„За евреите и други демони“, Еми Барух, издателство „Жанет 45“, 2023 г.
Една мозайка от есета, в които са мислите и чувствата на търсещо съзнание. На съзнание, устремено към отговорите на въпроси, предполагащи само истината. На онази истина, без която човекът и животът, историята и културата, смисълът и безсмислието ще бъдат безсъдържателни понятия. Есета с въпроси и отговори, изстрадани като прозрения, и за трагиката и величието на един народ, наченал пътя си в древността, за да премине през толкова страдания и да оцелее с волята си за още съзидания и просветления.
Разбираемо е, че търсените отговори не се намират лесно. Но абсурдите на историята и по-конкретно на отминалия век, наречен от Еми Барух „векът на Болката“, както и абсурдите на сегашния, са я мотивирали да бъде настоятелна с въпросите си. Защото Злото и днес шества по света с многобройните си превъплъщения. Ужасът, както бе писал Константин Павлов, може да си променя характера („Капричио за Гоя“). Но като дело на човешката жестокост, на безумието, което отколе иска да преправи света според формулата на поредния „спасител“, ще си остане. И така ужасът и занапред ще бъде причина за нашите отчаяния, но и подтик за съпротива.
До каквото и да се отнася написаното в тази книга, то опира до възгледа за паметта и за вината, за това, че и днес загърбването или отричането на истината е морално зло. Какво ли не се каза за „века на Болката“, за лагерите и „окончателното решение“ на Хитлер, за расизма и национализма? Но и днес ги има предостатъчно заблудите, дори носталгията по отминалото, както и цинизмът на онези, които отричат издевателствата над евреите. И само над тях ли… Тъй че и в това отношение, защото книгата на Еми Барух говори за похищенията на истината, ние ще я прочетем с болка и вълнение, и с обяснимата благодарност, че без патетика и нравоучителност тя на свой ред ни прави съпричастни на истината. На това, което са нейните намерени отговори.
Не са малко книгите за онова, което преживя човечеството, когато ортодоксиите на властващата сган в Европа и по света се превърнаха в зловеща практика. Достатъчно е да си прочел разказите на Варлам Шаламов, книгите на Примо Леви и Имре Кертис, написаното от Цветан Тодоров за тоталитарния опит… Достатъчно е да знаеш, че чумният бацил, за който писа Камю в един от романите си, никога не умира.
Цветан Тодоров твърди, че „миналото трябва не само да се познава точно; то съдържа и поука за настоящето, тъй като злото никога не е само зад нас“. Това ни го внушава и книгата на Еми Барух. Тъжно е, че разказаното от нея относно това как и доколко са били спасени евреите от българските власти и този път, уверен съм, ще предизвика несъгласия. И това все заради недоимъците в едно или друго съзнание, недопускащо фактите, че и ние сме били виновни, че не сме били безгрешни. А тези факти са неоспорими, за да ги изтъкне и Румен Аврамов в книгата си „Спасение“ и падение“.
Джордж Стайнър казва, че „Homo sapiens” е същество, което клони към убийство, което е програмирано за садизъм. Статистически погледнато, Холокостът почти сигурно не е бил най-лошата глава. Полетата на смъртта са навсякъде по нашата Земя“. Да споменавам ли, че правотата на цитираната констатация се доказва и от „полетата на смъртта“, за които са отговорни някогашните режими в страната ни. За каквото и да пише Барух, нейното слово ни среща с отблъскващата истина за насилието и за високата цена на примирението и малодушието, с които е било посрещнато, за съжаление, и в България. Тъй че нека, изтъквайки заслугата ни за спасението, да не забравяме и за тъмните страни на онзи исторически епизод. Най-малкото заради случилите се мародерства в домовете на прогонените евреи. И заради вагоните с онези мъченици, преминали през страната ни на път към лагерните пещи.
Паметта! Да помним, защото човекът е памет, но въпросът е какво е съдържанието на тази памет. Колко много е написаното за нея и като че ли все забравяме, че паметта е свързана с избора, а той се предпоставя от разбирането за ценностите, за това, което е нравствената повеля, обуславяща автентичното съществуване. Да изберем какво да знаем, какво да помним, да се научим да четем правилно ориентирите на миналото и настоящето, за да не бъдем никога на страната на инквизицията, както казва Албер Камю. Такова е убеждението и на Еми Барух, за да поиска и тя да разбере какво значи да си човек, да си евреин, да си българин.
Четейки книгата, пак се замислих за огромното значение на паметта като избор. Щеше ли да оцелее през вековете еврейският народ, ако не бе съхранил паметта за своето минало, за преживените ужаси, за това, което е поддържало неговата гордост. Без личната ѝ памет, без съзнанието за своята принадлежност към един народ, съумял въпреки всичко да даде своите неоценими приноси за световната култура, без чувството ѝ за нашата съвременност, за движението на времето, без чувството ѝ на благодарност към онези люде, за които разказва, Барух не би могла да напише книгата си. Малка по обем, тя представлява и лична равносметка, и собствената ѝ представа за значимото, без което животът е напразно живян. В книгата са паметните моменти от историята на евреите. Авторката пише и за диаспората и празниците, спомогнали да се запази еврейската идентичност. Пише за евреите в българските земи – от стародавните времена до ден днешен, за модусите на тяхното съществуване и за своеобразието на техните отношения с българите. Има го в книгата и разказът за преследването на евреите от 1940 до 1944 година. Законът за защита на нацията, Комисията по еврейските въпроси, изселването на евреите в провинцията, пътуването на „онези 11 343 души“, които „в запечатани вагони“ „откарват нещастниците до пристанището в Лом, откъдето потеглят шлеповете нагоре по Дунава, през Виена към газовите камери на концлагера Треблинка“. За да оцелеят само 12 от тях…
Еми Барух изрично отбелязва, че „въпросът кой спаси българските евреи е една от темите, по които винаги са се водели спекулативни спорове от различни заинтересовани кръгове, защото представлява част от най-престижното наследство в модерната история на България. Но докато в Западна Европа и в Америка, десетилетия след края на войната, мъчително и трудно тече дебатът за причините, довели до една от най-мащабните трагедии в човешката история, в българското публично пространство темата за Холокоста присъства единствено в плоската едноизмерност на политическото опростенчество“. Вярно е, че се написаха книги за спасението, но и за „падението“, както Румен Аврамов нарича различните прояви на антисемитизма у нас. Но си мисля, че истината, каквато е сама по себе си, без откровените лъжи, все още не се радва на нужното признание. Не се радва и в някои други европейски страни. Да, трябва да се помни делото на Димитър Пешев и на другите, попречили да бъдат изпратени в Треблинка евреите от Царството. Трябва да се помнят и немалкото актове на съпричастност от страна на българите към мъката на евреите. Но, както го пише Барух: „Българските евреи присъстват в модерността с отсъствието си; в съвременния прочит на историята фигурират като „пример за толерантността на българина”. В клишираната схематичност на статистическата лексика, участват като събирателно – безименен списък на 50 хиляди спасени, списък, който през всичките години след края на войната е стоял на първата страница в резервната папка за външнополитическия имидж на България. Стои и днес, безспорно монолитен и удобно анонимен.
Какво се е случило в годините след войната е въпрос, който поради факта на спасението сякаш се счита за недопустим; „спасените, които много бързо напускат своите спасители, по някакъв парадоксален начин се превръщат в единствено възможния дискурс към изоставеното еврейско пространство в България“. Как да не цитирам и другото от книгата – за евреите и техния живот след 9 септември. Те „биваха контролирани, отстранявани, цензурирани, уволнявани. Някои от онези, които не издържаха, се самоубиха. Причините и днес не са изговорени в публичното пространство на променящата се държава. Намирам това мълчание само по себе си за морален и интелектуален дефицит, за част от неспособността ни да се вглеждаме със съмнение в себе си. В диапазона от въпросителни липсва основната мотивация на питащия – каква конструкция на човешки отношения е предхождала нашето днес; какъв съм аз и накъде отивам.
Блудкав и примитивен, вероятно безопасен за евреите, но опасен за общото психично здраве на българина, антисемитизмът като разновидност на национализма е латентна константа по същите земи, в които все още не е довършен почтеният прочит на най-новата история.“
Еми Барух е направила своя прочит – според задължителните изисквания на научната добросъвестност, на почтеността, без наличието на която съответните внушения и констатации ще бъдат само в границите на преднамереното и безсъдържателното. За това книгата ѝ заслужава нашите адмирации. Посветена на паметта, на евреите и тяхната съдба, на избора и пътя, който всеки от нас трябва да извърви към истината, за да бъде по-близо до истинното в себе си, тя е монолог, но и диалог с нас, предизвикателство към реториката на догмите и лъжата. С ясното съзнание за несекващата драма на човешкия живот, за противоречията в него, за отколешната борба между съзидателното и разрушителното в него, Барух ни приобщава към истината за това, което трябва да бъде в човешкото съществуване.
