Начало Идеи За „осталгията“ в Германия
Идеи

За „осталгията“ в Германия

Татяна Хофман
02.09.2012
2021

Почти като у Киплинг: минаха двадесет години от обединението на Германия, а Изтокът си остава Изток.

На страницата www.ossiladen.de днес е леко да поръчаш не само знамена на ГДР и на СССР, но и такива носталгични продукти на социалистическата хранителна промишленост като кондензирано мляко или дъвчащи бонбони. Продължава да излиза комунистическият вестник „Нойес Дойчланд” (Нова Германия), запазени са гробищата на съветските червеноармейци и немските антифашисти. Не само парчетата от Берлинската стена, но и бившите контролно-пропускателни пунктове и затворите са превърнати в музеи, включително и знаменитите часовници на Александерплац в Берлин, които постоянно напомнят за близкото минало на Източна Германия.

Носталгията по това минало, така наречената „осталгия” (от нем. Ost(en) – изток), за едни се е превърнала в натрапчива идея, на други изглежда като удобно средство, за да поддържат регионалната икономика, а на трети дава повод за насмешки, самоирония и рефлексия. Националният празник 3 октомври – Ден на обединението на Германия – днес почти не се празнува от никого, освен от чуждите туристи в берлинските дискотеки. Традицията да се гордееш с нацията си не е възкръснала, по-скоро е отслабена традицията да се срамуваш от миналото си. Двадесет години след разрушаването на Берлинската стена и обединението на Германия на всевъзможни юбилейни изложби и в научни сборници за описване на случилото се най-често се използва неутралното определение «мирна революция». При това са набляга на образователния момент и всячески се подчертава репресивният характер на политическия режим в ГДР.

Потсдамският историк Мартин Сабров неодавна издаде антологията «Места на паметта в ГДР», където се опита да отрази по-широк кръг от мнения и да очертае по-разностранен ландшафт на историческата памет. Антологията включва около петдесет статии на известни историци, социолози и видни деятели от близкото минало. По своята същност това е поредният аналог на известните «Места на паметта» на френския историк Пиер Нора, който през 1980 г. се опита да определи най-важните символи в общественото съзнание на френската нация: географските точки, събития, личности, произведения на изкуството. Сходен опит в Германия предприеха Хаген Шулце и Етиен Франсоа, публикували през 2001 г. «Немските места на паметта». В антологията на Сабров едно от тези места е източноберлинският район Панков, където във времената на ГДР не е имало и помен от «пънкове». Там е обитавала партийната номенклатура и са живели деятелите на официалното изкуство. Там и днес живеят писатели като Криста Волф, Фолкер Браун и Христоф Хайн, запазени са названията на улиците «Маяковски» и «Чайковски», а престижността на тукашните здания и отсъствието на чужденци привлича семейства с високи доходи, отличаващи се със своята убеденост, че децата трябва да тръгват на детска градина на едногодишна възраст заради тяхната по-бърза и по-безболезнена интеграция в колектива. В тези детски градини вече не се налага да се учи руски език, който в източноберлинските училища почти е изчезнал от програмата, а за неотдавнашното социалистическо минало децата научават не толкова от уроците и от организираните учебни екскурзии, колкото от разказите на родителите си.

Елка Шерстяной в статията «Спомняйки си ГДР»  (UTOPIE kreativ, № 204, октомври 2007 г.) твърди, че историята на ГДР пламенно ще се обсъжда от немците поне още двадесет години, докато не стане притежание на културната памет, както се е случило с паметта за нацизма. За ускоряването на този процес специално създадена комисия от историци препоръчва на държавните органи да създадат «учебни и мемориални центрове за изучаване на всекидневния опит на диктатурата». Е. Шерстяной смята, че подобни институции  ще се съсредоточат изключително върху жертвите на диктатурата, игнорирайки всички останали  аспекти на обществено-политическия, икономическия и културен живот. В бурни дискусии непримирими опоненти поставят въпроса ребром: била ли е ГДР «затвор на ЩАЗИ» или «идилия на градинските джуджета»? Народната «осталгия» по този въпрос решително се разминава с официозно-пропагандното и с научно-историческите подходи при изучаването и интерпретациите на немския следвоенен период.

Ето един пример. За оформянето на дрезденската изложба «20 години мирна революция: Дрезден 89 – началото на демокрацията» бяха издигнати картонени стени с телена ограда, за да може на всеки посетител, минаващ край тях, да му стане ясно къде е попаднал.  И това е в Дрезден – далеч от мрачната Берлинска стена, в един от най-красивите градове на света с богато историческо и културно наследство, където даже по време на социализма са се произвеждали луксозни стоки (в това число и знаменитите сладкарски изделия). Въпреки това всичко напомня на затвор или концлагер поне във въображението на кураторите на изложбата.

Произведенията на изкуството, в които ГДР е тема и място на действието, не са чак толкова малко, но те рядко се превръщат в предмет на културна рефлексия. Най-често те служат на публиката за развлечение, за което свидетелства успехът на филма «Сбогом, Ленин» (2003, режисьор Волфганг Бекер) и екранизацията на хумористичния роман на Томас Брусиг «Слънчевата алея» (1999, режисьор Леандер Хаусман).

Като алтернатива на развлечението възникна модата на документалното повествование и на мемоарите. Избягалата от ГДР певица Нина Хаген стана първия общогермански пънк, шокирал партийната номенклатура на Изток и буржоазията на Западна Германия. Целта на нейното бягство, поне според самата нея, е бил не толкова самият Запад, колкото търсенето на Бога. Книгата «Изповед» е написана от певицата като опит за разговор с Христос, в резултат от който Хаген приема кръщение през 2009 г. В книгата си тя твърди, че е избягала от затвореността, оскъдицата и скуката на социалистическия начин на живот. Макар в последното да е трудно да се повярва, когато четем за редовните посещения на младата певица в курортите на Балтика, за близостта й с певеца-дисидент и последовател на Бертолд Брехт – Волф Бирман, за употребата на наркотици и т.н. При това оскъдният бит в ГДР певицата сравнява не със суровия бит в другите социалистически страни, а единствено с бита на западните съседи, което само по себе си е доста симптоматично.

Радостно явление беше проведената на 15-16 май 2009 г. в Бремен конференция «Творчество след преврата. Обединена Германия в огледалото на литературата и киното». На нея се обсъждаха в частност поетиката на възпоминанието в цикъла разкази на Инго Шулце «Новите животи»; разпада на времето в поезията на Дурс Грюнбайн; националната идентичност в хумористичния роман на Йоахим Лотман «Германското единство»; утопията на интелектуално свободна Германия в «Градина на север» на Михаел Клееберг, а също и новите жизнени реалии в «Стаен фонтан» на Йенс Шпарш, творба, вече включена в училищните програми.

За най-значим, включително и по броя на получените награди, се смята романът «Кулата» на Уве Телкамп, издаден през 2008 г., който описва социалистическия експеримент в Германия. Авторът, родом от Дрезден, не е бил нито привърженик, нито противник на режима, като и днес продължава да живее в югозападната част на Германия. Главен герой на неговия многопластов роман е град Дрезден. И макар Телкамп на пръв поглед да се придържа към топографията «Флоренция на Елба» (както дрезденци с нежност и гордост назовават своя град), той вгражда в своето повествование сюрреалистични елементи: прехвърля мостове там, където не ги е имало никога и води читателя из познати места до задънена улица. Както личи от отзивите за романа, даже самите дрезденци не са разбрали веднага, че авторът ги води за носа; че това не е битов роман, а нещо друго.

Дрезден и неговите околности по времето на социализма получиха прозвището «долината на незнаещите» – заради липсата на достъп до западногерманската телевизия и съответно за невъзможността за сравнение с това, което би могло да бъде. В романа «Кулата» присъства темата за «островната изолация», но без младежката робинзоновска екзотика. В художествена форма авторът анализира различни фактори за прекратяването на съществуването на ГДР – непомерния държавен апарат за управление и репресия, «социалната култура на организираната безотговорност», техническата изостаналост, довела до екологични катастрофи, и затвореността, обременена със стагнация.

В ролята на разказвачи влизат трима жители на дрезденския квартал Лошвиц-Белия елен – вилна зона, където предпочита да се засели местната интелигенция. На почти хиляда страници са описват последните седем години преди падането на Берлинската стена и обединението на Германия, съпътствани от жизнените перипетии на стотици персонажи от всички обществени слоеве, видени през очите на разказвачите. Млад човек иска да стане лекар, но трябва да отбие полагаемата му се военна служба, като в това време баща му губи престижното си положение в Медицинската академия, а дядо му, който работи в издателство, описва в дневника си дрезденския културен живот. Времето като че ли е застинало и тъпче на едно място, като на «издраскана грамофонна плоча», доколкото необратимо приближава 9 ноември 1989 г. Във втората половина на «Кулата» реализмът в стила на буржоазните романи на XIX в. преминава в критически реализъм, разкриващ проблемите в икономиката, социалната инфраструктура, образованието и въоръжените сили. В повествованието оживяват гротескни епизоди – такива като четенето по нощите на Пруст като средство за принудителен труд. Като цяло „Кулата” е построена от монтирани части, наподобяващи мозайка, които с времето предлагат поредния излаз от потока на съзнанието (сходен принцип Телкамп използва и в разказа „Часове сън”, получил през 2004 г. наградата „Ингеборг Бахман”, една от ней-престижните немски награди).

От първата част на романа – „Педагогическа провинция” – може да се направи извод, че ГДР е изчезнала отчасти благодарение на себе си, а отчасти с помощта на протестантите, активистите и интелектуалците, които обаче в по-голямата си част са били опортюнисти. Дрезден е представен не само като център на опортюнизма, тоест на привързаността към миналото, но и като символ на преврата, тоест на протестните демонстрации. Втората част – „Гравитация” – може да се изтълкува като скрит стремеж на ГДР към самоликвидация и възвръщане към нормалния исторически живот. Социализмът, по такъв начин, се изхвърля от „парахода на съвременността”, подобно на баласт и ненужен отпадък.

Историческите промени са и главната тема на лиричния роман на Джени Ерпенбек “Heimsuchung”, издаден през 2008 г. от берлинското издателство „Айхборн”. Заглавието се превежда като ”Посещение по домовете” или „Търсене на дом”. В него се разказва историята на собственик на дом на Бранденбургското езеро край Берлин. Имаме сложно преплитане на дванадесет биографии, истории и съдби от началото на 1920 г. до началото на 1990 г., когато домът се връща обратно в ръцете на бившите си еврейски собственици. Междувременно агентът по продажби на недвижимости предлага дома за продан на туристи и инвеститори.

Цялата история на Германия през ХХ в. безпристрастно се отразява от писателката, израснала в подобен дом в ГДР. Тя е издирвала неговите бивши собственици из целия свят, намерила ги е и щателно е изучила документите, за да се освободи най-сетне от натрапчивата идея, от поробилата я ретроспективна утопия на нейното детство, където хората са заложници на историята, а домът е „природно явление”.

Насила натиканото в дома време символизира една от главните героини – жената на архитекта, крила се в края на войната в платнения гардероб. „Тя се смееше много и често – пише Ерпенбек – докато през 1945 г. не стана жертва на открилия я в гардероба червеноармеец“. Мотивът за изнасилването на немските жени в капитулирала Германия е безпогрешен ход, но както писа „Франкфуртер алгемайне цайтунг” тази безвкусна политическа порнография изглежда най-слабата сцена в романа (Frankfurter Allgemeine Zeitung, 23.02.2008, Nr. 46).

В края на краищата домът е сравнен със земята. Миналото се унищожава и на същото място изниква ново строителство. Или строителство на новото?

В крайна сметка старото е покрито.

Изтокът днес се крие зад ремонтираните и зализани фасади на опустелите източногермански градове и градчета, останали без млади хора, потънали в безработица, локален патриотизъм и неприязън към ЕС. Той по прежнему се долавя в Берлин, където типично берлинският говор е безпогрешен индикатор за източноберлинска пролетарска ориентация. Този Изток не се вписва в новия западен свят и не се разтваря в него безследно. Неговите следи могат да се открият – достатъчно е само да се вгледаме и да ги почувстваме. Другият Изток може да се открие в интернет, на афишите на изложбите, във филмите, книгите, автобиографиите. Но понякога изглежда, че между тези два «Изтока» – реално-съществуващият и стоково-рекламният – израства невидима стена, а понякога е обратното – изглежда, че те вече са неразличими.

„Вестник Европы”, брой 30, 2012 г.

Превод: Тони Николов

Още по темата:
Комунистическият експеримент в XX век
Татяна Хофман
02.09.2012

Свързани статии