„Американски снайперист” на Клинт Истуд е твърде назидателен филм, най-големият му недостатък е скучната фабула.
Клинт Истуд се излага. Американската филмова академия също, след като е номинирала „Американски снайперист” за Оскар, включително за най-добър филм и за адаптиран сценарий (добре, че поне му присъдиха само една от шестте възможни статуетки, и то в техническа категория). Новата драма на режисьора Истуд е 132 минути скука и пропаганда на „непреходни американски ценности”. По действителна история или не, филмът е клише до клише, гарнирано с вопъл или въздишка, и ако харесвате режисьорските изяви на Клинт Истуд, по-добре не си разваляйте впечатлението.
Крис Кайл е каубой, който става морски тюлен, заменяйки адреналина на родео-турнетата с патриотизма на военните мисии в Близкия изток. И понеже татко му е казал в детството, че хората се делят на овце, вълци и овчарски кучета, Крис счита за свой дълг да пази човеците със зъби и нокти. След като точното му око на ловец го превръща в Легендата – най-добрия американски снайперист, с определена цена за главата му, той постепенно се пристрастява в „пазенето”. Но когато се оказва, че противниковата страна може да разчита на услугите на олимпийски стрелец, конкуренцията между двамата се превръща малко или много в личен двубой…
„Американски снайперист” е твърде назидателен филм, от типа, който вероятно е полезен за възпитанието на щатските тийнейджъри, но при международно разпространение често буди известно недоумение. Връхна точка в това направление са двете сцени пред телевизора, в които Крис се надъхва да служи на страната си от кървави „произшествия” в новинарските емисии. За разлика от други филми по темата за военни действия в Близкия изток, сюжетът, избран от Истуд, е изключително плосък, а действащите лица са представени само в черно-бяло – твърде недалновидна и нетолерантна позиция за режисьора на „Гран Торино”. Освен това чуждите „злодеи” и „нашите” герои са персонажи, изградени доста повърхностно, и дори сантименталната линия задържа вниманието за кратко, преди да се превърне в придатък на набиращата скорост обсесия на Крис.
Клинт Истуд е добър разказвач. По принцип. Но мащабните фрески (политически или военни) не му се удават много, както и твърде мелодраматичните истории (като „Подмяната” с Анджелина Жоли). Добър е в разнищването на човешката драма (като тази от „Момиче за милиони”), в трилъра и неконвенционалните финали („Реката на тайните”). Но когато го избие на родолюбива чест, явно трудно улучва мярката. Може би предаването на реални събития през погледа на пряк участник налага известни ограничения в избора на стилистиката и все пак прочитът (и особено кинопрочитът) на една книга (в случая автобиографията на Крис Кайл – б.р.) е въпрос на авторска интерпретация. И когато решиш да направиш поредния американски военен филм, добре е да имаш какво ново да кажеш на публиката, освен, че си „овчарско куче”, призвано да пази хората (или може би овцете) от кръвожадните вълци по света.
Като за военна драма „Американски снайперист” прекалява с кървавия натурализъм, може би за да ни представи потреса, с който Крис Кайл се сблъсква, виновен за превръщането му в „машина за убиване”. И все пак, на фона на многопластовите съвременни филми за политически кризи и международни конфликти, филмът на Истуд злоупотребява с очернянето на противника и представянето му като страхливец, самоубиец или безжалостен касапин. Общата атмосфера на патриотичен дълг, който превъзхожда личните връзки, добива леко бутафорни измерения и заличава потенциално ефектния финал на максимата, че „никое добро не остава ненаказано”. А жертването на собственото семейство в името на прекомерната „загриженост за ближния” (непознатия „ближен”) се изражда след узряването на мотивацията „око за око”.
Като оставим настрана леко съмнителната философия на този филм и подценяващото зрителя плакатно отстояване на националните ценности, най-големият недостатък на „Американски снайпер” е скучната фабула. Протяжна, неравномерна, еднообразна, лишена от истинския трагизъм, присъщ на патовите ситуации, в които изпада главният герой. Не можем да очакваме драматургична екшън динамика от военен опус „по действителен случай”, но и сърцераздирателните напъни на един морски тюлен да съвмести уменията в стрелбата с чувството си за граждански дълг и с вътрешната потребност за раздаване на справедливост на всяка цена могат да ви дойдат вповече. Присъствието на Брадли Купър не разведрява текста и контекста (въпреки възможностите му на актьор и номинацията за Оскар за най-добра мъжка роля), а останалите действащи лица във филма са почти статисти.
Не очакваме непременно съвършенство от режисьор като Клинт Истуд, но все пак филмографията задължава и когато си доказал, че можеш да правиш и ефектно, и стойностно кино, не е хубаво да „изненадваш” зрителите си със скучна пропаганда. Дори някак обидно е да станем жертва на американската морализаторска назидателност, която лъха от всеки епизод на филма и замъглява личната драма на един войник, опитващ се да съхрани своята човечност.
