Миналата неделя в Рим Католическата църква прогласи тържествено светостта на майка Тереза. На площада пред „Сан Пиетро“ имаше сигурно няколко десетки хиляди католици от практически всички страни на света, повечето от които приеха и причастие на самия площад.
В този текст (нека бъдат спокойни родните зилоти) нямам намерение да дискутирам светостта на майка Тереза (нито въобще въпроса за светостта извън Православната църква). Искам да обърна внимание на нещо друго. Майка Тереза бе обявена за светица на Католическата църква. Не на Албанската католическа църква (защото доколкото знаем е от албанска народност), нито на Македонската католическа църква (защото е родена в македонската столица Скопие), нито даже на Индийската католическа църква (защото подвигът на нейното милосърдие е извършен най-вече на територията на тази азиатска държава). Дали действително е светица или не (щом е просияла с неотрицаемото и от некатолици свое милосърдие извън Едната и единствена църква) – тя ще бъде чествана оттук нататък без съмнение като светица от всички католици и като светица-застъпница на всички католици. Само някои католици ще знаят и помнят каква е по народност и на територията на коя държава се е родила. И за тези обаче, които ще знаят това, то няма да има кой знае какво значение. Едва на второ или трето място тя ще бъде албанска католическа светица. Точно така впрочем, както т. нар. „малка св. Тереза“ – тази от Лизийо, едва на второ или трето място е днес френска католическа светица.
Защо това е така? Разбира се, защото според учението на Католическата църква, тя – тази последната – е „Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“ и Божият народ, който я съставлява, където и да живее в света, какъвто и да е по своя етнически произход или държавно поданство, е народ на „Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“, една част от който „народ“ пребивава около Божия престол в особено прославено състояние, имайки дръзновението да се застъпва за своите „по-малки“ братя и сестри около него, които живеят все още тук, на земята. Да се застъпва за всички тези „по-малки“ братя и сестри, защото всички те са братя и сестри, „съграждани“ на светците, „сънародници“ на светците на Църквата, а не на един или друг народ.
Но съвършено същото в това отношение е и учението на Православната църква (която за нас, които сме православни е „Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“). Щом вярваме и изповядваме в Символа на вярата именно „Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“, ние също вярваме и изповядваме, че тя се състои от един народ Божий (λαὸς τοῦ θεοῦ), който Бог си е избрал от „народите“ (ἔθνη), за да бъдат „народ на Негово име“ (срв. Деян. 15:14). Именно „граждани“ на този „народ“ са и всички православни светци, независимо къде и като какви по етнос са се родили и къде – в коя „юрисдикция“ са просияли. И са светци за целия този православен народ, независимо къде живее той на земята, към коя нация принадлежи на нея и под чия църковна юрисдикция се намира.
Така е по доктрина и тази доктрина е безупречна.
Така ли е обаче в живота на Православната църква? Очевидно дълго време е било именно така. Никой от векове не би определил примерно св. Иоан Златоуст за гръцки (византийски) светец, доколкото е просиял на Константинополския патриаршески престол, нито за сиро-семитски светец, защото се е родил и наченал духовния си път в Антиохия. Никой не би казал, че св. Кирил Александрийски (V в.) е светец на Александрийската патриаршия, а св. Марк Ефески на „малоазийските църкви“. „По доктрина“ добре образованият православен християнин не би определил по аналогичен начин и който и да било от новите (просияли през XIX и XX в.) светци на Православието. Обръщайки внимание къде са се родили и прославили, от лоното на кой земен народ са произлезли, добре образованите православни ще кажат, че и всички тези нови светци са светци на цялото Православие, на „Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“.
Ще кажат обаче, ако ги знаят. Защото – с ръка на сърцето – ще съумее ли някой православен българин днес да изброи поне петима новопросияли (през XX в.) в Гърция светци? А петима нови светци от Сърбия? Петима от Румъния? Почти съм сигурен, че ще му бъде трудно да изброи дори петима новопрославени руски светци (макар, поради комунистическия терор, в тази страна мартирологът на пострадалите за вярата да е особено обширен). Ще трябва да признаем, че по съвсем същия начин обаче би се затруднил с тази задача и един православен грък, ако трябва да изброи по петима светци, канонизирани през XX в. от другите поместни православни юрисдикции. И същото ще се отнася за православния сърбин, румънец, грузинец или руснак.
На какво е симптом това явление? Защо за католичеството „малката св. Тереза“ е светица на Католическата църква, на католиците по целия свят и всички католици я почитат (и така ще бъде и с майка Тереза), а ние, православните българи не знаем, не познаваме новите светци на събратята си гърци, румънци, сърби, руси и т. н.? Защо и те не са чували (и затова „по доктрина“ само, но не и в живота почитат нашите и на събратята си нови светци)? Защо – да го кажем пак с ръка на сърцето – гледка подобна на тази при канонизацията на майка Тереза е практически немислимо да се случи на площадите пред православните храмове в нашите столици? Защо е немислимо на прославата на светците там да присъстват не само „делегации“ от архиереи на „братските църкви“, но и народ – народ от всяко „православно племе под небето“?
Отговорът, че това е така защото Католическата църква била „монархично“ устроена, а Ватиканът е „мощна машина за PR“, освен че е злонамерен, не обяснява нищо. „Монархизмът“, който касае йерархичното устройство на Църквата, ако наистина е задължително условие и за вселенското почитане на светците, би имал следователно своите незаобиколими еклезиологични основания. А и тук не говорим за събитието на прославата, а за по-нататъшното почитание и за (прискърбното) непознаване на светците ни. „Малката св. Тереза“ не е все-католически почитана, защото един „център“ я е обявил за светица, а защото католическият свят е „акцептирал“ провъзгласеното от този „център“. Защо той го е „акцептирал“ и „акцептира“, а при нас не става така и ние не познаваме и почитаме светците си все-православно?
Моят отговор на поставените въпроси е следният. Православието от най-ново време, макар да пази доктринално изповеданието си, че е „Една, Свята, Съборна и Апостолска църква“ не живее тази си вяра. Напротив, от повече от век живее почти изключително в своята поместност – живее в своите „Руска“, „Българска“, „Гръцка“, „Сръбска“ и т. н. църкви, т. е. не живее с братята и сестрите си извън тях. Устроило се юрисдикционно в „автокефалии“ (самооглавяващи се от свои поместни синоди църкви), то е преакцентирало авто-кефализма (само-оглавлението) си и е забравило, че всяко самостоятелно „оглавление“, все пак, е образ на едното оглавление на Църквата Христова, което е Сам Единият и Единствен Христос.
А католическата църква живее доктрината (която поне в това отношение не се отличава от Православната).
Което е един урок за нас, гордеещите се с това, че пазим чистата, точната („правата“) вяра. Урок, че освен „да пазим“, трябва и да живеем онова, което пазим. А за да го живеем трябва да започнем да се събираме: от „автокефалиите“ си в „Една, Свята, Съборна и Апостолска църква“, в която и само в която автокефалиите са право-славно само-оглавяващи се.
И може би да се замислим за незаобиколимостта на фигурата на един предстоятел, който, като си остане първи, да – „сред равните“ нему предстоятели – ще поеме функцията да олицетворява (и прогласява) единството на поместните ни църкви – например единството им в почитането на светците на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква.
Накрая, нека го подчертая изрично: не казвам, че не е естествено един светец да бъде особено почитан на онова място, на което е просиял с живота си и от онези, които са му съ-народни и „по плът“. Не казвам дори, че подир напускането на „тази телесна хижа“ светецът не остава особено ревностен застъпник пред Бога за онези, на които е бил съ-жител в този свят. Но да бъде познаван един светец като светец само на Българската, на Гръцката, на Сръбската, на Руската църква, защото е бил сънароден на тези хора тук на земята, означава по недопустим начин да се стеснява (святата) широта на сърцето му. Да се оковава то, святото му сърце, в броните на църковните ни национализми и автокефализми.
