Начало Идеи Актуално За очите и ума
Актуално

За очите и ума

2528
Яхия Синуар, лидер на „Хамас“ в Газа, един от основателите на военното крило на организацията

Като всеки международен конфликт, и бушуващият от броени дни конфликт в Близкия изток закономерно се превърна в портрет на цивилизацията ни. Всъщност днес този конфликт е не само международен – той е вече и световен. Това не бива да учудва – в нашите глобалистични времена регионалните конфликти по необходимост прерастват в международни, а международните – в световни. Така е в Близкия изток, така е и в Далечния изток, така е и в Украйна. И така ще бъде. И регионалните войни, и всички други антагонизми напускат границите на националния провинциализъм и стават все по-мултинационални, все по-междуконтинентални, все по-световни, все по-общочовешки. Последното ще рече, че искаме ли го, или не, събитията в която и да е точна на света засягат директно или индиректно всички човеци. Засягат следователно и мен лично – и като човек, и като българин, и като гражданин, и като християнин, и като автор. Да си въобразиш, да повярваш, че можеш да се спотаиш и скриеш, да се измъкнеш, незасегнат от тази глобална тенденция, значи да заложиш на бита карта.

Войната се води не само по огневите рубежи, а и навред под слънцето – огневите рубежи разпределят целия свят на противопоставени или съюзнически лагери, коалиции, морални фронтове, всяка огнестрелна битка громи или укрепва, разколебава или преструктурира и духовната ни ценностна скала, и цялата ни цивилизация. Защото, воювайки, атакувайки и отбранявайки се, убивайки чуждите и защитавайки своите животи, бойците громят или съграждат онези фундаментални духовни принципи, без които ги няма нито човека, нито човечеството. Което ще рече, че чрез нашето собствено, чрез нашето лично отношение към конфликтите и битките, и ние, безучастниците на пръв поглед, сме фактически участници и съучастници – и ние градим и громим морално: както епохата, така и себе си.

Следейки и проследявайки войната в Близкия изток и нейния отзвук в целия християнски и нехристиянски свят, чудом се чудя защо и как става така, че широка обществена подкрепа получават не отбраняващите се израелци, които просто и само защитават правото си на живот – широка обществена подкрепа получават варварските терористи и нашественици на „Хамас“. При това адресите на доброто и злото са така ясно обозначени, така видими – не Израел нахлу с пръст на спусъка в чужди земи, не израелците отвличат заложници, не израелците секат глави и къртят ченета, изнасилват и грабят, взривяват болници, училища и детски градини, използват пленниците като живи щитове, беснеят и издевателстват над цивилното население. Жестокостта и цинизма на нашествениците са така безскрупулни, че съмнение в моралната оценка на събитията и техните участници не би трябвало да има. Пороят на беса, обхванал терористичните орди, е така неудържим, че подкопава всяка възможност за преговори. „Не можеш да преговаряш за мир с човек, дошъл да те убива” – казваше Голда Меир, изпитала върху собствената си кожа и меда, и жилото и на политическия, и на религиозния, и на националния екстремизъм.

Слепотата, с която антисемитските демонстрации в Европа и Северна Америка клеветят и проклинат Израел и фаворизират фанатизираните арабски агресори, не е само днешна – и вчерашна, и онзиденшна, и вечна е. Това е слепотата, с която западните фенове на Кремъл провъзгласяват цяла Украйна за бърлога на фашизма и на неонацизма. Докато фашизъм, че и неонацизъм има в изобилие само в Кремъл – не и в Киев. Има го, макар и не като държавна политика, и в Западна Европа. Най-зловещите символи на чистокръвния германски нацизъм – свастиките и Давидовите звезди, придружени от надписа „Jude!” – напуснаха тези дни историческото си местожителство в националсоциалистическа Германия, за да блеснат по стените, по витрините и по вратите на еврейските домове в големите германски и френски градове. А вестител на всяко мракобесие е неговата символика. Историята – стара и нова – свидетелства, че всеки политически екстремизъм, всяко радикализиране на една национална политика започва често с погром над евреите. Така бе през Средновековието, така бе в зората на болшевизма, така бе дори в античното ни минало. А че това кошмарно минало може да се окаже и кошмарно настояще, и кошмарно бъдеще, е опасност, която времето ни направи реална. Тази опасност не бива да бъде подценявана – нейното омаловажаване се заплаща с висока, с най-високата цена, заплащана неведнъж от цели народи и поколения.

Пишейки тези неспокойни редове, аз се виждам изправен безпомощен и сам пред въпроса, защо въпреки явността си човешкото и общочовешко зло се радва на такава нестихваща улична популярност, защо хората, при това често и хора високообразовани и интелигентни, не разпознават злото, не съумяват да го персонализират и разграничат от доброто. Този проклет въпрос щеше да продължи да ме мъчи и до днес, и до днес да ме държи затворен като в единочка в собствената ми безпътица, ако преди броени дни не бях попаднал на една разтърсваща сентенция на Анри Бергсон: „Очите виждат само това, което умът е готов да разбере”. От което с желязна необходимост следва, че онова, което е недостъпно за ума, е невидимо и за очите. Колкото и парадоксално да звучи, ако днес хората на редица европейски и американски столици демонстрират в защита на злото, то е не защото човечеството е станало по-зло. Въпросът значи е не оптически, а мирогледен. Едно гледат хората, а различно виждат – учи Вечната книга. А защо и как видимото опровергава невидимото, ще поразсъждаваме и гадаем в едно друго, предстоящо есе.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора