика на Лакан, който съвсем не свързва теорията си за погледа с физиологията на окото, а прави анализ на изкуството през психологията на неговия субект. Тази глава не само уравновесява акцента върху „биологизираната“ естетика, но е добра илюстрация за теоретичната зрялост на Петер Цанев като упорит изследовател, който живее с интересуващата го проблематика и се стреми непрекъснато да обогатява научните си интереси.

Забавен пример за това е допълването на частта за развитието на детската изобразителна дейност и с (наред с другите) рисунки на явно собствената си дъщеричка, чиито портрет на баща ѝ в съответствие с подходяща фотография ни въвежда в интимността на семейния живот чрез ексцентричната домашна прическа на автора.

Така книгата на Цанев е колкото информативно енциклопедична, така и много лична, а през нея прозира един учен, не само убеден, че „психологията на изкуството е част от съдбата на изкуството“, но и възприемащ я и като своята собствена професионална съдба. Частично, разбира се, защото Петер Цанев е много повече от професор по психология на изкуството. Той успешно функционира и в качеството си на изкуствовед, курирайки редица артистично-теоретични проекти, а свидетелство за задълбочеността на изкуствоведските му анализи в настоящата книга е обговарянето на акцията на Хубен Черкелов „Камуфлаж“ в контекста на неоконцептуализма.

Самият Петер Цанев е и художник, когото съм определяла за себе си като, най-общо казано, концептуалист. Напоследък неговите работи са в конвенцията на онова, което за мен е най-ценното в цялата концептуална традиция с всичките ѝ „пост“ и „нео“. Той не се напъва да рисува, въпреки че несъмнено може, при това реалистично – включените в раздела за детско творчество негови собствени рисунки са доказателство за това. Новите му творби съдържат виц, в смисъл на неочаквана хрумка, и призовават зрителя към мислене, същевременно самата им визия е естетска и доставя непосредствено удоволствие. Заради второто, конфронтирана с подобен род изкуство, публиката рядко проявява игнорантната реакция, смесваща аксеологичното с онтологичното: „Не харесвам (разбирам), значи не Е“.

Този тип концептуално изкуство ни кара, ако не го разбираме, да търсим дефицита у себе си, защото вече спонтанно сме го харесали. Така ни призовава да философстваме и да се дообразоваме. Ето как разтягайки границите на понятието за артефакт, съвременното изкуство ни дава възможност да разширяваме собствените си граници.

Разбира се, не претендирам за изкуствоведско разнищване на особеностите на Петер Цанев като визуален артист. Иска ми се обаче да подчертая, че неговата книга и по-специално новото приложение, включено накрая на това издание, ми даде възможност да намеря дефиниращ го етикет, поне временно. Следвайки приложените там таблици, бих приобщила Петер към „спекулативния реализъм“. Направление, което ми звучи съвсем добре заради прилагателното „спекулативен“, което предполага аналитичен дискурс – нещо, с което необходимо свързвам съвременното изкуство. Колкото до реализма, мисля, че през последните десетилетия, в които се отървахме от асоциациите с нормативната идеологизирана рамка на онова, което се наричаше соцреализъм, и у нас „реализъм“ най-после изгуби пейоративната си натовареност и просто отпраща към надничане в многобройните аспекти на онова, което ни заобикаля.

Определенията са неизбежно условни, защото не само, както пише Цанев, „става дума за неща, които е трудно да бъдат обективирани“, но и защото налагането на теоретични рамки върху феномените на съвременното изкуство неизбежно води до опростяване. Това обаче съвсем не бива да ни обезкуражава в опитите ни да разберем, за да харесаме, както и обратното. Каквото и да твърдят различни теории, изкуството продължава своя живот, затова тези опити необходимо трябва да бъдат надграждани, и новата книга на Петер Цанев е именно такава. Мога само да се надявам, че теоретичното му любопитство ще продължи да го тласка към още текстове в тази посока.

Правда Спасова
27.09.2021

Още от автора