Начало Идеи Гледна точка За поетите
Гледна точка

За поетите

698
Джорджо де Кирико, „Съмнението на поета“, 1913 г.

Било е време, когато всички се учели да пишат стихове. Стиховете влизали в изпитите за държавни служители. Който успеел да издържи изпитите, ставал държавен служител и така си осигурявал охолен живот и възможност да расте в кариерата. Който не успеел да ги издържи, ставал скитник, а по-късно най-често отшелник. Мнозина от държавните служители, скитниците и отшелниците продължавали да пишат стихове и след като изберели попрището си, или по-точно казано, след като то ги изберяло. Често тези от държавните служители, които продължавали да пишат стихове, предприемали дълги пътувания, за да се срещнат с някой отшелник, на когото вече гърмяла славата, че е особено вещ и изкусен в писането на стихове. Нерядко при срещата се случвало държавният служител и отшелникът да се разпознаят и да се прегърнат, защото се оказвало, че навремето заедно били държали изпитите за държавни служители, на които отшелникът, за беда или за радост, бил скъсан. Спомените били повод да се изпият не една и две кани с вино, а след виното следвали къде по-сполучливи, къде не толкова сполучливи опити да се прегърне луната в реката. По време на обратния път държавният служител се питал дали ако направо бил станал отшелник, това щяло да му помогне да пише толкова добри стихове, колкото били стиховете на отшелника, на когото той току-що бил гостувал.

Мнозина от пишещите стихове държавни служители и отшелници били едновременно с това и чудесни калиграфи. Нерядко те рисували своите стихове върху парчета коприна, а веднъж в годината онзи сред тях, без значение дали бил държавен служител, или отшелник, който бил, така да се каже, всепризнат от цялото братство за най-голям поет, тръгвал да обикаля през седалищата на своите събратя, за да избере онези три стихотворения, които били най-добрите. Тези три избрани от всепризнатия за най-голям поет стихотворения имали щастлива съдба. Те били изсичани върху камък или отливани върху бронзови плочи, за да чакат спокойно своята среща с вечността. Тези каменни и бронзови страници се излагали в специално построени за целта павилиони, а павилионите на свой ред с годините се превръщали в жадувано място за поклонение от страна на младите поети.

Всепризнатият за най-добър поет бил почти с ранг на божество. Един млад поет скитник обаче, чиято най-голяма страст била да обикаля павилионите с каменните и бронзовите страници, установил, че някои от заключените в камък и бронз стихове били много по-добри от други. Той забелязал също така, че камъкът и бронзът на не толкова добрите стихове някак много по-лесно се руши или зеленясва. Той нямало как да оспори авторитета на всепризнатия за най-добър поет и затова избрал да се оттегли в най-отдалечените, почти виолетови на цвят гънки на планината. От него е останало едно-единствено стихотворение. По мнението на всички то е съвършеното стихотворение. По ирония на съдбата обаче или може би по най-тънък неин промисъл това стихотворение не е изсечено върху камък или отлято в бронз. То се предава единствено от ухо на ухо.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора