„Нас, които ни няма“, Антония Апостолова, редактор Марин Бодаков, изд. „Жанет 45“, 2021 г.
„Нас, които ни няма“ е книга, чиято сила е в искреността. Макар любовта да е в центъра на художествения му свят, повествованието е много по-различно от класическите образци на любовните романи. Смъртта е „изведена пред скоби“ още чрез заглавието и с посвещението, а това придава особена съдбовност на случващото се в него.
В съпоставка с извънхудожествената реалност книгата се опитва не само да възкреси спомена за една чиста неспокойна любов, но и като че ли да поправи непоправимото. Повествованието в първата част се води от името на порасналия Мартин, когото вече го няма, така, както би разказвал, ако беше станал възрастен. На останалото завинаги на шестнайсет години свое момиче, ако всъщност то е загинало. „Порасналата“ гледна точка се редува с писмата, които е писало някогашното момче. Стилът както на аз-повествованието, така и на епистоларните елементи е лиричен – една своеобразна поезия в проза, която разкрива сложния вътрешен свят на двама юноши, които не са съвсем наясно нито с чувствата на другия, нито със своите собствени чувства. Само интуитивно усещат, че ако са заедно, им е по-лесно да се изправят и срещу собствените си страхове и обърканост, и срещу хаотичността на света, в който живеят. Деветдесетте години на миналия век, с новите реалности, с нестабилните семейства, с безработните или търсещи работа далече от семействата си родители, с безпаричието и многото други липси, със зависимостите и чувството за вина към децата, е времето, в което Мартин и Антония търсят своето спасение в близостта на другия. Сюжетното пространство е натовареният с културна история Бургас, по чиито високи етажи децата се чувстват самотни и изгубени, а в крайморските му пространства и клубове се опитват да избягат от урбанистичната предопределеност на битието си.
Повествованието е монологично, но и в двете части има характер на диалог, на мислен разговор с другия. Момчето от сравнително обикновената гимназия се чувства привлечено от ученичката от Английската не заради битуващото и до днес клише за по-висок обществен статус (макар че Мартин неведнъж подчертава нейната интелигентност и начетеност), а поради някакви необясними чрез логиката причини – като че ли най-после Мартин е срещнал някого, когото отдавна е търсил. И една от първите му реакции на това усещане изглежда също така нелогична – подарява ѝ огледало, което забързано е изтичал да отскубне от спрян автомобил. От своя страна Антония без колебание се разделя с приятеля си от своята гимназия, с когото са я свързвали високоинтелектуални интереси и разговори за едни и същи книги. Двамата се устремяват един към друг като в упоение и първите им срещи изглеждат странни. Романът не е лишен от красиви еротични сцени, също причудливо и нестандартно представени, но акцентът е върху плахата, несигурна и същевременно неразрушима прегръдка на душите. Прегръдка, която отдалечава Мартин от детинското му флиртуване със смъртта.
Нетрадиционен, модерен е романът на Антония Апостолова, обърнат към вътрешния свят на разказвачите, към миналото, но и към предчувстваното, непредотвратимо бъдеще. Повествованието не е линейно и последователно, засилено е присъствието на ретроспекции, вариационни повторения на случки, представени от различен ъгъл или детайлизирани. Читателят е предизвикан да бъде съградител на художествения свят: да мисли, да си припомня, да сравнява събития и гледни точки. Психологическата многопластовост на повествованието предполага внимание към детайлите не само на сюжетното развитие, но и на интроспекциите, чрез които се изграждат образите на персонажите. Аз лично започнах книгата така, както обикновено влизам в морето още от дете: с начална съпротива и с предателското желание да се върна на горещия пясък. А после – с пълното себеотдаване на водата и с нежелание да изляза от един силен и стихиен свят, от който съм се почувствала частица. В началото не можех да свикна с неприсъщата на прозата експресивност и последователна недоизказаност. Но от момента, в който почувствах пълнокръвността в образите на Мартин и Антония, им повярвах безусловно и започнах да възприемам през техните очи света на пресъздадения с толкова любов Бургас.
Освен вълненията, съпътстващи първата – най-чистата – юношеска любов, в романа е силно присъстващ и мотивът за противоречивия, тревожен начин, по който тийнейджърите възприемат родителите си. Мартин се чувства едновременно отблъснат и привързан към своите разведени и странни – всеки по своя си начин – майка и баща. Вини ги и същевременно ги жали. В пресъздаването на образите им личи отместването на гледната точка от младежкия бунт към снизходителната жалост на порасналия.
Темата за родителите и изобщо за предците е централна във втората част на романа, издържана изключително в епистоларна форма. Макар да си имат своя адресат – Мартин, писмата на Антония са в по-малка степен диалогични. С неприсъща на възрастта си толерантност и умъдреност тийнейджърката разказва за младостта на своите майка, баща, баба и дядо така, сякаш е част от нея; провижда бъдещата смърт на баща си, опустяването на селската къща. С откровеност и смелост се отличават тези страници: никакво разкрасяване и приписване на фалшива аристократичност на родовата история или на обстановката, в която е преминало детството ѝ. Напротив, в някои от случките не са спестени натуралистичните елементи. Разказани са детските страхове, нелогичното чувство за вина, тъмните наслоения, несъзнателно приети от предците – всичко, което вече порасналото момиче инстинктивно се стреми да стопли и излекува в прегръдката на едно също толкова уплашено и дръзко като него момче.
Съпътстващата детството на Антония хронична болест (диабет) придава оная странност и умение да заставаш над нещата, които рано преживяваните страдания добавят към човешкия характер. Те имат закаляваща сила, но не превръщат героинята в човек равнодушен, самосъжаляващ се или обвиняващ другите и света за своята болка. В края на романа, изразявайки признателността си, че все още си има своите мама, татко, баба, дядо и момче, чиято длан може да сграбчи обратно и да я пусне в бездната, шестнайсетгодишната разказвачка е готова да заложи себе си в неравната борба със смъртта, която дебне всички: „Какво ли друго ни чака, изтръпвам, и ето че пак ме обзема онзи хазартен дух, който съпътства фантазията за смъртта. Толкова ги обичам…“.
Задъхан, поетичен, автофикционален, романът на Антония Апостолова „Нас, които ни няма“ има силата да възкреси не само образите от личната история на авторката, а и спомените, преживяванията, случките от онази гранична възраст на всеки читател, когато любовта изглежда толкова чиста, съдбовна и всеобемаща. Роман обяснение в любов: към детството, предците, рано тръгналия си от живота приятел, към родния град. И към всичко, което е толкова крехко и ефимерно, че утре вече няма да го има. Но ще остане любовта.
Марта Радева е родена в Разград. Завършила е българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Дълго време преподава български език и литература в Провадия, а през учебната 2014–2015 г. работи в град Била Церква, Украйна. Публикувала е текстове в „Сега“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, „Азбуки“, „Родна реч“, „Дар“, „Български език и литература“, „Страница“ и др. Нейни разкази и есета са печелили отличия в национални литературни конкурси. „Човекът от последния вагон“ е първата ѝ самостоятелна книга (2024).
