0
597

За подслушвача Хари… и безименните му колеги на Изток

georgi-markov

„Голямата тема на филма „Разговорът“ е темата за отговорността.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път. На 7 април се навършват 77 години от рождението на Франсис Форд Копола.

Почти съм сигурен, че този филм едва ли някога ще бъде показан пред българската или съветската публика, макар той да отговаря на двете най-важни условия за прожектирането на западен филм в комунистическа страна – силно критичен спрямо живота в капиталистическия свят и безспорно художествен. Става дума за филма „Разговорът“ на американския режисьор Франсис Форд Копола, който спечели голямата награда на тазгодишния филмов фестивал в Кан. В главната роля участва познатият на българската публика от филма „Френска връзка“ актьор Джийн Хекман.

Естественият въпрос, който може би някои слушатели ще си зададат, е защо той няма да бъде показан в страни с диктаторски или антидемократични режими? Нека отговоря направо. Защото това е филм за тайното подслушване и в него се показва драмата на човека-подслушвач или още по-точно на човека-микрофон. Понякога се случва и микрофоните да имат драми. Разбира се, в случая микрофонът е американски. Ако беше български, може би въобще нямаше да има драма.

Човек не може да не се възхити на факта, че американското киноизкуство така бързо и така резултатно откликва на един от най-големите проблеми на деня – аферата „Уотъргейт“, с която филмът поне външно е свързан. И този отклик не е злободневен, не е евтин, а напротив – увековечава цяла епоха по безспорно художествен начин. Ние не можем да си представим такава искреност и такава откровеност в нито едно изкуство на т.нар. социалистически страни. При това обществото не участва пряко във филма, то е проектирано зад личните съдби на отделните хора. Но нека разкажа с няколко думи сюжета на „Разговорът“.

Двама млади влюбени се разхождат из тълпата на един многолюден парк в Сан Франциско. Между двамата се води разговор – ту откъслечен, ту внезапно сгъстен, ту придружен от гримаси, погледи и жестове, често прекъсван и заглушаван от гласовете на хората край тях и от общия шум, ту разклоняван от различни картини, сред които те се движат. Какво говорят те? Ние не знаем. Не знае и камерата, която ги следва. Откъслечните думи, които долавяме, не ни носят нищо повече от най-обикновен разговор. Но може би този разговор носи тайната на една интимност, а Господ знае каква тайна пък съдържа в себе си тази интимност.

Те не знаят и не могат да знаят, че са център на вниманието на една съвършена, може би най-съвършената подслушвателна организация в света. Невидими микрофони ги следват отвред. Микрофони в торбата на един полуглух, микрофони в джоба на един случаен минувач, микрофони със свръхчувствителност ги засичат от прозорците на околните сгради, а една мистериозна кола е спряла на улицата край парка и всичко, прието от многото микрофони, се записва автоматично на магнетофонни ленти. Някой много иска да знае за разговора на тези двама невинни на вид хора, някой е платил огромна сума, 15 хиляди долара, за да чуе какво си говорят те. Подслушването на разговор при най-тежки условия, в атмосферата на тълпа в парк, е най-блестящата операция на подслушвателната група на Хари, когото по-късно във филма ще признаят за най-великия подслушвач на земята. (Може би тук американците са малко нескромни.) Подслушваният разговор в този филм ще се окаже фатален за живота на младите и ще доведе до убийство. Тоест цялата тази подслушвателна история, извършена от наемни подслушвачи, ще свърши с престъпление.

Но създателите на филма „Разговорът“ не се интересуват от сюжетното развитие на тази доста криминална интрига. Тях не ги интересува въпроса кой кого ще убие и за какво. Цялото внимание е съсредоточено върху образа на великия подслушвач Хари. Кой е той? Защо упражнява тази професия? Какво иска от живота? Дава ли си сметка какво прави?

Този висок мъж с очила, с малко неугледна физиономия, с израз на отдаден на работата си професионалист, хладнокръвен, ограничен и до известна степен фанатик печели своите пари така, както за същата работа на други места по света хората печелят звания или звездички на пагоните си. Той не се интересува кому служи и кой му плаща. Ето тук е моментът на пълното подобие с държавните подслушвачи в разните служби по сигурността. Той просто печели своите пари, както другите изпълняват служебните си задължения, и не мисли за ролята, която неговата професия може да играе в съдбите на разни хора. Това е привидно безстрастният тип, който служи на професията си и който я е развил до абсолютно съвършенство.

И оттук всъщност идва голямата тема на филма „Разговорът“ – темата за отговорността. Обществото, партията, държавата, една или друга обществена кауза толкова много пъти са били извинение за собствените ни грехове, оправдание за собствените ни кирливи ризи. Тук нещата са адресирани просто и направо. Всеки е отговорен преди всичко пред себе си. Всеки е отговорен за това, което прави, щом като съдбата го е дарила с нормален ум.

Подслушвачът Хари подслушва чуждите разговори и предава лентите на този, който му плаща, така, както обущарите изпълняват поръчките на клиентите си. Докато един ден, а именно при този разговор в парка в Сан Франциско, Хари достига до неумолимия въпрос – какво всъщност прави той. Съзнанието му се събужда внезапно, възпламенява се. Той се вижда в ролята на един мръсен жалък наемник, който се вмъква в живота на другите хора подло, скрито, като зловещ призрак. Той усеща в един момент, че не е човек, а микрофон, принадлежащ някому. Хари анализира хиляди пъти подслушвания разговор и долавя с ужас жестоката трагедия, която неговата магнетофонна лента може да предизвика. Предвидил кървавите последици, сам разтърсен от тях, Хари се опитва да излезе от играта. Първият му опит е да скрие лентата, но му я открадват. Отгоре на това го и заплашват. И идваме до може би една от най-силните и твърде значителни по смисъл сцени, когато подслушвачът изпитва ужас, че сам е подслушван у дома си, когато той започва да търси скрито поставените микрофони и започва да ги търси там, където той би ги поставил. Чупи всевъзможни вещи, вази, столове, маси, сваля лампите, смъква тапицировката, разкъртва пода, разглобява всичко и накрая той, религиозният човек, счупва статуята на Богородица, за да открие, че вътре няма микрофон. В това стихийно разрушение, в тази яростна битка с невидимия, подло поставен микрофон ние долавяме страшната сила на подслушването, ние наистина виждаме в микрофона нахлулия в нашия интимен собствен свят подъл призрак на чуждото ухо. Страшно е някой да ви слуша и вие да не знаете това. Откакто свят светува, това се е смятало за долно, неморално и позорно действие, въпреки че разни прекалено демократични демокрации са го усвоили като добър ден. Ние чувстваме чрез трагедията на Хари, че микрофонът, това мъничко техническо устройство е по-страшно от куршум, изстрелян срещу нас, защото ни отнема свободата да имаме свой интимен свят.

Филмът „Разговорът“ ни изпълва с отвращение към тайното подслушване. Но което е още по-силно – отвратен е и самият Хари, великият магистър на това недостойно техническо съвършенство. Във филма има една сцена, която ме накара да потръпна. Това бе срещата и след това приятелската вечер на големите професионални подслушвачи. Това е епизод, пълен с черен хумор, който твърде правдоподобно разкрива душевността на многобройните знайни и незнайни колеги на Хари. В един момент те се надпреварват да се хвалят кой при какви невероятни обстоятелства е извършил тайното подслушване, така, както спортисти биха се хвалили с рекордите си. Те са пипалата на микрофонния призрак, те са шефове на цели подслушвателни организации и работят по поръчка. Платете и те ще ви подслушат тайно всичко, ще ви го регистрират, ще ви донесат лентата. Искате ли да чуете какво си говорят вашите врагове или приятели, тайно, у дома – платете и ще узнаете. Единственият бунтовник в този призрачен свят е Хари, първият подслушвач, който разбира отговорността за това, което прави.

И цялата тази микрофонно-магнетофонна история внезапно ме върна към една почти забравена от мен история. Преди години приятели на отговорни постове са ми разказвали истинска случка с някакъв млад амбициозен офицер от Държавна сигурност, който искал на всяка цена да направи голяма кариера. Специалността на този млад служител на правдата били микрофоните и магнетофоните. И ето, в един момент пред най-големите ръководители на сигурността у нас се появяват сигнали, че някои най-висши партийни ръководители водят съмнителни разговори. Съответно се издават нареждания да се установи специален надзор върху нищо неподозиращите висши партийни и държавни дейци. Надзорът е поверен на младия офицер, който само след месец или два представя на специално заседание магнетофонна лента, от която на ръководителите от Комитета за държавна сигурност им хвръкват шапките. Ни повече, ни по-малко те чуват с ушите си истинска серия от антипартийни или антидържавни разговори, сочещи съществуването на голяма заговорническа организация за преврат в страната. Гласовете са истински, всички останали данни съвпадат, действително въпросните лица са се срещали. Докладът се предава на най-високо място, откъдето се чака сигурно нареждане за арести. Младият офицер (син на висш партиен ръководител) чака своя триумф. И тогава един друг стар, опитен български Хари чисто технически, сравнявайки гласовете върху записите, открива, че е налице гениално направен монтаж. Използвайки официални речи и други записи на въпросните партийни дейци, момчето-кариеристче е монтирало дума по дума несъществуващи разговори. Притиснат, той признава. Осъждат го.

И всичко това става, защото недостойното тайно подслушване се е превърнало в узаконен метод. Няма български гражданин, който да не е изпитвал страх от микрофони, защото всеки знае, че призракът може тайно да се вмъкне под леглото му, в банята или под писалището му. Всеки знае, че някой съвършен Хари ще се хвалтоти един ден колко хубаво е подслушвал, без ни най-малко да се замисли, че някои думи, че някои разговори, взети вън от целия им контекст, звучат превратно, без ни най-малко да се замисли, че неговият микрофон може да убие ако не хора, то поне нравственост, идеали и чувство за сигурност.

Бях поразен от голямата прилика на американския подслушвач Хари и някои негови колеги у нас. Тъжното е, че няма никаква прилика между болезнения бунт на Хари срещу мръсотията на собствената му професия и гордостта на офицерчето-подслушвач.

копола0909

Филмът „Разговорът“ на Франсис Форд Копола е филм за живота на подслушвача, за човека, обрекъл се и квалифицирал се да бъде таен микрофон в живота на живите хора. И затова този филм не е толкова разобличение на известни страни от американския живот, колкото презрение спрямо хиляди униформени служещи в разни униформени страни, които заради служебните си изгоди (независимо от общественото им оправдание) се вмъкват в частния живот на отделни хора и изпълват въздуха около тях с мистериозното си съществуване. Триумфът на отлично подслушвания (при най-сложни обстоятелства) разговор, който Хари изпитва, е триумфът на онзи, който би измислил една свръхядрена бомба, за да превърне земното кълбо в звезден прах.

И единствената ни надежда не е обществената организация, нито политическите преустройства, нито доста съмнителния човешки прогрес. Единствената ни надежда е в това мъничко нещо, наречено съзнание на отделния човек, съзнанието, което влудява Хари, когато разбира какво е сторил.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияПет предизвикателства пред
европейските демокрации
Следваща статияВ Първата световна война