На 24 май, когато за 24-и път в Театър Българска Армия раздаваха наградите Аскеер, Ивайло Христов постави на изпитание театралното съсловие. И то не успя да се справи с това предизвикателство.
Какво се случи? Актьорът, на когото журито присъди наградата в категория водеща мъжка роля (за Коулмън Конър в „Самотният Запад” от Мартин Макдона, Театър 199), отказа да вземе отличието. Защото: „… вече 25 години държавата ни няма концепция какво да прави с изкуството и културата си. Тя ги завря в най-гадния ъгъл на задния двор. Какво друго значи бюджет от 0,5%?”.
Като пряк участник и свидетел на случващото се през последния четвърт век (освен актьор в театъра и киното, той е театрален и филмов режисьор, неосъществен директор на мъртвородения частен Модерен театър, преподавател в НАТФИЗ), Ивайло Христов очевидно е натрупал десетилетия горчив опит. Който изригна в протестен жест наистина на най-подходящото място и в най-подходящото време. Подходящи, защото на това място и по това време можеше да бъде видян и чут от максимален брой хора, съпричастни по някакъв начин с проблема (включително министърът на културата Петър Стоянович на първи балкон). А не защото се случваше точно в ТБА. На тази сцена и с много от тези колеги преминаха най-паметните театрални години на Ивайло Христов, белязани от негови знакови роли. Сигурно не му е било леко точно тяхната награда да откаже. Защото са заедно от една и съща страна на барикадата. Нещо повече – трупата на ТБА вече 24 години прави всичко, даже невъзможното, за да поддържа този светъл театрален празник. И – което не е никак маловажно – нейните награди неизменно са финансово подплатени: въпреки кризата, въпреки явното пренебрежение на държавата към културата и театъра в частност, въпреки всичко.
Какви бяха последиците от протестния жест на Ивайло Христов обаче? С две думи – той си остана глас в пустиня. Просто след слизането му от сцената смешките на водещите взеха да звучат още по-плоско и беззъбо (сценарий Ангел Еленков), а церемонията от откровено скучна стана направо несъстоятелна (постановка Диана Добрева). Но де да беше само това. По-тревожното е, че никой от следващите наградени не подаде ръка на своя колега и съмишленик. Радостното оживление на директора на ДТ-Габрово Невена Митева беше съвсем обяснимо – с наградата на „Ромео и Жулиета” за представление на 2014 театърът й получи своите петнайсет минути слава. (Друг е въпросът с какво тази награда променя към нещо по-добро статута на „Рачо Стоянов” на забравено от институциите и държавата място; тя е и ще си остане само професионално признание на шепа театрални мохикани към друга шепа обречени и прокълнати с театър хора. И втора скоба в скобата: колкото и да е пъстър, шумен, изобилстващ от сценични хрумки и театрално въображение, амбициозен заради нарочния нов превод на трагедията на Шекспир и зареден с младежка енергия, спектакълът на режисьора Петринел Гочев е представление без цел и посока, което се разпилява още в средата на първата си част и продължава устремно и сляпо като лавина до самия финал. Заслужената награда тук е най-вече за сценографията на Юлиана Войкова-Нойман.)
Необяснимо обаче беше сговорчивото приемане на наградата за режисура („Професия лъжец”, ДКТ-Варна, награден и с Икар за представление само два месеца по-рано) от страна на Стефан Москов, иначе всепризнат за ужасното дете на българския театър. Винаги войнстващ, язвителен и непримирим с културната ни, социална и политическа действителност в спектаклите си, сега той просто си отнесе Аскеера (втори след този за представление на 2011 за „Сирано дьо Бержерак”), без да покаже някак, че преди него на същата тази сцена се е случило нещо извън обичайния дневен ред. Изглежда съпротивата му срещу уродството в живота се е изчерпала с „Професия лъжец” и не са му останали сили да се присъедини – ако не със същия радикален жест, то поне като позиция – към протеста на Ивайло Христов.
Словото на носителя на Аскеер 2014 за цялостен принос към театралното изкуство проф. Надежда Сейкова пък беше пропито с дъх на стари дантели – само „о минало незабравимо, о пресвещени старини” и нищо за онова, което в момента се случва с театъра ни. А тя също като Ивайло Христов е театрален педагог и бъдещето на нейните студенти все пак не би трябвало да й е безразлично.
Ако някой би подкрепил жеста на Ивайло Христов, това със сигурност щеше да е неговата ученичка Елена Телбис, стига да беше взела наградата за изгряваща звезда. Но Аскеерът в тази категория отиде при друг, не по-малко талантлив и обещаващ от нея (непременно я вижте освен в „Заешка дупка”, за която беше номинирана, и във „Всичко ни е наред” в Народния, наистина е страхотна) – Бойко Кръстанов. Когато играе във „Възвишение” (ДТ-Пловдив, реж. Иван Добчев), той далдисва дълбоко в образа на Гичо, а изпълнението му е рядко срещана амалгама от искрен патос и самоирония. Заради младостта си и още незакърнялото чувство за справедливост, заради общуването с учители като Маргарита Младенова и Иван Добчев той вероятно също би се присъединил към протеста на Ивайло Христов, но според регламента при раздаването на Аскеерите получи наградата си пръв, когато все още никой не подозираше какво има тепърва да става.
Към актьорите, доказали, че освен талант имат и усещане за гражданска принадлежност, е и Валери Йорданов – награда за поддържаща мъжка роля („Заешка дупка” от Дейвид Линзи-Абер, Театър 199). Двамата с Ивайло Христов са от една кръвна група; освен това Ивайло Христов е режисьор на „Заешка дупка”. Просто по време на церемонията Валери Йорданов играеше в „Хъшове” и нямаше как да подкрепи своя съмишленик. Иначе със сигурност би го направил.
Колкото до чисто театралното измерение на наградите, Аскеер за поддържаща мъжка роля щеше да е по на място при Мартин Гяуров. По драматургия неговият Алекс в „Покана за вечеря” (театър София) е най-ощетен като персонаж – той просто присъства в ролята на неволен катализатор за една развихрила се по трагичен повод семейна равносметка; актьорът обаче използва дългите паузи между откъслечните си реплики, за да уплътни образа с всички възможни невербални средства. Резултатът – един много различен, неочаквано зрял и с прекрасно чувство за самоирония Мартин Гяуров.
Ако търсеше тъкмо неочакваното за един актьор превъплъщение, журито на Аскеер би трябвало да даде наградата за водеща женска роля на Ивана Папазова (в монодрамата „Глас” от Елена Алексиева, ДТ-Пловдив). Защото в ролята на Геше Готфрид („Свобода в Бремен” от Фасбиндер, Народен театър) у Александра Василева, фаворит в категорията, клокочи познатата и от други нейни роли истеричност, почти на ръба на нервна криза. Колкото и фем-фатална да е Бойка Велкова като Дора Габе в „Две” (Народен театър), колкото и да й приляга тази роля, сякаш писана точно за нея, тя не поставя сериозни предизвикателства пред актрисата, нито вади нещо ново от професионалния й арсенал.
В категорията за драматургия обаче – с десетгодишен юбилей от учредяването й в рамките на наградите Аскеер – определено имаше изненада. (Сигурно не е зле да се напомни, че тук журито е в съвсем различен състав от определящото останалите награди.) Макар и с няколко пиеси зад гърба, Оля Стоянова все още не е сред най-познатите имена в новата българска драматургия. Точно тя обаче беше предпочетена пред Яна Борисова („Хората от Оз”) и Георги Тенев („Злият принц”) и получи юбилейния приз за „Покана за вечеря”, с която по-рано спечели конкурса за нова българска пиеса на театър „София”. Официалната вечеря е по заръка на наскоро погребаната майка, чието последно желание е семейството да почете паметта й, събрано около тържествена трапеза. Срещата на отдавна разделените му и отчуждени членове обаче става повод за неочаквани и драматични разкрития, след които вече нищо няма да е като преди. Макар фабулата да звучи познато, силата на пиесата е в сюжетното напрежение и майсторския диалог, който се води на къси пасове и неусетно дърпа към финала.
И да се върна пак на Ивайло Христов: той имаше още едно основание да не приеме наградата и то вече пряко засяга журито на Аскеер, определило номинациите в категория главна мъжка роля. В тази категория те двамата с неговия сценичен партньор от „Самотният Запад” Малин Кръстев са номинирани по отделно, което неминуемо ги поставя в конкурентна позиция. За всеки гледал спектакъла на Владимир Люцканов това е същински нонсенс, защото там те са като скачени съдове – единият е немислим без другия. Тъкмо благодарение на взаимното им надиграване, на опита да се надскочи вдигната още по-високо от партньора летва, двамата успяват да изненадат както себе си, така и тези, които ги гледат.
