0
2021

За онези, които могат

марков

„Денят на Кирил и Методий е денят на тези, които носят радостта и мъката на своя талант, задължението и отговорността да движат и извисяват духовния живот на нашия народ, да ни обогатяват с красота и мъдрост, със смелост и проникновеност.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Денят на Кирил и Методий, който празнуваме днес, е подходящ повод човек да хвърли общ поглед върху съвременната българска култура и изкуство и пренебрегвайки празничния патос, да се опита да отвее плявата от житото. Тъкмо традиционната сила на този чудесен наш празник, тъкмо неговата трайност в съзнанието на всеки българин, неговата възвишеност и духовна красота образуват естествения критерий за преценка на съвременното изкуство и култура в България. Кое е наистина трайното, истински новото, истински значителното? Кое е постижението? Кои са истинските творци у нас? За щастие талантът никога не се е определял от партийни или обществени организации, от членуване в съюзи, никога не се е измервал чрез интересите на даден режим за даден момент, никога не се е подчинявал на външни изисквания и когато е трябвало да прави компромиси, целта е била да се самосъхрани, а не обезличи. Толкова често в една ненапечатана строфа на непризнаван официално поет има повече изкуство, отколкото в цялото многотомно производство на друг, който има три титли и тринайсет медала.

За най-голямо съжаление партийният критерий за изкуство и култура няма нищо общо с действителния художествен критерий. Така че онова, което партията твърди, че е изкуство, в огромната си част въобще не е изкуство, а всичко друго – от търговия до порнография. Съответно званията (или самозванията) народен и заслужил писател, художник, артист – се дават твърде често на хора, чиито заслуги са единствено спрямо партията. Поради елементарните изисквания на партийната пропаганда тези граждани са най-много печатаните или поемат голяма част от онова, което се появява по екраните, сцените и радиото. Те образуват голямата армия на псевдотворци, които създават псевдоизкуство, псевдолитература и псевдокултура.

Прелиствайки редовно с жадни очи почти всичко по-претенциозно, което се печата в България, аз винаги търся да открия и прочета нещо било от стар майстор, когото познавам, било от ново име. За най-голямо съжаление стотиците страници, които прехвърлям всеки месец, ми носят малко радости, защото те са заети от някакъв постоянен панаир на пошлостта, бездарието, ограничеността, плиткоумието и понякога твърде блюдолизнически компромиси. Човек може да срещне толкова много партийни глупости, които не само не са изкуство, но са злоупотреби и грехове със свещеното слово на Кирил и Методий. Цялото това огромно производство ми напомня обидни от човешка гледна точка съвременни атрибути и е социалистическият еквивалент на порнографската, слугинската и комерческо-криминалната литература в западния свят. Целта на патетично партийните словоизлияния в България и на вулгарно-сексуалната мръсничка литература тук е една и съща – да се грабне парáта. Художествено-политическата пошлост на автори, чиито имена не си заслужава въобще да изброявам, са обида за всяко, дори най-принизено разбиране на изкуството и културата. Затова често се питам дали наистина вкусът на партийните и държавни ръководители, които организират този идеологически стриптийз – е толкова пошъл, че те не могат да направят разлика между кладенчова вода и помиен отпадък? Защото главната и основната причина за цялата тази нелепост в изкуството и културата е вмешателството на партията в него. След толкова години на подобно производство е повече от ясно, че партийно изкуство няма, че когато нещо стане партийно, то не може да бъде изкуство, и че имаме изкуство само там, където нямаме партия. Това следва от закона, че изкуството принадлежи на човека. А партията по принцип е противопоставена на човека. Така може да си обясните странни изключения, когато опитни и утвърдени майстори се провалят, тъкмо защото са се опитали да бъдат партийни. Най-яркият пример е Емилиян Станев. Или вземете един роман като „Тютюн“, в който се редуват силни и слаби страници. Всички слаби страници са партийните. Всичко хубаво е там, където партията я няма. Това са азбучни истини, които са особено очевидни в творчеството на Любомир Левчев, може би най-характерният случай на разкъсване между поезия и псевдопоезия, между поет и партиец.

Ала всред тази безнадеждна партийна фабрика за изкуство, литература и култура, която затлачва всичко с монополното си производство на този вид порнография, от време на време, рядко, се появяват и истински художници, ония, които сякаш природата е надарила с призванието да бъдат духовната сила на един народ. Ония, които трябва да бъдат честваните на този ден на словото, защото те са неговите истински представители. Когато прелиствам страниците с поезия, аз търся с нетърпение и с надежда да видя нови стихове на Константин Павлов – един невероятен и толкова силен поет. За мен е радост да чета поезията на Стефан Цанев, особено на Николай Кънчев. Винаги търся с настървение името на Радой Ралин. И съм щастлив, когато ново име ме изненада със силен стих. Неотдавна, прелиствайки списание „Пламък“, попаднах на една поетеса, която ме накара да се разтреперя. Отдавна, отдавна, може би от Яворов, може би от най-силната Багряна, никой не ми е разкривал такава звучна красота в родния ми език. Господи, каква поетеса! Чуйте само:

ЗДРАВЕЦ СРЕД ДЪЖД, наздрава сред дъжда

кротък.

Ти – оставен сред дъжд. Аз – забравена в дъжд

Толкова.

Някой без сън – пиян ли (не съм!)

скита.

Може би аз – с виелица, с мраз

сред очите.

Да спра ли? Но кой с топлина – само мой – ме чака…

Здравец сред дъжд, наздраве за мъж

несрещнат.

А все остава навън – наяве-насън

Нещо.

Това е Калина Ковачева. И това е голяма българска поезия.

Когато чета за театрални постановки и особено за тия, които казионните критици отричат или отминават, винаги търся да зърна познати имена на добре познати господари на сцената – Вили Цанков, Леон Даниел, Асен Шопов, Николай Поляков, Коко Азарян и неколцина други, защото дори грешките при тях са грешки в името на изкуството. Вили Цанков изпъква пред мен всеки път, когато видя тук, на Запад, силна и оригинална постановка. Може би, защото той винаги се опитваше да бъде и силен, и оригинален и да внесе ново измерение в пиесата. Асен Шопов беше и си остава моят фаворит сред българските режисьори – един земен и упорит търсач на истинската форма, един поет-мечтател в мрака на празния театрален салон и същевременно един човек, пълен с отзивчивост и чувствителност към човешкия свят. Обичам внезапните и силни образи на Асен, когато тишината на сцената се зарежда с ярост, когато ритъмът се сгъстява, за да се събере в една-единствена експлозия, когато маските на смеха и на мъката се разменят така бързо и страстно, че понятията ни за тях се размножават и обогатяват с маса нови производни.

Търся да се възхитя отново на смелостта на Николай Поляков, един от най-чистите и честни режисьори, с които съм работил, с неговото презрение към евтини трикове, с неговото настояване идеята да се извежда без плитки отстъпки за публиката. Бих могъл да редя хубави и заслужени думи и за Леон, и за Коко, и за други.

Забележете, че най-хубавото, най-значителното, което тези силно талантливи режисьори са създали – няма нищо общо с панаира. Нещо повече. Вие можете да гледате дори партийна пиеса, поставена от Асен Шопов, защото там на първо място пак е поставен Човекът. Вие можете да преглътнете фалшиво партийно съдържание в постановка на Леон Даниел заради изяществото на формата, която сама е станала ново съдържание.

Когато чета за актьори, винаги търся да видя какво прави Наум Шопов, един толкова своеобразен и силен актьор. Търся сценичните превъплъщения на Иван Кондов. И искам да чета за великолепния ансамбъл на Сатиричния театър, за онова, което става на Пазарджишка сцена, за толкова внушителния Пловдивски театър… Ето, че тези имена, които изброих заедно с малкото други, които съм пропуснал, създадоха и създават истинския критерий – много различен от примитивния вкус на партийното ръководство и реалните критически недоразумения.

След като вече години гледам един от най-интересните и силни представления на западния театър, мога с чиста съвест да кажа, че ако партията не се бъркаше там, където не й е мястото, България би имала световно утвърден театър с популярни български таланти.

Когато чета за нови български филми, отново търся определени имена, които за мен винаги са били гаранция за истинско изкуство. Помните ли как партията отрече чудния старт на българското кино, как плиткоумни партийни секретари се опитаха да спрат „На малкия остров“, „Звезди“, „Слънцето и сянката“… и спряха много други филми, с които всяка национална култура би била горда. И затова искам да видя филм на Христо Ганев с неговия култ към истината, защото формата на неговия филм ще бъде безкомпромисността. Търся да видя филми на Рангел Вълчанов, на Христо Писков, на Бинка Желязкова, на някои от младите. Всички те са истински таланти, възпирани от властта на уплашени партийни бюрократи. Това са хората, които бяха започнали да създават и можеха да създадат вълната на „българското филмово чудо“ и да влязат веднъж завинаги в златната книга на това голямо изкуство. Нямам нищо против филми като „Козият рог“ или „Обич“, но те не са изразители на оригиналността и силата, присъща на тези, чиито имена изброих.

Бих могъл да удължа моя списък, да прибавя всички области на изкуството, литературата и културата, но това не е нужно. Творците, за които говорих, са точният пример. Те са естествените таланти на българската земя и забележете само как партията мобилизира своята армия от помпозни бездарници, за да ограничи и обезличи истинското. Когато партийните идеолози повтарят баналната фраза: „Ние те направихме писател или поет“, те имат право само по отношение на ония набедени граждани, които партията е назначила да бъдат писатели или поети. Но те нямат право по отношение на тези, които са и радост, и гордост, и надежда на нашето изкуство и литература.

И днешният ден на Кирил и Методий е техният ден. Денят на тези, които могат, които носят радостта и мъката на своя талант, задължението и отговорността да движат и извисяват духовния живот на нашия народ, да ни обогатяват с красота и мъдрост, със смелост и проникновеност, да сеят и жънат в нивата на Кирил и Методий. Сигурно един ден тази нива ще бъде чиста от бурени, защото си е тяхна. И нека завърша с още едно чудесно стихотворение на Калина Ковачева.

Върху болката ми растеш трева и от болката никнеш

И си станала вече висока-висока, а косача го няма.

А косата ударена в камък, ближе ръждата под стряхата

и косачът го няма.

Върху болката ми растеш трева и дъждът те полива,

и вятърът те разресва, и мравчици чоплят от тебе

и растеш – по-голяма от мене си станала вече.

И скоро ще виждат не мене,

а над мене все тебе

висока-висока

зелена-зелена

засмяна

Трева.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Магда Абазова, Ритми.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияЕфирни песни и тайни служби
Следваща статияПоколението на прехода – на власт