Получилият много награди филм на Мирослав Слабошпицки „Племето”, в който героите използват езика на жестовете, е включен в програмата на София Филм Фест. С украинския режисьор разговаряха Яна Пункина и преводачката Илиана Облакова.

Заснет изцяло от ръка, с натуршчици, общуващи единствено на жестомимичния език на глухонемите, и без субтитри, първоначално дебютният филм на украинския режисьор Мирослав Слабошпицки „Племето” обещава да е особен експеримент за малобройна фестивална публика. Вместо това обаче филмът си спечели световно разпространение и предизвиква сензация в Кан, където получи три награди, между които и Гран при от Седмицата на критиката. След това премина триумфално през още десетина фестивала, като почти от всеки получи приз.

Сергей е новак в украински интернат за глухонеми. Часове след постъпването си той се сблъсква с жесток тормоз от страна на новите си съученици. Сергей не им се дава и е приет в бандата. Без угризения се включва в грабежи и побои, поне докато не се влюбва в едно от момичетата, за които отговаря като сводник. Това е историята на „Племето” и не е изненада, че тя шокира мнозина.

Мирослав Слабошпицки няма да може да представи лично филма си пред публиката на София Филм Фест, затова Яна Пункина и преводачката Илиана Облакова се срещаха с него в мрежата.

Как се роди историята на „Племето”?

Още като ученик мечтаех да направя филм на жестомимичен език, нещо като реверанс към нямото кино. Когато започнах да уча кино, реших да осъществя тази идея.

Знаем, че това дори не е първият ви филм за глухонемите…

Една улица делеше училището ми от един интернат за глухи. Като деца ние си общувахме, играехме заедно. Там за пръв път видях жестомимичен език и много ме впечатли. После в киноакадемията си помислих, че ще е уникално да направим филм, в който хората си говорят на езика на жестовете. Защото когато ги наблюдаваме отстрани, оставаме с впечатлението, че това е по-непосредствено общуване, че тече обмен направо на емоции, без помощта на думите.

Иначе „Племето” е и реверанс към нямото кино. Аз съм негов много голям почитател. Мога да ви разкажа една история, която научих вчера. Чарли Чаплин имал приятел, художник, който бил глухоням, и от него актьорът се учел на жестове. Жестомимичният език силно напомня на пантомимата. Първите киноактьори трябвало да бъдат не просто мимове, а гениални мимове. Актьорите в нямото кино трябвало да си общуват по закони, съвсем различни от тези на говоримия език. Това ме привлече. Но моят филм е може би уникален с подхода си. Защото днес наистина се правят филми като „Артистът”, в които героите общуват чрез жестовете на някогашните актьори от нямото кино, но тези филми са силно стилизирани. Докато моят филм е реалистичен, той не е стилизация. За мен беше много важно да избегна речта.

Как вървеше работата по филма? Вие самият не разбирате жестомимичния език, това трудност ли беше?

Нямахме особени трудности. С нас навсякъде имаше преводач. Ако е имало трудности, те идваха по-скоро от това, че работих с непрофесионални актьори. Главната задача на преводача беше да предава моите думи и да наблюдава строго да се следи сценарият. Мотото на нашия филм гласи: „За любовта и омразата не са нужни думи”. Според мен, използвайки думи, ние сме много по-склонни да се лъжем взаимно. Емоциите са много по-важни и те трябва да се предават директно. Иначе аз почти нищо не разбирам от езика на глухонемите, знам само няколко ругатни и още няколко израза.

Знаем, че работата по „Племето” е включвала дълъг репетиционен процес.

Наистина имахме много репетиции. За разлика от театъра, където понякога една сцена се репетира с дни, в киното всичко става много бързо. Малко са режисьорите, които репетират усилено. Има и такива, де, като Робер Бресон, които са имали обратния подход, защото са работели предимно с непрофесионалисти. Обикновено преди снимки няма много време за репетиции. Имах възможността да репетирам толкова дълго, защото работих с непрофесионални актьори, които не бяха притиснати от други ангажименти. Те самите имаха нужда от много време, за да се усъвършенстват, плащах им месечна заплата вместо обичайните хонорари. Бяхме им осигурили всичко – квартири, превоз, ограничили бяхме всички контакти от обичайния живот и живеехме заедно като едно племе. Така силно искахме да се вживеем във филма, че целият екип, от актьорите до шофьорите, живя заедно в продължение на 6 месеца. На мен, честно казано, много ми хареса този начин на работа, но от гледна точка на бизнеса беше разорително.

Можем ли да възприемаме „Племето” като метафора?

Аз не съм искал да заснема метафора. Исках да разкажа една история. Вече след като показахме филма на много места, след много интервюта и разговори със зрители, успях да формулирам за себе си някои от идеите си. Например, че един от фундаментите на културата по принцип е именно вербалната реч. Когато премахнах този елемент във филма, всъщност отпаднаха всички светски условности и закони. По този начин се очерта един свят, който е отвъд доброто и злото, отвъд тези представи, които малките деца все още нямат, защото те се формират по-късно със социалната адаптация. Но пък и този филм, като повечето филми за училища, затвори и психиатрии, хората свързват с метафората за държавата. Публиката винаги ще възприеме един такъв филм като метафора на държавата.

Доколко е наболяла е в Украйна темата за интернатите?

Не мога да кажа, че съм експерт в тази област, защото единственото, което съм правил по темата, е един игрален филм. Сам съм измислил много от детайлите. Нямам идея как са устроени сега тези места, как функционират. Но когато ходех на училище, в едно най-обикновено училище, не интернат, там също имаше такива групички и йерархии, банди, жестокости. Когато бях в шести клас, една група осмокласници от нашите отидоха в затвора за групово изнасилване. Нямам идея сега как е. Но знам, че това е класическа ситуация и дори в романи и филми, в които действието се развива в XVII и XVIII век, в истории за затворени католически пансиони, почти всичко си е същото. Освен това работих с много консултанти. Един от тях беше директор на киевски интернат… Той ми разказа много истории, които бяха включени във филма.

Как беше приет филмът ви в Украйна?

Едно от нещата, които ни свързват с България, са скандалите около предложението за чуждоезичен Оскар в последната година. При нас скандалът приключи, за съжаление късно, но все пак приключи, не знам при вас как е. На 9 септември обявиха, че няма да предложат нашия филм за Оскар, а на 11 септември беше премиерата ни. По странен начин филмът стана част от политическия и обществения живот. В крайна сметка на премиерата на филма имаше толкова много камери, колкото никога през живота си не съм виждал. Беше като на официално посещение на държавен глава. В Украйна филмът има доста добър успех. Гледали са го около 10 000 зрители. Трябва да имате предвид, че ние сме малък пазар, имаме само около 300 киносалона. При това филмът е с ограничение за зрители под 18 години и е два часа и десет минути, което е нестандартна дължина. Та като вземем всичко това предвид, филмът беше приет доста добре. Вече имаме дистрибуция на 35-36 територии. През пролетта „Племето” ще тръгне във Великобритания, ще се завърти и в Щатите, в Русия вече имаме прожекции, предстоят Япония, Холандия и други страни.

Как се прави кино в момента Украйна?

С финансирането положението е бедствено, но иначе ни предстои бум в документалното кино. Вечният проблем с документалното кино в другите страни е, че нямат какво толкова да снимат. А в Украйна вече две години се случват напълно невероятни събития, пред очите ни се ражда историята на украинската нация. В момента много хора снимат военните действия, има хора, които буквално воюват с камери, закачени върху каските, и ако останат живи, от това ще се получат уникални филми.

Същевременно положението с игралното кино сега не е просто лошо, а катастрофално. Пълен колапс. А точно последните три години преди събитията бяха най-успешните изобщо за украинското кино. За тези три години бяха заснети около 50 филма, което никога преди не се е случвало в Украйна. В момента държавната подкрепа е фактически равна на нула. Как ще продължаваме не знам.

Предстоят ми снимки на нов филм, за Чернобил. Ще се казва „Люксембург”. Представихме го на пазара за проекти Синемарт на фестивала в Ротердам и получихме за него награда. Към проекта се присъедини телевизия Arte, защото го сметна за обещаващ. „Люксембург” получи и наградата на Института за световна кинематография на Сънданс, а сега представихме проекта на Берлинале. Имаме немски продуцент, Госкино също има намерение да подкрепи филма, макар че не знаем дали и кога можем да очакваме от тях пари. Насрочили сме началото на снимките за 15 декември, ако не стане нещо, например ядрена война. Отложил съм всичките си пътувания, за да можем на 15 декември наистина да започнем.

Има ли нещо, което държите да кажете на българската публика?

Можем много да си говорим с вас за кирилицата и сродните ни езици. Интересно ми е как ще се приеме филмът в България. Когато започнах да работя по „Племето”, контактувах с различни общности на глухонемите и разбрах, че в България има много събития специално за тях – олимпиада, конкурси за красота. Даже си писах във фейсбук с един български глух актьор, който искаше да участва във филма. Той ми помогна да разпространя информацията. Но за жалост ние нямахме пари да покрием пътните му разноски. Само финансовият въпрос не му позволи да дойде на пробите. Събрахме актьори от Украйна, Русия и Беларус. Жалко, че нямаше и българи, но поне сега ще имат шанса да видят този филм, който не е само за немите и глухите, а за всички нас и вас, за всякакви аудитории. Мисля, че в България филмът ще бъде възприет като навсякъде другаде, защото в него няма реч. Мисля, че всеки може да го оцени.

Искам обаче да ви разкажа нещо. След първата прожекция на филма в Кан при мен дойде Стефан Китанов. Това беше първата и последна прожекция със зрители, на която някога съм бил, защото ужасно се притеснявах и получих сърдечен пристъп. Веднага след филма излязох навън да пуша и първият човек, който дойде да ме поздрави, беше Стефан Китанов. Той ми каза, че непременно трябва да дойда в България. Съжалявам, че не можах да си удържа на думата и да дойда, но се надявам, че по-нататък ще имам този шанс.

Мирослав Слабошпицки е роден в Киев през 1974 г. Дипломира се във филмовия департамент на Киевския държавен институт за театър и изкуства. Работи в киевското филмово студио „А. Довженко” и в Ленфилм в Санкт Петербург. Има няколко успешни късометражни филма. През 2010 г. получава субсидия от фонда „Хюберт Болс” на МФФ Ротердам за развитие на дебютния си пълнометражен проект Племето. През 2012 г. спечели Сребърен леопард в състезателната програма Pardi di domani на фестивала в Локарно за късометражния филм Yaderni wydhody. През 2013 г. същият филм е номиниран за Европейската филмова награда. „Племето” спечели Голямата награда на критиката в Кан 2014; Европейско откритие на годината (Мирослав Слабошпицки) от  Европейските филмови награди 2014, МФФ Манаки 2014 – Награда за най-добър оператор (Валентин Васянович), Сау Паулу 2014 – Награда за най-добър сценарий; Солун ’14 – Награда за най-добър режисьор.

Филмът „Племето” има прожекции на СФФ на 8 март в зала „Люмиер” от 20.30 ч., на 22 март от 20.45 ч. и на 28 март от 17.15 ч. в Euro Cinema, на 17 март от 17 ч. в Културния център на СУ.