Името Кен Лоуч се превърна в запазена марка за социално ангажирано кино. Ако не ви допада, просто го заобикаляте. Но понякога са възможни изненади. Такава поднася най-новият филм на Лоуч „Извинявайте, че не ви намерихме“, който без да скъсва с предпочитаните теми, естетиката и наративния стил на британския режисьор, се отличава с нещо, което не се среща на всяка крачка във филмографията му – драматургия, т. е. увлекателно разказана човешка история.
През 2016 г. в Кан, след като спечели за втори път Златната палма, Кен Лоуч обяви, че „Аз, Даниел Блейк“ е последният му филм, но три години по-късно се завърна в конкурсната програма на същия фестивал с „Извинявайте, че не ви намерихме“, който мнозина специалисти приемат като естествено продължение на все същия сюжет за тягостната съдба на британската класа в неравностойно положение, затънала във финансови проблеми, които съсипват семействата.
Сплотеното семейство на Рики, Аби и двете им деца живее в Нюкясъл. Кризата от 2008 г. им е отнела възможността да купят къщата си и оттогава родителите работят здраво, за да осъществят мечтата си. Аби се грижи като социален работник за самотни възрастни или болни хора, а Рики се залавя с различни зле платени работи, до деня, в който му предлагат да се превърне в независим шофьор доставчик. За целта обаче трябва да си купи собствен бус, а това изчерпва и последните семейни средства, поставя началото на системна преумора на родителите и все по-малко време с децата им вкъщи…
„Ангажирано“ е може би най-доброто определение за киното на Кен Лоуч. Осемдесет и двегодишният режисьор е добавил нова глава, осъждаща провалите на английското неолиберално общество и неговия повсеместен капитализъм. Най-общо погледнато, „Извинявайте, че не ви намерихме“ изследва въздействието на дигиталната революция, при която посредникът (човек или фирма) е заменен от електронна платформа, върху организацията на работния процес и свободното време и как очакваното подобрение в стандарта на живот на „независимите“ служители се оказва наивна мечта. С почти документален подход Лоуч проследява проблемите на Рики – от адаптацията в новата му работа, през невъзможността да отдели време на семейството си, до загубата на средства (от наказания, провалени доставки и извънредни разходи), вместо очакваното изплащане на дълговете. Работейки за собствена сметка, Рики бързо се разочарова, осъзнавайки, че професионалната му свобода е много относителна, и всичко това има сериозни последици върху семейството му. А забързаното всекидневие и непосилната натовареност на родителите (при това лишени от социални придобивки) се отразява крайно негативно върху връзката с децата им, особено в случая с 16-годишния Себ, който се намира в епицентъра на своя младежки бунт и се чувства изоставен.
Както обикновено във филмите на Кен Лоуч, социалният контекст е много важен, но „Извинявайте, че не ви намерихме“ печели зрителите не просто с видимата привързаност на режисьора към непохватните герои, заложници на своето всекидневие, а с акцентите върху отношенията в семейството, между персонажите (повечето изпълнители са непрофесионални актьори, с професии близки до тези на художествените образи), които не са само „фрази“ от обвинителен памфлет, а истински живи хора. Без да се отказва от характерния за Лоуч стремеж към по-справедливо общество (макар че не предлага възможна алтернатива), сценарият разтваря пред очите на зрителя своеобразен каталог от ситуации, в които един самонает служител всъщност не е господар на самия себе си, нито на живота си, защото денят му е планиран от машина (безценния електронен скенер на Рики), която властва над него, но също толкова безнадеждно е безсилието му пред безсърдечността на собственика на фирмата и недоволството на Негово величество клиента…
Сглобявайки историята си от базови елементи на документалната реалност на съвременния свят, прибавяйки послание с несъмнена ефикасност и изпълнители, които преживяват със смирение неволите на своите персонажи, Кен Лоуч се справя отлично с обрисуването на еволюцията на пазара на труда и последиците от нея. Но като че ли по-въздействащо тук се откроява философският мотив за системата, която остава все по-малко място за нормални човешки взаимоотношения – в смисъл на „извинявайте, че нямахме достатъчно време един за друг“. Както и кратките моменти на разведряване в мрачната социална драма, миговете на семейно умиротворение и цялостното поведение на безстрашната Лайза Джейн, 10-годишната дъщеря на Рики и Аби, която има „обещаващо бъдеще“ – неочаквано промъкнал се намек, че следващото поколение няма да попадне в клопката на мизерията… Така между критиката на антихуманната капиталистическа реалност и безизходицата на порочния кръг, в който пропада Рики сред необходимостта да изпълни поетите служебни ангажименти, последните остатъци от бащиния авторитет и едва оцеляващото му себеуважение, зрителят непременно ще открие своя път към „Извинявайте, че не ви намерихме“.
