Със Злата Филипович разговаря Даниел Пенев
Злата Филипович (род. 1980) започва да си води дневник като десетгодишно момиче в Сараево. След началото на войната в Босна и Херцеговина тя използва своя дневник, за да документира живота си по време на обсадата на родния си град. Книгата „Дневникът на Злата“ е публикувана във Франция през 1993 г. и оттогава е преведена на десетки езици, включително български.
През годините Злата е работила с музея „Къщата на Ане Франк“, Обединените нации (ООН), УНИЦЕФ и „Амнести Интернешънъл“. Съредакторка на сборника Stolen Voices: Young People’s War Diaries, from World War I to Iraq („Откраднати гласове: военните дневници на млади хора, от Първата световна война до войната в Ирак“, 2006) и преводачка на английски език на книгата Milosevic: The People’s Tyrant („Милошевич: народният тиранин“, 2004) от Видосав Стеванович. Като автор на документални филми изследва социални теми и такива, свързани с историята и науката. Сред филмите, по които е работила, са отличеният с награда „Еми“ The Farthest (2017), Here Was Cuba (2013), How to Tell A Secret (2022) и Two Mothers (2024). Има бакалавърска степен по науки за човека от Оксфордския университет, Великобритания, и магистърска степен в областта на международния мир от „Тринити Колидж Дъблин“, Ирландия.
По повод публикуването на „Дневникът на Злата“ (изд. „Световна история“, 2026) на български език с нея разговаряме за незаличимата следа, която обсадата на Сараево оставя в паметта ѝ, за животоспасяващата роля на дневника ѝ, за живота насред война, за тежестта на „вината на оцелелия“ и за мечтата ѝ във връзка с дългосрочното бъдеще на Босна и Херцеговина.
Как гледате на „Дневникът на Злата“ и на ролята на книгата като исторически документ днес, повече от 30 години след първоначалното ѝ публикуване и края на войната в Босна и Херцеговина?
Донякъде чувствам книгата като нещо отделно от днешното ми аз, но също така я обичам почти като свое дете. Забележително е, че хората все още се интересуват от нея. Допускам, че причината е, че книгата не се отнася просто до мен; в нея се разказва за обсада, за война, за дете насред война, което я прави по-универсална като тематика.
Доколко е възможно, ако изобщо е възможно, човек да забрави ужаси като тези, които вие сте преживели като дете по време на обсадата на Сараево? Опитвате ли се да не мислите за онези събития?
Разбира се, че не мисля за тях ежедневно, тъй като трябва да работя, да се грижа за родителите и дъщеря си, да се срещам с приятелите си, но преживяното определено все още е част от живота ми. Например аз не харесвам фойерверки. Приятелите ми го знаят и на Нова година обикновено ми казват: „Злата, прибери се вътре, защото сега ще стане доста шумно“. И не само аз се чувствам така; говорила съм си с Мирна, най-добрата ми приятелка, която споменавам в дневника си – тя се чувства по същия начин. Както и много други хора. Друг пример: онзи ден, докато разглеждах кадри във връзка с проект, по който работя, се натъкнах на такива от войната в Босна и чувствата, които изпитах, бяха особено силни. Един ирландец, който не е преживял това, което аз съм преживяла, би се разчувствал от тези кадри, но когато аз видя подобни материали, на мен ми тежи повече. Степента, в която спомените и чувствата ми излизат на повърхността, варира според обстоятелствата, но те не са нещо, което можеш да превъзмогнеш напълно и да го забравиш. Не мисля, че това е възможно.
Покрай разговорите с вашите родители и с приятелите си, както и с други хора, забелязвате ли разлика в начина, по който си спомнят събитията онези, които са преживели обсадата на Сараево като възрастни, в сравнение с вашите връстници, израснали по време на войната?
Мисля, че възрастните са си давали по-ясно сметка за сериозността на случващото се. Едва преди десетина години майка ми ми разказа как веднъж по време на обсадата съм ѝ казала, че съм гладна, а тя е знаела просто, че няма какво да ми даде, тъй като вкъщи нямало нищо за ядене. Впоследствие намерила парче стар, мухлясал хляб и го остъргала. Тогава не разбирах, знаех единствено, че съм гладна и че храна се намира трудно. Но майка ми все пак е успяла да изнамери нещо. Този мухлясал хляб е малък символ. Предполагам, че възрастните са разбирали много повече и са поемали целия ужас, за да предпазят своите деца. Но въпреки усилията в много отношения не са можели да направят нищо и вероятно са се чувствали безпомощни като родители, защото от родителите се очаква да пазят децата си. Правели са всичко по силите си: майка ми е намерила онзи хляб и го е почистила, но тя не е имала никакъв контрол над снайпериста край моста, нито е можела да знае откъде ще дойде следващият снаряд.
Успяхте ли да намерите отговор на най-сложния въпрос, а именно какво точно се случи в Босна и Херцеговина и защо дългогодишни приятели и съседи стигнаха до война помежду си?
Можете да намерите документи, свидетелства и анализи и да прочетете за механизмите, стоящи в основата на онези събития, но аз продължавам да не разбирам как е възможно близка колежка на майка ми един ден да застане на страната на другите, в резултат на което те са се отдалечили една от друга и приятелството им е пострадало. Това е нещо, което никога няма да разбера. Все още вярвам, че доброто у хората е повече от лошото, но така и не мога да разбера психологическите механизми, въпреки че има множество проучвания, които показват как се е стигнало до войната, кой какво е направил и казал.
На едно място в дневника си пишете, че ако децата са били в позицията да вземат политически решения, те никога не биха избрали войната. Три десетилетия по-късно обаче по света бушуват много войни, които се водят от хора, които някога също са били деца. Защо продължаваме да воюваме помежду си и да не разбираме, че войната е източник на масово унищожение и изтребление?
Много добър въпрос. Аз имам дъщеря на шест години и половина, тя е толкова любяща и отворена към света. Но ние порастваме, променяме се и очевидно ставаме по-многопластови като личности и по-способни в правенето на лоши неща. Днес всичко изглежда по-напрегнато, по-негативно, по-грозно. Може би обаче родителите ми са си мислели същото, когато са били на четиридесет и няколко години, или техните родители са си мислели същото на тази възраст – всеки от нас си мисли, че в някакъв момент в миналото светът е бил по-добър в определени аспекти. Но е добре документиран факт, че за младите поколения социалните медии и предполагаемата свързаност помежду ни влошават нещата в някои отношения.
Оцелелите от Холокоста често говорят за т.нар. вина на оцелелия – вината, която те изпитват, задето са оцелели, докато много други не са. Вие също сте оцелели от война, отнела живота на много хора, сред които и ваши приятели. Изпитвали ли сте вината на оцелелия, знаете ли за други оцелели от обсадата на Сараево, които са изпитвали подобно чувство?
Няма нещо, в което да съм била по-добра и което да ми е помогнало да оцелея, а пък приятелката ми Нина да не е била толкова добра и заради това да не е оцеляла. В деня, в който тя беше убита, аз също можеше да съм в парка и да бъда на нейното място. С нищо не съм заслужила оцеляването си, така че що се отнася до развоя на събитията, има едновременно усещане за безсилие и елемент на случайност. Аз просто имах късмет, това е всичко. Беше ми трудно, когато напуснахме Босна през декември 1993 г., защото приятелката ми Мирна остана, останаха и наши съседи и роднини. Имаше деца, които бяха болни, в болница, ранени, травмирани, жени, които са били изнасилени, хора, загубили крайници или болни от рак, които е било редно да бъдат изведени от страната, за да се лекуват. Единствената причина аз да бъда изведена е, че си водех дневник и едни издатели помогнаха той да стигне до външния свят. Определено изпитвах известна вина в това отношение, тъй като аз не бях по-добра от другите и въпреки това получих възможност да отида на безопасно място и да ходя на училище.
Редовно ли се връщате в Сараево и как се чувствате, когато сте там?
След подписването на Дейтънското споразумение[1] се връщах всяка година. Докато бях в гимназия, а след това и студентка, прекарвах тримесечната си лятна ваканция там, така че Сараево изигра важна роля за мен, докато растях, въпреки че живеех в Дъблин. По време на престоите ми в Сараево през лятото забравях напълно, че през септември ще се върна в училище в Дъблин или в университета, забравях за приятелите си, телом и духом бях в Сараево. През тези лета завързах няколко силни приятелства. Последното ми пътуване до Сараево беше преди пандемията от ковид. С вълнение очаквам деня, в който ще се върна отново в града и ще го покажа на дъщеря си.
Успяла ли е Босна и Херцеговина да преработи травмата от близкото минало и да продължи напред, или страната все още се бори с наследството на 90-те години? В момента например се разследва потенциално участие на чуждестранни граждани във военен туризъм в Босна, известен като „сараевско сафари“[2].
През 90-те години се случваха ужасни неща и мисълта, че може да е имало и „сараевско сафари“ усилва допълнително чувството на ужас. Но не е само това. При създаването на политическата система целта е била най-вече да се сложи край на войната, затова тя е доста тромава, политиката на идентичността все още е силно застъпена. За жалост, страната е сравнително разделена между Република Сръбска – района, в който живеят предимно босненски сърби, и Федерацията.
Смятате ли, че на базата на опита си по време на обсадата на Сараево разбирате по-добре положението, в което днес се намират хората, живеещи на места, където се води война – като Украйна и ивицата Газа?
Да, определено. Преди години ми лепнаха прозвището „Ане Франк от Сараево“, което на мен не ми хареса, а по-късно се появиха „Ане Франк от Афганистан“, „Ане Франк от Ирак“, „Ане Франк от Сирия“ и т.н. Има едно момиче от украинския град Харков, Йева Скалиетска, което се премести в Ирландия заедно с баба си през март 2022 г. Оказа се, че тя е документирала преживяванията си през първите дни на войната, като си е водила дневник, който беше издаден на английски през октомври 2022 г.[3]
Може би в момента много хора си водят дневници в условия на война…
Убедена съм! А може и да си водят дневници във вид на публикации в Х или Instagram. Да живееш насред война донякъде е преживяване с универсален характер въпреки спецификите по отношение на историческия период, воюващите страни и пр. Това е основната идея на книгата Stolen Voices: Young People’s War Diaries, from World War I to Iraq, на която съм съредактор. Когато разгледаш тези дневници, осъзнаваш, че всички тези хора са избрали да пишат във време на умопомрачение. Макар че всеки конфликт си има особености, да живееш като млад човек в условията на война е преживяване, което в същността си е универсално. Разбира се, че кадрите от Сирия, Украйна или Палестина, които съм виждала, ме докосват на по-дълбоко ниво, защото те имат нещо общо с моите преживявания.
За каква Босна и Херцеговина мечтаете?
Аз не съм политик, икономист или експерт по геополитика, но ми се иска повече хора да живеят по-леко, да се радват на по-голямо благоденствие, да се помирят, да се придържат към истината и да изградят мирно бъдеще. Виждам съм с очите си колко много е спечелила Ирландия от присъединяването си към Европейския съюз (ЕС) и се надявам същото да се случи и с Босна и Херцеговина.
Какво е вашето послание към потенциалните български читатели на „Дневникът на Злата“?
Посетих България, когато най-сетне получих ирландското си гражданство. Отпразнувах го с пътешествие с влак от Лондон до Истанбул заедно с тогавашния ми приятел. Минахме през София и ми стана много мило, като видях, че на практика мога да говоря на родния си език и като цяло да ме разбират, а и аз да разбирам местните. Дотогава не си бях давала сметка, че българският език е толкова близък до моя.
Бих искала да благодаря на българските читатели за проявения интерес към събития, които човек има чувството, че са се случили много отдавна. Тази история е по-голяма от мен, от онова време и от онзи град. Ще можете да научите за конкретен епизод от близкото ни минало, но и да придобиете представа за преживяванията на всяко дете, принудено да живее по време на война.
––––
[1] Дейтънското мирно споразумение е договорено в Дейтън, щата Охайо, през ноември 1995 г. и е подписано в Париж на 14 декември същата година. С него се слага край на продължилата три години и половина война в Босна и Херцеговина, като самата Босна и Херцеговина става суверенна държава, включва две автономни области – Федерация Босна и Херцеговина, в която живеят предимно мюсюлмани и хървати, и Република Сръбска, в която живеят предимно босненски сърби.
[2] По време на обсадата на Сараево няколко хиляди цивилни са убити от снайперски обстрел и артилерийски атаки от позиции на босненската сръбска армия, разположени по хълмовете. Разследването във връзка с т.нар. „сараевско сафари“ започва през ноември 2025 г. след жалба от италианския журналист и писател Ецио Гавацени, който решава да проучи темата, след като гледа документалния филм „Сараевско сафари“ (2022) на словенския режисьор Миран Жупанич. Гавацени твърди, че чужденци са плащали големи суми, за да участват в стрелкови екскурзии до бойни позиции с изглед към Сараево. Разследването на италианските власти се разглежда като възможност за предприемане на първи правни действия срещу участници в подобни практики.
[3] Информация за историята на Йева Скалиетска и снимки от пристигането ѝ в Дъблин можете да намерите в този материал в Irish Independent. Дневникът ѝ е публикуван със заглавие You Don’t Know What War Is: The Diary of a Young Girl from Ukraine (2022).
