„Диалогът с другите никога не е бил и няма да бъде лесен“, пише преди време полският писател и журналист Ришард Капушчински, а неговите репортажи все така продължават да се дават за пример не само за добра литература, но и за журналистика, която остава. Но може би най-хубавото е, че този диалог с другите – труден или не, никога не е прекъсвал. И документалната книга „Двайсет лева или смърт. Четири пътувания“ на австрийския журналист и издател Карл-Маркус Гаус е доказателство, че разговорът с другите продължава да се води.
Откакто се прибрах вкъщи, героите и призраците от Кишинев не ми излизаха от главата. Почти насила бях тръгнал към този град, в който единственото, което ме привличаше, беше, че никой от познатите ми не е бил там досега; но пък го напуснах с огромно нежелание, като че вътре в себе си дълго време след пътуването не исках да приключа с мястото, което така сърдечно ме прие. В мен взе да покълва нещо, което нарекох моя молдовски копнеж, пише Карл-Маркус Гаус още в началото, при първото от тези четири пътувания, които той ще предприеме. А тези думи са важни, защото те сякаш дават отговор на въпроса какво ни е нужно, когато пишем за другите – добро познаване на фактите, добронамереност или любопитство? Или и трите заедно? Поне при Гаус е очевидно, че добронамереността е важно условие, за да успееш да видиш хората срещу себе си.
В сборника „Двайсет лева или смърт. Четири пътувания“ на фокус е Източна Европа – тук са събрани четири репортажа от четири различни пътувания до Молдова, Загреб, Войводина и България. Това са веднъж случайни, а друг път запланувани срещи в университети и отдалечени села; разговори за литература и политика в задимени кабинети и кафенета; разходки из улици, площади и гробищни паркове; редуване на красиви места с индустриални пейзажи. Срещи с хора като Константин Фортуна, един рижаво-рус мъж към трийсетте от Рошу в Молдова, който в пустошта, в едно „забравено от бога място“ се надява да създаде екологично стопанство и се опитва да се противопостави на целия забързан свят.
Или срещата с унгарския писател Ласло Вигел, добродушен възрастен господин с бяла коса и бели мустаци, който „на своя вълшебен, пълен със странни изрази немски“ разказва на Гаус нелицеприятната част от историята на Източна Европа, как преди двайсет-трийсет години национализмът превзема Нови Сад. А накрая го води в рибен ресторант на брега на Дунава, където поръчва типичното ястие на дунавските шваби – риба паприкаш.
В Загреб Гаус си спомня за онази първа среща в града, когато в Съюза на писателите е представен на седем възрастни филолози, облечени в сиви костюми и с ярки вратовръзки в жълто, червено и зелено, които се опитват да го спечелят за каузата си – да популяризира творчеството на Мирослав Кърлежа и да убеди останалия свят, или поне немскоезичния свят, че Кърлежа не е просто хърватският Гьоте, но изобщо Гьоте на ХХ век. В последното начинание Гаус се проваля, но пък му остава топлото чувство, с което е посрещнат, и онази изгубена надежда, че е по силите му да промени нещо: Първият път, когато отидох в Загреб, беше, за да посетя група тъжни учени и за да изям едно око, спомня си авторът.
Трябва да се признае, че тези репортажи са написани по една добре работеща формула – с много детайли, с добро познаване на историята и с усет към парадокса. Има място дори за самоирония – като в случката, когато Гаус заедно с австрийския фотограф Курт Кайндл така се отплесват по време на разходката си край Прут, на границата между Молдова и Румъния, че докато газят калта на една крайбрежна ливада, към тях се насочват дулата на осем картечници на граничната охрана. Двамата са натоварени на бронирана кола и заведени на разпит пред погледа на цялото градче в гостилница „Релакс“. Към двамата има подозрения, че или са бежанци, или каналджии, които търсят брод през реката, за да преминат нелегално в Европейския съюз. И нито хуморът, нито фактът, че Гаус си е забрал паспорта на рецепцията в хотела, им помагат да разсеят съмненията. А фотографът дори предлага на Гаус да напише статия със заглавие: „Как двама австрийци искаха да влязат нелегално в Европейския съюз“.
И накрая – сигурно трябва да кажем как изглеждаме и ние, погледнати отстрани. Само защото видяхме конете и овцете им, разбрахме, че в тази безкрайна верига от изоставени села все още живеят хора, пише Карл-Маркус Гаус. Това, което сами знаем – обезлюдяването на Северозападна България, няма как да остане незабелязано и от австриеца – празните махали, междуградските автобуси, които отдавна не минават, пустият централен площад във Видин и монументалните паметници от близкото минало. Тук е срещата с онзи просяк, който разголва посинелия си крак и предлага сделка: „Двайсет лева или смърт!“ Това е същата реплика, която по-късно дава името на цялата документална книга, но Гаус улавя и парадокса – болният мъж ги заплашва не с тяхната смърт, а със своята смърт.
Само в едно пътуване от Видин до Русе Карл-Маркус Гаус разказва за живота и стиховете на Христо Ботев; споменава Елиас Канети; обяснява защо Иван Вазов издава първите си книги в Румъния; цитира Владимир Зарев, че най-добрите си времена Видин преживява преди 120 години, и отваря дума за документалните филми и репортажи на Илия Троянов за Белене. В София се разхожда спокойно с поетесата Федя Филкова и ни разказва един особен епизод от живота на поета Николай Кънчев и Федя Филкова, който всеки от нас трябва да знае, а в Пловдив научава историята на града от литературния критик и историк Младен Влашки.
Но Гаус не пропуска да говори и за хората, които среща по пътя си – за Блага, например – момичето, което работи на рецепцията на един крайдунавски хотел, в почивката си чете учебник по испански и най-вероятно мечтае за Валенсия или Барселона. Но въпреки това Карл-Маркус Гаус признава, че много се съмнява, че българите са най-нещастните европейци, както сочи една класация, защото „срещнах толкова много шегаджии, надарени с чувство за самоирония хора“.
А добрият превод е на Жанина Драгостинова.
Книгата „Двайсет лева или смърт“ от Карл–Маркус Гаус ще бъде представена на 4 октомври от 18.30 часа в Гьоте-институт.
