Вестта, че папа Бенедикт XVI ще се оттегли на 28 февруари от престола на св. Петър, разтърси света. Колко неочаквана е тази новина? Още в разговорите си с журналиста Петер Зеевалд в книгата „Светлина на света” (2010) Бенедикт XVI не скри, че изборът му за папа е бил истински шок за него. Тогава той усетил как гилотината на отговорността профучава край главата му и приел избора на конклава с думите: „Господи, какво искаш да направя? Отговорността е вече твоя. Ти ще трябва да ме направляваш! Аз не съм в състояние да го сторя.” И така до днешния ден, в който 85 годишният написа в откритото си послание, че след изпит на съвестта си пред Бога е установил, че не разполага с достатъчните сили, за да може телом и духом да направлява лодката на св. Петър., каквато е Църквата. Урок по достойнство в нашия свят, където властта е не служение, а привилегия. Ето откъс от книгата „Светлина на света” (Фондация „Комунитас, 2011), където за първи път Бенедикт XVI обсъжда възможността си за оттегляне.
Би могло да подадеш оставка, когато няма повече какво да направиш
Свети Отче, на 16 април 2005 г., в деня на Вашия 78-ми рожден ден, заявихте пред сътрудниците си, че предусещате излизане в пенсия. Три дни по-късно, станахте Глава на вселенската Църква, наброяваща 1,2 милиарда вярващи. Не това е задачата, която човек си отрежда за старини.
Наистина, очаквах най-накрая да намеря мир и спокойствие. Фактът, че най-неочаквано се озовах пред тази неимоверна задача, беше за мен, както е известно на всички, истински шок. Отговорността е огромна.
Имало е един миг, за който по-късно разказвате, когато сте имали усещането, че „острието на гилотината” се спуска над вас.
Да, мисълта за гилотината наистина ми дойде на ум: ето, сега пада и те поразява. Бях повече от убеден, че това повиновение ще ме отмине и че Бог, след толкова усилни години, ще ми отреди малко мир и спокойствие. Единственото, което успях да кажа, да изясня за самия себе си, беше: „Очевидно волята Божия е друга и за мен започва нещо напълно различно, нещо ново. Но Той ще бъде с мен.”
В така наречената „Стая на сълзите”, още преди началото на Конклава за бъдещия Папа биват подготвени три одежди: една дълга, една къса и една средна. Какво си мислихте в тази стая, където се твърди, че не един новоизбран понтифекс е бивал съкрушен? Запитахте ли се още веднъж: защо аз? Какво иска Бог от мен?
В такива моменти изникват и напълно конкретни, външни въпроси: как да се нагласи одеждата и подобни неща. Знаех, че след малко, от централната лоджия трябва да кажа няколко думи и започнах да мисля: „Какво бих могъл да кажа?” Всъщност, от мига, в който изборът падна върху мен, бях в състояние да кажа единствено следното: „Господи, какво искаш да направя? Отговорността е вече твоя. Ти ще трябва да ме направляваш! Аз не съм в състояние да го сторя. Щом ти си го пожелал, ще трябва да ми помагаш!”
В този смисъл влязох,така да кажем, в много интензивен диалог с Господа, за да му кажа, че щом ще се върши едното, тогава трябва да извърши и другото.
Йоан Павел II желаеше ли Вие да сте неговия наследник?
Не знам. Мисля, че е оставил всичко в Божиите ръце.
И все пак той не пожела да изоставите своето повиновение. Този факт би могъл да се изтълкува и като аргумент на мълчанието, мълчалив консенсус относно предпочитания кандидат…
Нека отбележим, че той винаги е искал да ме задържи на длъжност, това е общоизвестно. С наближаването на моя 75-ти рожден ден, когато поради навършването на възраст се дава оставка, той ми каза: „Не е необходимо да пишете това писмо, защото искам да останете с мен до края.” Което бе израз на голямото му и незаслужено благоразположение, което той ми засвидетелства още от самото начало. Беше прочел книгата ми „Въведение в християнството”, която очевидно намираше за важно четиво. И щом стана Папа, реши да ме извика в Рим като Префект на Конгрегацията за Доктрина на Вярата. Таеше към мен голямо, искрено и дълбоко доверие. Което, по някакъв начин, беше гаранция, че ще държим заедно правилния курс във вярата.
Вие не сте искали да ставате епископ, не сте искали да ставате префект, не сте искали да ставате Папа. Не се ли проявява тук един от страховете на нашето мислене, че всичко и винаги се решава противно на волята ни?
Нещата са такива: щом по време на ръкополагането в свещенство човек каже „да”, оттук насетне би следвало да има идея каква може да е отредената му благодат и да си каже следното: „Оставил съм се в ръцете на епископа, и, в крайна сметка, в ръцете на Господа. Не мога да избирам, каквото желая. Ето защо трябва да бъда направляван.”
Всъщност, мисля си, че отредената ми благодат да бъда професор по теология е била щастлива, защото се сбъдна моя мечта. Ала винаги съм имал ясното съзнание за следното: „Аз съм в ръцете на Господа и следва да отчитам възможността, че ще трябва да върша неща, които не съм желал”. В този смисъл постоянно съм се изненадвал, че се налага „да свърна от пътя”, че не мога да следвам собствения си път. Но, както казах, в това оснополагащо „да” се съдържа и следното: „Аз съм на разположение на Господа, така че може би някой ден ще трябва да правя неща, които самият аз не съм пожелавал.”
Мислили ли сте някога да подадете оставка?
Щом опасността е голяма, не можеш да се криеш. Ето защо това със сигурност не е моментът да се подава оставка. Особено сега, когато е нужно да се устои, да се справим с една трудна ситуация. Такова е моето мнение. Би могло да подадеш оставка в момент на спокойствие или когато няма какво повече да направиш. Но не можеш да се скриеш в опасен момент, казвайки: „Нека някой друг да подаде оставка”.
Тоест е представима ситуация, в която Вие бихте сметнали за уместно папата да подаде оставка?
Да. Когато един папа прецени в ясно съзнание, че вече не е във физическо, ментално и духовно състояние да изпълнява поверената му мисия, тогава той има право, а при определени обстоятелства е и длъжен, да подаде оставка.
Превод: Тони Николов
