0
2777

За опасностите на величието

Светлана Алексиевич

„Ние просто трябва да преодолеем тази заплаха.“ Хосе Вергара разговаря със Светлана Алексиевич

Бягството от историята изглежда невъзможно за нобеловия лауреат от 2015 г. Светлана Алексиевич. След като от 1985 г. насам води хроника на Съветския съюз чрез своите „документални романи“ – собствен жанр, който често се бърка с устната история, – тя започва работа по две нови книги, една за любовта и друга за остаряването и смъртта. В тези теми авторката вижда възможност за нещо различно, несвързано с историята на така наречения от нея „червен човек“ от бившия Съветски съюз.

Но след избухналата през 2019 г. революция в Беларус, последвалото бягство в изгнание (второ за малко повече от две десетилетия), при което се налага да изостави ръкописите си, и широкомащабното нахлуване на Русия в Украйна през февруари 2022 г., тя осъзнава, че проектът ѝ все още не е приключил.

Алексиевич за пореден път насочва погледа си по-конкретно към настоящия момент, като документира революцията и беларуската опозиция в емиграция. И въпреки това миналото витае. Чернобил е окупиран от нахлуващите руски сили в продължение на седмици, което напомня за опасностите и страховете, присъстващи в известната ѝ книга „Чернобилска молитва“. Ужасяващите разкази за бруталността и чудовищността на войната повтарят тези от нейната военна трилогия: „Войната не е с женско лице“, „Последните свидетели“ и „Цинковите момчета“. Твърди, че е описала края на Съветския съюз във „Време секънд хенд“, но сега преосмисля ситуацията – както своята, така и тази в региона, който някога е наричала свой дом. Тези истории винаги са били лични за Алексиевич.

Понастоящем впрочем руското правителство обявява украинската държава за нелегитимна, а хората ѝ – за нацисти или нещо по-лошо, също така и Владимир Путин твърди, че така или иначе всичко е Русия. Така че да слушаш Алексиевич, рускоговоряща, родена от баща беларусин и майка украинка, да обсъжда травмите, сполетели региона, който някога е наричала свой дом, означава да разбереш абсурдността на пропагандната машина. Нейната битка сега, както винаги, е срещу стремежа към прекалено опростенчески разсъждения. Това интервю се проведе на 25 март в Zoom.

Неотдавна на всички ни беше напомнено, че живеем в света на Чернобил, независимо дали го осъзнаваме, или не, заради нахлуването на Русия в Украйна. Наред с всички други трагични новини, как реагирахте на руското превземане на атомните електроцентрали в Чернобил и Запорожие?

Знаете ли, книгата ми „Чернобилска молитва“ има подзаглавие: Хроника на бъдещето. Написах я доста отдавна, но още тогава тя предполагаше един нов свят. Ясно беше, че идва нов свят, свят, който не съвпада с нашите знания и нашия морал. Разбира се, щеше да има и други експлозии. Последва Фукушима. Когато отидох там, си мислех за тероризма, разбира се, и за това как ще използват атомните електроцентрали. Всяка атомна електроцентрала е огромна ядрена бомба.

Запорожската електроцентрала можеше да унищожи цяла Европа, ако хората там не бяха овладели пожара посред нощ. Това не беше само въпрос на страх. Ставаше дума за страх, умножен от факта, че нашите техногенни способности да се борим с това, което сме създали със собствените си умове, са недостатъчни. Ако пожарът се разпростреше до електроцентралата, нямаше да можем да направим нищо по въпроса.

Да, превземането беше ужасно, особено като се има предвид, че една и съща смяна продължава да работи в централата в Чернобил, откакто е пленена от руските военни. Хранят ги и могат да почиват, но иначе там работят все същите хора. Можете ли да си представите колко уморени са те? Колко са потиснати? И в този случай се намесва човешкият фактор.

Прието е да не се бомбардират ядрени централи, да не се воюва там, но, разбира се, се случва и ние не сме защитени от подобни безумия, както виждаме сега. Няма механизъм, който да открие тези ненормални хора и да ги спре да правят нещата, които им идват наум. Състоянието, в което всички живеем, е много тревожно – наред с коронавируса, революцията в Беларус. Нещата, които се случват в Украйна – това е още по-лошо.

Трябва да се отървем от тази арогантност, от примитивността на авторитарните системи, които все още остават, все още битуват и ни заплашват.

Когато наскоро препрочитах „Чернобилска молитва“ с моите студенти, обсъждахме връзката им с 11 септември като възможна аналогия с връзката на по-младите поколения с Чернобил в Беларус и Украйна като нещо изключително мащабно по обхват и значение, на което не са били свидетели, но което е било здраво интегрирано в културата и е създало своя собствена митология. Близо три десетилетия след завършването на първата версия на „Молитвата“, какви са впечатленията ви за това какво означава Чернобил за по-младите поколения и за тяхната загриженост за околната среда?

Мисля, че Чернобил ще се връща за всяко поколение, защото след Чернобил ние навлязохме в един напълно различен свят, свят, който е извън познатата култура на войната, чието насилие, граници и възможности хората осъзнаваха. Колкото и да е жестока, тя не е същата като Чернобил. Много от радиоактивните частици ще съществуват в продължение на хиляди години, а и в момента има много активен материал. Например селата в тази затворена, мъртва зона могат да пламнат. Има много пожари и бури. Там има хора, които се крият от властите. Всичко това е много опасно. Това е отвъд границите на нашето въображение. Ако има война, хората се връщат от войната и започват нов живот.

Но що се отнася до Чернобил, ние не можем да се върнем, защото той ще съществува стотици години в тази активна фаза. Аз съм от Беларус и в Беларус пием Чернобил, ядем Чернобил, дишаме Чернобил. Чернобилските частици са проникнали в нашата почва, в нашата земя, в нашата вода. Всичко е замърсено. Беларус е огромна чернобилска лаборатория, лаборатория на бъдещето.

Но как бихме могли да си представим какво е Чернобил за младите поколения днес? Трудно е да се каже, макар че според мен те трябва да се отдръпнат от този техногенизиран свят, в който се намира съзнанието им. Това, което гледат, от което се интересуват. Мисля, че те могат да си представят колко опасно е това и колко интригуващо е, защото ще им се наложи да живеят в този свят, а човечеството все още не може да го овладее. Само четири дни след експлозията чернобилските облаци вече бяха в Африка. Чернобил разруши понятията за далечно и близко. Какво е далечно, когато облаците вече бяха над Африка, когато вече бяха над Швеция?

Съвременната наука не само че не е в състояние да реши тези въпроси, но и не може да си представи никакви технологични възможности за овладяване, за управление – същото като във Фукушима. Ние не разбираме напълно какво представлява Фукушима. Миналата година ходих там и човек не може да се доближи на повече от десет километра. Това е ограничена територия. Ограничена е информацията дали има някакви изгорели газове, опасни частици, нещо в океана, в храната ни. Ще го кажа отново: създали сме технологии, които не отговарят на нашия морал или на човешките ни предубеждения, заради които отиваме на война. Всички те бледнеят в сравнение с космическите мащаби на тези проблеми.

Това ми се струва ключов въпрос, когато става дума за Чернобил: как да представим случилото се, как да разберем нещо, което е толкова мащабно и дълготрайно и което е невъзможно да бъде пресъздадено по традиционните начини. Това е творческо и екзистенциално предизвикателство и ми напомня за нещо, което сте написали в „Чернобилска молитва“ – че в Чернобил за първи път сте се запитали дали изобщо трябва да пишете, защото Зоната е „по-силна от всичко, което литературата може да каже“. В светлината на нещата, които описахте, как според вас Чернобил е променил изкуството, литературата или културата като цяло през последните 35 години?

За съжаление, бих казала, че нито Чернобил, нито Фукушима предизвикаха експлозията в изкуството, философията, литературата, която би трябвало да предизвикат. Вероятно това е свързано с факта, че човечеството все още не е положило усилия, не е вникнало в този проблем и не го е сторило, защото не е в състояние да го направи. Но аз мисля, че макар нашите технологии да не могат да ни предпазят от катастрофите, които произвеждаме, все пак трябва да се опитаме да ги разберем.

Например един от героите ми в „Чернобилска молитва“ каза, че цялата ни култура е като този сандък със стари ръкописи. Аз не можах да намеря там нищо, което да ми помогне, защото хората никога не са мили дърва за огрев. Те не са можели да ядат това, което са яли спокойно в продължение на векове, никога не им се е налагало да извеждат децата от училищата и има много такива примери за този напълно различен живот, но ние успяхме да се преборим с него само частично, в медицински и антикомунистически смисъл. Това беше комунизмът, който разбиваше вратата, когато си тръгваше, и не ни оставяше наследство. Но никога не сме се замисляли по този въпрос, със сигурност не и във философски план.

Как според вас паметта за Чернобил и митът за Чернобил трябва или може да се разглеждат в изкуството занапред, ако все още не сме успели да го направим? Какви са някои от средствата да го направим в бъдеще?

Холивуд отдавна репетира края на света, като се опитва да изгради около него реалност, но когато пристигнах в Чернобил, това, което видях там, беше много по-силно от всички холивудски филми или хипотези. Реалността беше много по-сложна. Мисля за това, което видях там. Приближаваш се до река и ти се иска да докоснеш водата в нея, а после виждаш стадо крави, което се придвижва към реката, и веднага се отдръпват от нея, защото усещат, че не бива дори да се приближават до водата.

Хората, които познават пчелите, казват, че не са излизали от кошерите със седмици, а хората излизаха на демонстрации дни след това и ядяха пирожки по улиците. Пчелите са знаели. Оказа се, че пчелите, техните организми са някак по-здрави, имат по-добър инстинкт за оцеляване. Сякаш имат по-добра родова памет, която липсва на човечеството. Излязохме много скоро след това, обикаляхме с кола из Чернобилската зона. Хората играеха футбол с децата на улицата. Човек не може да промени живота си просто така. Хората продължиха точно по начина, по който са го правили преди. Това, което се е случило, е било извън тяхното разбиране.

Поне за мен предизвикателството в изкуството беше как да подходя към тази нова реалност. Като се замисля за по-ранното ми писане, в известен смисъл беше по-лесно, защото има цяла литературна култура на писане за войната. Това е разбираемо: добро, зло. Но що се отнася до Чернобил, това е съвсем различен вид зло. Дишаш въздух, а този въздух убива. Искаш да изядеш ябълка, а тази ябълка ще те убие. Искаш да седнеш на тревата, а тя ще те убие.

Така че вие сте изцяло на милостта на този нов свят и не можете да спечелите пред тази катастрофа. Не разполагате с езика за това. Нямате правилното обоняние. Радиацията не мирише. Не разполагате с никакъв сетивен орган, който да усеща радиацията. Радиацията не може да ви каже кое е ужасяващо и кое не. Смъртта е навсякъде около вас във всевъзможни форми.

Имах възможност да попитам хората само как разбират цялата тази ситуация в момента. Това се случи днес: как разбират как хората умират, как се разболяват, как се чувстват и мислят, как се опитват да спасят децата си. Трябваше да поема по този път: да говоря с хората. По онова време бяхме травмирани от тези събития и хората говореха в опит да намерят начин да ги разберат. Философията мълчеше. Културата мълчеше. Хората се опитваха да оцелеят. Разговорите с тях бяха завладяващи.

Едно нещо, което ми направи впечатление при препрочитането на творбите ви напоследък, е, че толкова много от тези истории се отнасят до телесното, материалното, до начина, по който тези събития – войната, Чернобил, разпадането на Съветския съюз, гладът, радиацията – засягат телата на хората.

И все пак структурата на книгата свежда всичко до гласовете на вашите интервюирани, без описания или разкази (извън това, което те самите казват). Каква връзка виждате между тези два аспекта – гласовете и преобразените тела на вашите интервюирани?

В „Чернобилска молитва“ има разказ от съпругата на умиращ ликвидатор за това как той умира по ужасяващ начин. Когато тя иска да се приближи до него в болницата, не ѝ позволяват. Казват ѝ: „Забрави, че това е човешко същество, което обичаш; това е материя, която трябва да бъде деактивирана“. Бях поразена от думите ѝ – от текстовете ѝ – и ги записах. Това беше на нивото на Шекспир и Достоевски.

Нещата, които хората казваха, бяха уникални. Това бяха текстове от някакъв нов живот на друг свят, който сега се приближава много бързо. Вече имаме Чернобил, коронавирус, революция, война. Приближаваме се към една нова реалност, за която не сме подготвени. Но Чернобил е отвъд всичко това поради космическите мащаби на катастрофата, космически в смисъл, че е шок за нашето разбиране, за нашия мироглед. Това е нещо съвсем ново.

Защо тази тема е толкова важна за мен? Защото когато хората не могат да разберат какво наистина се случва с ума им, трябва да се вслушате в езика на телата им, в това как те самите говорят за това, как се опитват да преведат чувствата си в думи. Тялото също е текст, затова се опитах да съчетая два текста: културата, която не ми помогна много в тази ситуация, с текста на тялото.

Като стана дума за знанието, ми е интересно да науча за процеса и мотивацията, с която сте написали книгите си. Мисля, че има много предположения и идеи за това как работите и как сглобявате тези книги и за познанието, до което стигате чрез написването им. Кое според вас е най-голямото заблуждение относно работата ви?

Често чувам от журналисти, че просто съм се появила и съм записала това, което съм чула. И това е всичко. Книгата е готова. Това е глупост, разбира се. За да създам тези книги, трябва да сплета свят от множество детайли. Трябва да уловя живота на природата; трябва да уловя хората в моменти на катаклизми.

Хората често ме питат: „Защо хората говорят толкова красиво в книгите ти?“. Отговарям, че улавям моменти на любов, на най-големите трусове, на смъртта: войната, Чернобил. Такъв човек говори красиво. Той изтръгва от себе си всички ограничения на това, което е способен да направи. Понякога дори моите герои са ми казвали: „Дори не знаех, че съм знаел това“. За мен е важно да достигна до хората по този начин.

Много време отделям, за да обеля този слой на баналността, защото съществуваме в свят на баналности: вестниците, повечето книги са такива. Тази баналност трябва да бъде отлепена от човека, за да достигне до собствения си текст, за да каже онези неща, които другите хора не са казали, другите не са знаели. Когато те са в състояние да го видят, аз трябва да съм готова да си отгледам антени, за да го видят, за да го чуят, защото, за да чуеш нещо ново, трябва да попиташ нещо по нов начин.

Хората ще кажат: „Ти просто се появяваш и записваш нещата – екзистенциалната мръсотия, която представлява нашият живот“. Не, трябва да премахнете всичко излишно от живота ни, всичко повърхностно, банално, а след това заедно с човека да се потопите в това себепознание. Това е огромна, трудна работа. Този сборник с истории задължително трябва да включва мъже, жени, старци, деца. Те трябва да имат различни гледни точки, различни професии, защото професията променя гледната точка на всеки един от нас. Свикнали сте да виждате света по определен начин. Трябва да съберете всичко това заедно, да му придадете архитектурна структура – тази на реалния живот в процес на развитие.

Най-трудното нещо е, че всички мислят, че това е документална фикция, сякаш просто съм взела всичко от хората, които съм изслушала. Не, всичко в книгите ми е това, което хората наистина са казали, но трябва да придадеш на всичко това тази форма, трябва да го преплетеш, така че да е наистина произведение на изкуството.

Като говорим за професии, как се промени разбирането ви за вашата мисия или идентичност като писател през тези няколко десетилетия, особено в светлината на разочарованието от 1990-те години, за което говорихте като за провалена възможност да се разпознае страданието на хората след Съветския съюз? Според вас как думите могат да повлияят на значителната промяна и да помагат във войната днес?

Това, което пиша вече четиридесет години, е историята на червения човек, на червената идея. Започнах със самото начало на тази идея. Срещнах се с хора, които бяха виждали Ленин и Сталин. Хора, които са се сражавали в Афганистан. Хората, които загинаха в Чернобил. Всякакви такива хора. В крайна сметка осъзнах, че съм проявила такова лекомислие да напиша книгата си „Време секънд хенд“ за падането на империята и да пиша за края на Червения човек. Както се оказа, това е било много наивно от моя страна.

Тогава, през 90-те години на ХХ век, смятахме, че комунизмът е мъртъв, че тази идея никога няма да бъде пресъздадена под каквато и да е форма – нито имперска, нито каквато и да е друга. Оказа се, че това е било погрешно. Комунизмът не е мъртъв. Червеният човек отново променя формите си, трансформира се.

Мисля си какво трябва да се е случило с този човек, за да може той просто да унищожи Харков, да го изтрие напълно от лицето на земята. Този красив град, който обичах да навестявам. Имах много лично отношение към този град. Как може да го унищожиш, да го изтриеш от лицето на земята? Как бихте могли да се опитвате да разрушите този друг свят, тази цивилизация? Цялата украинска цивилизация, украинският свят. Как можеш да отречеш правото му на съществуване? Защо?

Ако можете да си представите извънземни – даже не говоря за реални нации, – ако те кажат: „Ами руският народ не съществува, руският свят е просто мит“. Какво би се случило с Русия? Как биха се чувствали руснаците? Какво щеше да се случи с тях? Какво унижение са понесли, за да паднат толкова ниско? И сега разбирам силата, достойнството на украинците, които умират, но защитават себе си, защитават своя свят, защитават правото на децата си да бъдат украинци, да говорят своя език.

Сега се оказа, че с този Червен човек стигам по-далеч, и виждам как те се приближават до нещо, което дори се страхувам да кажа на глас – фашизъм. Имаме работа с руски фашизъм и той се създава пред очите ни.

Един от аспектите на проблема с фашизма, с който се сблъскваме много напоследък, е очарованието от идеята за „Великия“: всички велики неща, „Да направим Америка отново велика“, манията за величие в Русия, която виждаме във войната и в пропагандата, руското величие. Въпрос в две части. Първо, как диагностицирате нейната привлекателност? Какво поддържа подобен мит, подобен метанаратив жив в нашето време? Второ, как тази равносметка с „величието“ трябва да промени отношенията ни към руската култура, ако наистина трябва да се промени?

Да, това е много интересен въпрос. Аз се страхувам от думата „велик“, особено сега. Навремето бях по време на войната в Сърбия и чух за „Велика Сърбия“. Знаем как завърши това. Всички знаем как завърши „Велика Германия“. Сега имаме „Велика Русия“. Винаги завършва само с кръв. Няма друг начин, защото човешката перспектива се гради върху разнообразието. Всички ние сме различни. Дори съседите ни, дори хората от една нация, всички сме различни. Колко сме различни!

Азербайджанци, арменци, украинци, който и да е – това е този напълно пъстър, ярък свят. Неслучайно Господ е направил така, че да се различаваме дори на външен вид. Можеш да кажеш: ами, някой външно прилича на друг, но всъщност е различен: различни очи, различни мигли, различни уши, всичко останало. Затова този стремеж да се унифицира светът според мен е опростяване, което понижава нивото на културата.

В миналото е било възможно подобни дейности да се разбират като атавистични, но днес, в XXI век, тези неща са напълно неприемливи. Това просто означава, че Русия не е успяла да се присъедини към нашия голям, общ свят. Тя е останала в покрайнините на цивилизацията и ни показва възможно най-агресивната форма. Много хора вече се чувстват неудобно от фразата „руски свят“, защото какво означава различен свят, по-добър свят? Това означава, че ние сме различни, че имаме много различни идеи, че имаме много интересни мисли, форми, опити да намерим смисъла на живота.

Когато се върнах у дома, не можех да включа телевизора, защото всеки час се чуваше, че сега имаме нови ракети, някакъв нов фантастичен кораб, някаква невероятна подводница, танк, какъвто нямат дори американците. Това винаги се казваше с особено вълнение. Когато слушах всичко това, си мислех: „Боже мой, това не е дори деветнадесети век, който поне се е опитал да изостави материалната култура и да извиси тази велика руска култура през деветнадесети век“.

Ние просто трябва да преодолеем тази заплаха.

Днес дори руската култура не съществува на това ниво, защото общото духовно ниво, изглежда, е паднало. Сега целият свят може би преживява такова падение, защото тайната на човешкия живот – това е само моя хипотеза – е заменена с информация, а тайната на живота няма нищо общо с тази информация. Тайната на живота е нещо по-сложно, нещо, което не може да бъде разбрано; ние можем само да танцуваме около него, да гледаме, да се чудим, но не и да го заменим с тази информация, с килобайтите, гигабайтите. Мисля, че технологиите, от една страна, са направили света ни по-сложен. От друга страна, те са го направили и по-прост в интелектуално отношение.

Мисля, че и заплахата от пропагандата може да се разглежда като форма на този информационен проблем. Съществува идеята, че пропагандата е успешна само ако населението споделя нейните основни предположения, а Михаил Зигар, „редактор-основател на „Дождь“, последния независим руски новинарски канал, наскоро написа, че Русия все повече заприличва на своя президент. Съгласна ли сте, че в идеологическо отношение руското население като цяло все повече споделя позициите и целите на своя президент?

Не, не мисля така. В крайна сметка хладилникът ще надделее над телевизора. Но бих казала, че проблемът е и в това, че ние, демократите от 90-те години, не говорихме достатъчно с хората. Мислехме, че падането на комунизма е толкова очевидно и че тази победа, нашата победа срещу стария свят ще дойде утре. Утре ще бъдем свободни. Тичахме по градските площади, викахме: „Свобода, свобода!“. Но нямахме представа какво е това, че става дума за много работа, че това е много дълъг процес и че няма да го постигнем от днес за утре. Това не става по този начин.

Можете ли да си представите как хора, които цял живот са живели в затворнически лагер, а след това са освободени край портите на лагера, стават свободни в този момент? Не, те просто попадат в друго пространство. Всъщност те въвеждат лагера в нормалния живот и ще възстановят лагера там. Това е, което Русия прави в момента. Тя изгражда този лагер. Тя изгражда Съветския съюз още по-лош, отколкото е бил преди.

Мисля, че идеята на Путин може би е Руската империя, царската империя. Той ни показа грешките ни. Трябва да се говори с хората. По време на „мазните“ години на петрола той изразходваше огромни средства за две неща: пропаганда и армия. Хората дори не забелязваха как той милитаризира страната. Е, видяхме, че блицкригът в Украйна не беше толкова успешен.

Въпреки това той похарчи много пари за това. Не знаем за какво друго ги е похарчил и за какво друго би ги използвал. Ние дори не го забелязвахме. Докато живеехме там, не забелязвахме как животът ни се подменя с нещо друго. Не заради това ходехме на онези огромни митинги и демонстрации през 90-те години. Искахме някакъв различен, свободен живот, а какво получихме? Получихме същото, което бяхме оставили зад гърба си. Червеният човек много бързо се умори от това, което смяташе за свобода, от този сложен процес. Това е трудно занимание – трябва много да мислиш, да вземаш много решения. Ние не бяхме имали такъв опит.

Затова днес не знам как, но 67% според тези държавни социологически служби, или дори според това, което казват обикновените анкети на хората на улицата, ще видите, че повече от 50% подкрепят Путин. Бях изумена: един журналист обикаляше Червения площад и анкетираше хората. Всеки втори човек казва: „Да, той е моят президент. Да, ние вярваме, че това е превантивна операция“.

Всички тези ужасни неща, този кошмар. След това един човек, много културен, образован човек на външен вид, казва: „Да, жалко. Сестра ми, тя живее в Харков. Жалко, че е загубила апартамента си там. Ужасно ми е мъчно за нея, но аз вярвам на нашия президент. Трябваше да направим това, предпазната мярка, иначе щяха да ни завладеят, да воюват“. Значи всички тези неща, които бяха извадени от дъното на бездната на дневна светлина, всички тези Соловьовци и Киселеви, всичко, което казват, не е журналистика. Това е престъпление.

В заключение с една по-оптимистична нотка, ако можем да си представим една следвоенна Украйна и Европа, какво се надявате да видим?

Надявам се, че Европа, целият свят, Америка ще помогнат на Украйна. За Украйна е много важно да победи. Ако Украйна победи, тогава и Беларус ще бъде свободна, а мисля, че и руският народ ще се събуди от летаргичния си сън, особено сега, когато Европа за първи път застана твърдо заедно по този начин. Не мога да си спомня друг път, когато всички са разпознавали опасността и са действали така единно.

Ще го кажа отново: пред очите ни се ражда фашизъм и ние трябва да се борим с него. Ако Украйна победи, това ще бъде началото. Ще живеем в друга държава. Всички ние ще помогнем на Украйна да се възстанови. Ще помогнем на новите поколения да се възстановят. Ще поставим образованието на преден план, защото това е единственият начин да наваксаме изоставането си, но за това ни трябват преди всичко философи.

Трябва по някакъв начин да предложим нов смисъл, нови възможности, да не стоим на едно място и да избягваме да наричаме нещата, Путин, с техните имена. Да кажем защо се случи това, защо човекът, който изхвърли комунизма, нямаше издръжливостта наистина да го убие, защо не можа да остави миналото зад гърба си, защо ми се струваше, че се движи напред, а всъщност се оказа там, откъдето е тръгнал, защо миналото се оказа пред него.

Това ще бъде време, в което ще станем свидетели на раждането на много художествени, творчески неща. Това, което се роди в нашата революция например. Бях изумена, когато отидох на първата демонстрация. Боже мой, откъде се появиха тези хора? Никога не съм виждала толкова много красиви хора, красиви жени, бели рокли с цветя, и всички се усмихват, наоколо се разхождат деца. Това беше един свят, който не можех да си представя. Беше скрит. Не съм го виждала преди. Мисля, че човечеството има много скрита енергия. Просто трябва да се отървем от това високомерие, от примитивността на авторитарните системи, които продължават да съществуват, продължават да съществуват и да ни заплашват. Просто трябва да преодолеем тази заплаха.

3 юни 2022 г.

Хосе Вергара е асистент по руски език в колежа „Брин Маур“, където преподава всички епохи на руската култура и специализира в прозата на ХХ век с акцент върху експерименталните произведения. Първата му книга „Цялото бъдеще се гмурка в миналото: Джеймс Джойс в руската литература“ (2021 г.), разглежда възприемането на белетристиката на Джойс сред руските писатели от 20-те години на ХХ век до наши дни. Негови текстове и интервюта могат да бъдат намерени в Los Angeles Review of Books, Asymptote, Words without Borders, Music & Literature и World Literature Today.

Превод от английски Ангелина Александрова