2
1198

За опасността от „пророчества”

KYanakiev

Сагата с бежанците (или с мигрантите – и двете понятия имат своите основания) отзвучава през последните седмици с все по-апокалиптични тонове и у нас сред различни интелектуални, политически и Facebook кръгове. Към определени фигури от тях аз храня съвсем искрени приятелски чувства, зад ламентациите на други ясно усещам „евразийското” злорадство на про-руския „антилиберализъм”. И в двете групи обаче могат да се чуят едни и същи „профетически” изречения от рода на: „Европа ще бъде залята от афро-арабски мюсюлмани.”, „На европейците в Европа предстои в най-близко бъдеще да се превърнат в културно и етническо малцинство.”, „Още утре Европа ще бъде съвършено различна, такава, каквато не е била от времето на Великото преселение на народите.”, „Днешните стотици хиляди бежанци от Азия и Африка утре ще станат милиони, а вдругиден децата, които ще родят на континента, ще бъдат десетки милиони и старческият рай на изнежените европейци ще приключи завинаги.”.

Разбира се, че тези катастрофични визии се нуждаят и от по-аналитичен и от по-критичен коментар (който най-вероятно ще направя в някой следващ текст) в този обаче – като деликатно предупреждение колко рисковано нещо е да се произнасят далеч отиващи в бъдещето фрази – аз ще приведа само четири примера за несбъднали се „пророчества” по отношение на Европа, като първият от тях (сам по себе си дребен и откъм повод и откъм автор) към днешна дата звучи по-скоро комично, докато останалите – по-стари и по-сериозни – би трябвало да замислят (и ако щете, да успокоят) онези, които с ужас или с ентусиазирано злорадство са се заели „да се прощават” с „досегашна Европа”.

Първо за комичния. Комичен с това, че цитираното по-долу е изречено съвсем неотдавна с такъв тържествено-безапелационен тон, че абсолютното му разминаване с реализиралата се действителност не може да не събуди смях.

И тъй, в своя „манифестна” статия от 1 юли т. г. (т. е. само преди 3 месеца) с гръмкото заглавие „Греция: последняя битва (Endkampf)” – която аз, уверявам, не от „проклетия”, а по случайност съм запазил в архива си – главният идеолог на Путиновото „неоевразийство” проф. Александър Дугин е написал следното за имащия да се състои няколко дни след публикуването й референдум в Гърция. „От неговия (т. е. на референдума на 5 юли – б. м.) изход зависи ни повече, ни по-малко съдбата на Евросъюза. Ако гърците отхвърлят ултиматума (на Европейската комисия, на МВФ и ЕЦБ – б. м.), Гърция излиза от еврозоната и най-вероятно от Евросъюза, а това означава края на онази либерална и атлантическа Европа, която американците и проамериканските елити създаваха през последните 30 години… Ако народът (на гърците – б. м.) гласува „против” (условията на Европа – б. м.), Гърция – и не само Гърция – продължава да повишава тона Дугин – но и цяла Европа, нещо повече – целият свят, встъпват в нова епоха и правилата се изменят радикално. Едни врати ще се затворят, ще се отворят обаче други – към Евразия, Русия, към Изток…, ако Гърция реши да бъде, на либералната, проамериканска Европа ще се тури край, а това ще даде на нас, на Русия – шанс да влезем отново в историята и да станем активен играч в европейската политика. Русия винаги е била такъв играч и ще бъде такъв и занапред. Ако победим в Гърция – завършва фанфарно професорът – ще победим и в Новорусия (окупираната от руски войски и местни сепаратисти територия на източна Украйна – б. м.), а след това и в Украйна”.

Е, към днешна дата ние вече знаем (без „ако”), че на референдума от 5 юли гърците действително гласуваха „против” „ултиматума” на Европа. Какво последва от това? Случи ли се нещо от онова, което Путиновият идеолог предсказва с ударни изречения в „сегашно профетическо време”? Излезе ли, както „неминуемо” трябваше да стане според Дугин, Гърция от еврозоната и ЕС? Дойде ли – най-вече – историческият край на „либералната, проамериканска Европа”? Встъпи ли вследствие на това „даже целият свят” в нова епоха, отваряйки вратите си за „Евразия” и за новото „влизане” на Русия в историята? Сбъдна ли се дори една чертица от този „европейски апокалипсис”, за който с такава, почти физикалистка увереност ни говори само преди три месеца Путиновият „пророк”? Защото, повтарям, гърците гласуваха именно „против” исканията на „Евросъюза”, но само десетина дни след „историческото” им решение, Ципрас капитулира пред обективните реалности в Брюксел, а след около месец правителството му подаде оставка, СИРИЗА се разцепи и днес новото коалиционно правителство на Гърция работи съгласно договореностите си с „проамериканския” континент. Европа, т. е. не „приключи” през юли, когато разгърденият гръцки левичар изглеждаше „острието” на сетната й криза.

Разбирам горкия Дугин. На него страшно му се иска Европа да загине, за „да победим в Новорусия и Украйна” и в целия свят (и „по всички земни кълбета”, както се казваше в един стар социалистически виц). Само че това все не става и не става напук на всички „православни консерватори” със старостилска закваска и всякакъв род „стари” и „нови” леви.

Не ставаше обаче до днес – ще кажат – когато дойдоха бежанците и започна „Великото преселение на народите” – апокалиптична фигура с далеч по-корпулентно присъствие от Ципрас (въпреки, че, нека припомня, макар бързо-бързо да се смали от дистанцията на времето, само преди три месеца той се е виждал, най-малкото на такива като Дугин, със съпоставими апокалиптични размери).

И ето тук, както на споменатите консерватори със старостилска закваска, така и на искрено уплашените от техните вещания хуманитаристи и литератори (към които, повтарям, изпитвам най-искрени приятелски чувства) искам да припомня няколко вече не комични (по-скоро драматични), но достойни да се замислим над тях „сюжети”.

1.

И тъй, в края на XIX век (1896 г.) големият руски религиозен философ Владимир Соловьов пише своето последно съчинение: „Три разговора” в третата част на което, озаглавена „Краткая повесть об Антихристе”, разгръща ужасяващата перспектива (по онова време руските интелигенти все още не са „евразийци”, а „европейци”) как огромното множество на пробудилите се точно в онези дни далекоизточни, „жълти” народи в следващия век ще „залее” западния свят и на Европа – на европейската, християнската цивилизация – ще бъде турен край.

Обстоятелствата, които карат Соловьов да бъде почти убеден, че въпросната катастрофа предстои, са следните: В края на XIX в. Европа е дълбоко погълната от „последната решителна битка с мюсюлманския свят” (т.е. с Османската империя), но в същото време е пропукана от смъртната вражда между двете най-традиционни свои „съставляващи” – Германия и Франция (първата от които е победила и унизила втората в неотдавнашната Франко-Пруска война, 1870 г.). Във връзка с последното всички останали по-значими европейски държави са се разделили в германския или френския лагер, като при това са в съперничество и за наследството на „Болния човек на Босфора”. В тази обстановка една току-що и абсолютно неочаквано за европейците изгряла далекоизточна сила – Япония, се изправя като агресивен фактор в източния ареал на колониалните сили. И ето Соловьов предвижда, че в подражание на големите европейски исторически идеологии: панелинизма, пангерманизма и панславизма, именно от тази страна, показала се като старателен ученик на европейския глобализъм, ще се разгърне една визия за алтернативен на всички тях „панмонголизъм”. Да, последното е вече част от „пророчествата” на „повест за Антихриста”, но и не е лишено от фактическа основа – по онова време японците действително са започнали да работят за едно всеобщо обединяване на „жълтата раса” под своята опека.

Като начало – предвижда Соловьов – възползвайки се от политическата слабост на свръхмноголюдния Китай (факт в края на XIX век, когато европейските колониални сили вече протягат ръцете си към него), японците ще свалят старата Манчжурска династия в Китай, като по този начин ще възсъединят под своето главенство целия източен свят за отпор срещу европейците. „Генерална репетиция” за бъдещото контранастъпление пък – предвижда Соловьов – ще стане едно светкавично завоюване на Индокитай и прогонването оттам на французите. Подир това ще започне и глобалната война. Заблуждавайки хладнокръвно Руската империя (на чиито граници вече ще се намира), че се готви да се прехвърли в Индия, която да отнеме от англичаните, многомилионната „жълта войска” ще нахлуе в руска Средна Азия, ще се побратими с тамошните „монголи” и заедно с тях ще се разлее върху територията на европейска Русия. Изненаданите руснаци отчаяно ще изтеглят силите си от Балканския военен театър, от окупираната Полша, от Прибалтика, но в края на краищата ще бъдат разгромени от „панмонголската вълна”, която ще се изправи на границите на Германия (и значи на собствено Европа). Тук тя като че ли ще получи отпор, но ето че братоубийствената вражда между немци и французи, разгоряла се в предходния период, ще извади на бял свят дълбоката кризисност на Европа. Вместо да се притече на помощ на християнския си събрат, Франция ще реши, че е дошъл часът да отмъсти за унижението при Седан и ще нападне Германия в гръб. Така монголският „богдихан”, заедно с французите, ще установят окупационен режим в цяла централна Европа. Той обаче ще просъществува едва няколко години. Укрепили се на Стария континент, азиатските сили, по заповед от Изток в един само ден – „с китайска акуратност”, както се изразява Соловьов – ще изтребят до крак френските си съюзници в Германия и броени седмици след това вече ще маршируват в Париж. Великобритания ще се принуди да откупува островната си независимост от „китайците” и по същество ще се превърне също във васал на Панмонголската империя. Това ще е краят на Европа, краят на християнския свят и заедно с това, според Соловьов, последното действие на световната история, подир което ще следва есхатологичната епоха с раждането на Антихриста, великите катаклизми и Второто пришествие, на които е посветена последната част от повестта за Антихриста.

Колкото и да ни се струва фантастичен и умозрителен днес, сто и двадесет години след конструирането му „сюжетът” на големия руски философ, ние трябва да си дадем сметка, че ако се опитаме да се пренесем в онези години и да заскобим всичко, което знаем за действително случилото се подир тях, той съвсем не е изглеждал такъв тогава.

Всъщност, през 1896 г., когато нито Първата световна война, нито болшевишката революция се мяркат на хоризонта на умовете, далеч не само Русия, но и целият европейски свят, е привлечен от удивление (граничещо с потрес) пред тази така неочаквана и светкавична модернизация и милитаризация, която се извършва пред очите му в екзотичната и напълно „външна” дотогава на „световната история” далекоизточна островна държава. Тя става дори „главен герой” на политическите размисли на съвременниците си. Десетилетия по-късно Арнолд Тойнби първи ще се опита да обясни „японското чудо” по рационален начин. В края на XIX в. обаче то е по-скоро „шок” и за много от изкушените в есхатологическия размисъл умове се разглежда като „знак”, че европейците може и да не се окажат последен „актьор” на световноисторическата драма. „Пророческата” катастрофична визия на Соловьов придобива дори още по-интензивна актуалност през следващото десетилетие, ако си припомним, че само осем години след „Трите разговора” руската армия позорно е разгромена от японците в битката при Цусима, а трите най-големи европейски сили трябва да се обединят, за да спрат с мъка при Порт Артур японската експанзия в Изтока. А ако не Европа, а тъкмо Япония наложи доминацията си над многомилионния, но политически склерозирал Китай? Ако апетитите й към евразийските простори на Русия се разраснат? Ако Европа не просто продължи да бъде разделена на „романска” и „германска”, но тъкмо в този момент влезе и във война със самата себе си?… Ние трябва да си дадем сметка, че през онези години всички тези въпроси са звучали много по-актуално и много по-тревожно, отколкото онези, които ние, с късна дата, задаваме на отминалата епоха. А това уплътнява визията на Соловьов до същинско катастрофично „пророчество”, като каквото то и доста време живее в различни интелектуално-политически кръгове не само в Русия. Самият Соловьов пише в предисловието на „Трите разговора”: „Общо взето в тази история има вероятност, основана на цял ред фактически дадености и лично аз мисля, че тази вероятност е близка до достоверността. И така се струва не само на мен, но и на много други, по-важни от мен лица”.[1]

2.

Да преминем сега към втория (вече не само литературен, но и твърде драматичен по последиците си) „сюжет”, който ми се иска да припомня.

Двадесетте и тридесетте години на ХХ век. Току що е приключила Първата световна война и дотогавашните традиционни интелектуални и обществени елити на Германия са дълбоко травматизирани от военната загуба и икономическата криза в страната. Като най-чудовищен парадокс за тях изглежда това, че вместо от скръб и гняв духовният живот в новата, Ваймарска република е обхванат от трескаво оживление с непознат дотогава характер. Така Берлин се е превърнал в общоевропейска столица на „модернизма”, а на мястото на „романтическата” германска провинция, определяла облика на страната през целия XIX век, са израстнали огромни мегаполиси, пълни с промишлени капиталисти и фабрични работници. Социалистическите и комунистическите движения се умножават. И навсякъде – в артистичните среди, в социалистическите клубове и в „демократичните” партии е пълно с еврейски имена…

И ето че в средите на „традиционалистите” се появяват реактивни обяснителски теории за този катастрофично изменил се пейзаж. Всеки народ (Volk) – утвърждава се в тях – който е населявал до днес Европа, е имал през дългия си исторически живот своя специфична „душа” и е оставал органично тяло (собствено „народ”) дотогава, докогато е бил свързан със специфичния (природен, културен, работен) ландшафт, който традиционно е обитавал и обживявал. Прекъсне ли се обаче връзката между този „ландшафт” и „народа”, прелее ли се последният от селото в града (мегаполиса) – както става именно след Европейската война – започва неговият упадък – народът изгубва душата си и се дисоциира; от органично „тяло”, той се превръща в множество от градски „пролетарии” и безчувствени, меркантилни, непривързани към нищо колективно, освен към собственото си „его” буржоа.

Но какво предизвиква този „катастрофичен” процес, кое дава началото му, реализиращо се и в космополитизма и в „абстракционизма” на Ваймарската република? Отговорът, който се дава в тези (всъщност доста широки) интелектуално-обществени кръгове е: практически незабелязаният през последните два – два и половина века постепенен възход на един етнос, който, за разлика от всички останали, от зората на своята история на континента е етнос без вписаност в свой „ландшафт”, обитаващ като „друг” земите на „другите”, откъснал се отколе от своите органични корени, свързващи го със „земята”. Това е еврейският етнос. Живеейки обаче без „родина” в „родините” на европейците, той винаги грижливо е съхранявал своята „расова чистота” и следователно представлява нещо като анти-Volk, по неизбежност паразитиращ върху „тялото” на „народите” и разлагащ тяхната „органична цялост”. Именно негово дело в последните векове е „буржоазният ред”, имащ своето начало от традиционното за евреите градско и интернационално лихварство, от което израства капиталът, на свой ред откъсващ селянина от земята му, занаятчията от работилницата му и привличащ ги в бездушния мегаполис.

Унищожавайки всичко „органично”, еврейството в Европа, следователно, стои в основата както на космополитния „капитализъм”, така и на бездушния „абстракционизъм” на най-новата епоха. И ето до Голямата война този разрушителен, разложителен процес се е разгръщал преди всичко на запад от Германия – в „империалистичната” англосаксонска и френска Европа. До 1914 г. тази най-западна част на континента е почти напълно духовно умъртвена. Тя е вече само Европа на машината и меркантилността. В нея вече не живеят „народи”, а „буржоа” и „пролетарии”, няма поселища, а безродни „Вавилони”. Ето защо дълбоко уязвена от възхода на „здрава” Германия в края на XIX в., тази „юдаизирана Европа” решава да разбие и Германия. Поражението й в Първата световна война е поради това началото на разложението на последния здрав Volk като в добавка към това, на изток, сред поначало „непълноценната” славянска раса, „народът-разложител” си е създал и същински „развъдник” на разрушаващия „бацил” – болшевишка Русия.

„Краят на Европа”, Залезът на Запада, предсказваният от Шпенглер преход от „култура” към „цивилизация” се извършва благодарение на вътрешното разложение на неговите „органични” народи от загнездилия се сред тях „анти-народ”.

Както виждаме, нацистката апокалиптика за Европа от края на 20-те и началото на 30-те години е съвсем сериозно и съвсем обосновано национал-социалистическа.

75 години след края на Хитлер (опитал се по налуден начин активно да противодейства на тази „катастрофична” визия) ние сме склонни да преценяваме вещанията му за „края на Европа” като лични параноидни фантазии. Трябва и тук да си дадем сметка обаче колко убедително са звучали те за травматизираните германски (особено), но също и за френските и за италианските „традиционалисти”, пред лицето на тотално променящия се обществен пейзаж на онова време. Защото много подобни (дори с антисемитизма си) възгледи имат и някои от интелектуалците на консервативната Action française. Откриваме ги дори в писанията на българския философ и публицист Янко Янев[2]. Та нима не е изглеждало „очевидно”, че след Голямата война всички в Европа започват да приличат на всички, че всички в Европа са вече (само) „буржоа” и „пролетарии”, което рано или късно (но по-скоро рано) ще доведе до взривяването на болшевишки революции навсякъде, до излизането на посетия като „експеримент” болшевишки „бацил” от „ретортата” му на изток и това тогава ще бъде самият край. Ние направо трябва да си дадем сметка, че към началото на 30-те години „смъртта на Европа” е интелектуална психоза – „вероятност”, за мнозина „близка до достоверността”, точно така както съвсем близка до нея бе за Соловьов и руските интелигенти от края на XIX в. глобалната „монголска заплаха”.

3.

И за да бъдем вече по-кратки – нека припомним накрая, че след като „смъртта на Европа” от юдейската „разложителна сила” не се състоя (но вместо това, опиталият се да се намеси в „пророчеството” нацистки фюрер я превърна в купчина развалини пред нозете на сатрапа от Москва Й. Сталин), за една трета генерация европейски интелектуалци стана пък „очевидно”, че Европа след 1945 г. „излиза от световната история”, „провинциализира се глобално” – както пише цитираният многократно в текстовете ни К. Ясперс през 1946 г. – подобно на Израил след Давид и Соломон между Египет и Асирия (в случая между Америка и СССР).

Както се вижда, само за един век Европа е „загивала” в умовете на цял ред свои по-малко или повече интелигентни „пророци” поне три пъти и поне от три различни „външни” сили. Не е ли разумно, пред лицето на тези толкова тотално (а в определени случаи и драматично) несбъднали се (но съвсем „очевидно” изглеждали в своето време) „пророчества”, да се научим да бъдем малко по-сдържани в „диагностицирането” на различни, дори и заплашително изглеждащи текущи кризи? Защото видяхме от първия пример, който приведох, че несбъдващите се пророчества в определени случаи могат да ни направят и смешни.



[1] Вж. Соловьев, Владимир Сергеевич, Сочинения в двух томах Т. 2. (Москва: Мысль, 1988), стр. 642.

[2] Виж за него в книгата Еленков, Иван, Родно и дясно: Принос към историята на несбъднатия ‘десен проект’ в България от времето между двете световни войни (София: ЛИК, 1998).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияДетайлите на София
Следваща статияЗа изненадите в анимационното кино

2 КОМЕНТАРИ

  1. „Пророчеството“, предполагането на бъдещето, е характеристика на човешкото мислене. То е потребност. Това е част от чертаене на хоризонта за индивида и общността.
    Нормално е хипотезите в своята пространствено-времева конкретност да се оказват погрешни, но те са формули от смисъла за живеене. Без тях човек мре или става животно. Те като текст (може да) описват конкретни във времето и пространството събития, но са ценни, както с отваряне на прозорци към утрешния ден, така и със съдържащите се предупреждения, страхове и надежди, с метафоричното си чертаене на бъдещето, с предлагането на вариант за него…
    Ако използваме същия подход на анализ (както в коментирания текст) към библейски и евангелски текстове, което смятам за дълбоко погрешно, ще бъдем неубедителни.
    (Ако търсим провалили се прогнози, исторически най-значимата е тази съдържаща се в „Манифеста“ на Маркс и Енгелс…)
    Що се отнася до бежанската вълна в днешно време, може и да греша, но смятам за изключително важно да се разисква апокалиптичния вариант. Просто, защото не желая да се случва. Твърде много ценя християнска Европа!

  2. „Пророчествата“, като характеристика на човешкото мислене са силно зависими от гледната точка на пророкуващия и на тези за които е предназначено. Поради това основна характеристика на „пророчествата“ е възможността да бъдат тълкувани. Тази възможност от една страна обезмисля „пророчеството“ като прогноза за бъдещето, а от друга създава безкрайно поле за интерпретации на проблемите, които се засягат в „пророчеството“. И именно в създаването на това широко дискусионно поле, мисля, е полезната роля на „пророчеството“. Затова разглеждането на подобни предсказания дори само като вероятни прогнози за бъдещето ми се струва безмислено и несериозно. И в този смисъл подкрепям горното мнение на Петко Симеонов, че е важно да се разисква апокалиптичния вариант. Това ще даде възможност да се намерят съвсем практични решения за излизане от ситуацията.
    Иначе ако трябва да се заиграем с описаните от автора „пророчества“ лесно можем да намерим аргументи и за това че са се сбъднали. И за японската инвазия, която чисто икономически, но и културно наистина се случи, макар по малко в Европа, но значително в САЩ. Също така и относно това, че „народът изгубва душата си и се дисоциира; от органично „тяло”, той се превръща в множество от градски „пролетарии” и безчувствени, меркантилни, непривързани към нищо колективно, освен към собственото си „его” буржоа.“ Загубването на духовността, на връзката на хората със земята, алиенацията и опошляването са реален факт. Както е факт и това, че Европа действително „излезе от световната история и се провинциализира“ след ВСВ, за сметка на появилите се суперсили САЩ и СССР. Така че „пророчествата“ макар и често смехотворни са всъщност удобен начин да се инволвира по-голяма част от обичайно индиферентния народ в проблеми, по които политиците не могат или не желаят самостоятелно да вземат решения.