0
1590

За окопното поколение

И идеологиите, родени в „стоманените бури“ на Европа

Владимир Сабоурин, „Ляво поколение, дясно поколение (Иван Мешеков и Ернст Юнгер)“. УИ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново, 2020, 152 с.

Монографията на Владимир Сабоурин е плод на траен интерес към модерността, започнал още с важното академично изследване Произход на испанския пикаресков роман (2006), и в този смисъл тезата на Хабермас за модерността като „незавършен проект“ може да дефинира и един научен път – проекта на Сабоурин, който продължава да се пише в годините. Новата му книга е посветена на творци, за които у нас е говорено оскъдно и предпазливо (Мешеков) или съзнателно са останали необговорени и непреведени (Юнгер). Оригинална е и структурата на текста, напомняща сонатна форма – с десет части и кода, където уводът и първите две глави са в ролята на двойна експозиция, последвана от многопосочно разгръщане на тематичния материал, завършващ с реприза и кода. Изследването е фокусирано върху две „бели врани“ в българското рецептивно пространство – Мешеков и Юнгер. Единият е пестеливо обговарян през определени идеологически дискурси, другият е напълно игнориран от преводната и критическата ни рецепция до днес, ако и да е живял 102 години (очевидно не заради очакване на радушен прием в нашата приемна среда). Рецептивните проблеми около Юнгер не са само български. Следствие са от двата му доминиращи образа – на националсоциалист, на сложен и провокативен мислител, отпращащ тревожни въпроси и твърдения като тези в „Горски пътник“[1]. „Успоредното четене на успоредни животописи“ (Сабоурин 2020: 53) е породено не само от факта, че става дума за връстници, родени в края на XIX век, изминали военния път на Европа „в окопите“ и осмислящи в дневниково-мемоарни творби социално-политическите, моралните и психологическите кризи на обществото, настъпващи с Първата световна война. Двамата творци са и проблемно ситуирани в силно политизираните „лагери“ на литературата.

Изследването на Сабоурин е фин и детайлен анализ на художественото наследство на Мешеков и Юнгер, положено в широк литературен, социокултурен и политически контекст. Негов фокус е въпросът, свързан с разбирането за ляво и дясно поколение, за леви и десни интелектуалци, родени в „стоманените бури“ на войната, довела до краха на фундаменталните европейски ценности – хуманизъм, свобода, модерна цивилизация, християнски църкви, доверие в обществото на германско-романските нации с неговото политическо равновесие (за които пише Ясперс в „За европейския дух“). Важните социално-политически и философски концепти на Юнгер – буржоазен свят от вчера, техника, война, революция, нов човек, свобода – са промислени през всичките му текстове (респектиращи и като обем – само военните дневници са над 1000 страници). Те задават и водещите теми в изследването: войната като „вътрешен опит“, като екзистенциално преживяване; революция, свобода, република, национална идентичност, национализъм, националсоциализъм. Организиращ принцип на структурата и логиката на монографията е „движението“ от мемоарно-дневниковия наратив към фикционалния. Творбите на Мешеков и Юнгер се интерпретират не само през „автобиографичното повествование за „моя“ живот“, а като „екзистенциално-концептуалния наратив на един живот“ (Сабоурин 2020: 12).

Изследването започва с мемоарите на Мешеков „Из един живот“, с несантименталните спомени от „идиличното“ детство и анализа на социалните трансформации в българското общество, задали специфичен ракурс към осмислянето на сътресенията, които предстои да настъпят в цяла Европа. Детайлите на идеологическото оформяне са изведени през пространствени и образни метафори: пътя от селото към града; „дегизирането“ на децата на селската дребна буржоазия – от голо босоного хлапе през дрехите на работника до военния шинел в годините на Първата световна война[2]. На базата на типологично и хронологично припокриване между „В стоманени бури“ на Юнгер и „Ляво поколение“ на Мешеков и през мащабен културноисторически и политически контекст се проследява „мемоарното конструиране на поколенчески идентичности“ (Сабоурин 2020: 20), на ляво и дясно поколение интелектуалци в Европа. През пространствени, темпорални и звукови образи, градени във военните дневникови наративи на Мешеков и Юнгер, се откроява конструирането на свят – по вертикал и хоризонтал, през опозициите ден / нощ; тишина, мълчание / военен пукот на оръжия, „кикотене“ на нощна птица; ливади, гори, житни поля / пустинята на военното поле. Тази пустиня е великолепно артикулирана като „тоталното запустение, връщащо света в изначалната безвидност и пустост на постапокалиптичната изравненост на планините със земята“ (Сабоурин 2020: 46). Космическата по мащабите си природа (свят), видяна от окопите, не е само лайтмотив в изследването. Радикалната промяна на светоусета, породена от войната и смъртта; модерният субект и новото възприятие на природата са водеща тема, чиито вариации звучат с виртуозните аналитични наблюдения на природните картини от фронтовия дневник на Мешеков, дневниците за войната у Юнгер, експресионистичните картини на Гео Милев („При Дойранското езеро“, „Експресионистично календарче“, „Грозни прози“). Нощта „като основен темпорален модус на окопната война, реторически сгъстен в оксиморонното превръщане на нощта в (трудов) ден на окопния войник“ (Сабоурин 2020: 48), отключва следващите тематични ядра на изследването – войната като работа/труд, войника работник, работника воин – и води към десета част с репризата, изградена през „Работникът“ на Юнгер.

Ерудитският прочит на „В стоманени бури“ извежда скритите диалози с архаиката (с Архилох), с мислители като Блез Паскал, с модерността (сонета „Мърша“ на Бодлер, „Пияният кораб“ на Рембо) и най-вече с парадигмалния образ на войната (Омир, „Илиада“). Че при Юнгер не става дума за самоцелни реторически жестове, свидетелстват обстойните анализи на Сабоурин на шестте преработки и редакции на „В стоманени бури“. Важната и продуктивна теза за сродяването на визиите за войната в архаиката и модерността е плътно аргументирана през привличането на античния литературен (митопоетически) масив. Тя се разгръща и при интерпретациите на „Огън и кръв. Малък отрязък от една голяма битка“ – „жанрова абсорбация на политическото в епическото“ (пак там: 109). Сабоурин откроява „гьотево-ницшеанска рефлексия за потока на „ставане, битие и отминаване“, фигуративно онагледена в епическия топос на смяната на сезоните, прочетен през ницшеански (жизне)утвърждаващата пролет като „сияен символ на самия живот““ (пак там: 110). Подобен прочит на баталния наратив изисква ерудиция и вслушване в гласовете на десетки автори от Омир, поетите на архаиката и Хераклит през бароковите творци до модернистите, т.е. предполага завидна културологична компетентност, за да се разпластят смисли и образотворчески решения и да се контекстуализира военната проза на един автор не само в собственото му (национално) литературно поле и не само в определени (малки) темпорални рамки.

Започнала с фокусиране върху вътрешното преживяване на войната, смъртта и тлението у мемоарния субект, монографията от четвърта част насетне разширява хоризонта и въвежда/транскрибира теми: естетизацията и демонизацията на войната; специфичния нов locus amoenus – „градина на земното запустение“, подивялата във военно време природа; опустошеното гробище, в които Сабоурин открива и „ницшеанската мистика на пладнето“, и „дзенбудисткия плясък на крила на рояк пеперуди: мандала с небесносин облак около виолетови ядра“ (пак там: 84), „ницшеанския апотеоз на живота, избликващ от радикалното запустение на войната като майка на всички неща“ (пак там: 81).

Характерът на анализираните текстове с дистанцирания по различен начин поглед отблизо и поглед отдалече към войната предполага динамиката и на изследователската оптика на Сабоурин. Движението от дневниковия наратив (нефикционалния текст) към есето и трактата и границите, удържани между тях, въвеждат в орбитата на изследването нови творби като „Горичка 125“, „Огън и кръв. Малък отрязък от една голяма битка“, „При Дойранското езеро“ (Гео Милев), „Трудово-спътническа литература“ (Мешеков).

През идеологическия контекст, в който се появява и заживява насетне „свой живот“ тезата на Юнгер за война и революция, Сабоурин извежда зева между конструираните идеи в „подредения свят от вчера на стария режим, за който бунтът е иконографска „идея“ – и произлиза от идеи“ (пак там: 93) и ситуирането им в следвоенното и драматично време около 1933 г. Обстойно е обговорен и „трудният“ въпрос за дистанцирането на Юнгер от националсоциализма, а специфичното титанично-хтонично единение на война и революция ще отключи нови вариации по темата за работника воин – новия титан на модерността, на който Сабоурин ще посвети десета част от изследването си.

Друга интересна рецептивна зона, в която е въведен читателят на тази книга, са „диалозите“ между В. Бенямин, К. Шмит и Е. Юнгер и тезата на Бенямин за естетизацията на войната като „естетизация на политиката“, за националсоциалистическото натоварване на фронтовия опит като следствие от загубата на войната. Гледайки на Първата световна война като на споделен поколенчески опит на (крайно)десните и на (крайно)левите интелектуалци, Сабоурин очертава сложната ментална картина на следвоенното време и логиката на различните избори на интелектуалци като Бенямин, Юнгер, Мешеков. Наблюденията му не пропускат и случващото се в българското културно пространство – през „ницшеанския хоризонт, синхронно споделян през 30-те години от Иван Мешеков и Франкфуртската школа“ (пак там: 124), през хтоничните образи в поезията на Ботев, интерпретирани у Мешеков в „Христо Ботев – поет и гений“. Подобна контекстуализация е направена за първи път в българското литературознание.

От военните „дела и дни“ на окопния човек и концептите войникът работник, работникът воин изследването логично води към митопоетическата титанично-хтонична фигура на работника у Юнгер, която на свой ред ще роди и кóдата на монографията – с работника по Юнгер/Сабоурин. Градежът на гещалта работник е проследен от ранните текстове на Юнгер до 1932 г. – до най-проблематичната му книга, дистанцирана съзнателно от леви и десни идеологически рамки. Тази финална част е с полифоничен характер, има многогласна фактура. В нея си дават среща темите, изведени през всички анализирани произведения на Мешеков и на Юнгер. Придържайки се към музикалните аналогии, ще я оприличим на реприза. Тя се гради и през дълбокия и контекстуализиран (през Бенямин и през „На мраморните скали“) прочит на „Приключенско сърце“ на Юнгер – първата му литературна книга, трансформираща погледа отвътре от военните книги и политическата му публицистика. Преломното време, родило духовни и интелектуални катаклизми, е родило и гещалта работник, на когото са посветени проникновените и изящни финални думи на Сабоурин, имащи характера на поема в проза. С тази кода, прекрачваща от научното в поетическото, завършва новата книга на Сабоурин. Тя е първо цялостно и мащабно изследване по тема, необговаряна/заобикаляна досега у нас по ред причини. В нея са цитирани и детайлно представени (в превод от автора ѝ) творбите на Юнгер, т.е. позапълва се една от многото празноти в българската преводна рецепция на значими западноевропейски творби и творци. Това интердисциплинарно изследване (научно и артистично едновременно) е взряно в модерния субект, в протеичните идеологически полета на модерността и задава нови и продуктивни посоки за гледане и към българското културно поле – не в „самобитен“ план, а като лик на модерността.

Дияна Николова е преподавател по антична и западноевропейска литература в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Автор е на книгите „От разказа към мита“ (1997, в съавторство със Светла Черпокова), „Идеята за човека в старогръцката лирика. Аархаика и класика“ (2010), „Транспозиции на пасторалното в Бел епок“ (2018), както и на редица публикации в сборници и в специализирани български периодични издания. Професионалните ѝ занимания и интереси са в следните области: митология, фолклор, антична литература и култура, западноевропейска литература, сравнително литературознание, културология.

Снимка на главната страница: Ивайло Божинов

–––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Юнгер, Е. Горски пътник. // Нова социална поезия, бр. 19, ноември 2019. Прев. от немски Вл. Сабоурин.
[2] Това „дегизиране“ и целият му спектър от смисли, който монографията представя, е великолепно изведено в корицата на книгата, дело на Венцислав Арнаудов.