Всеки главен редактор носи отговорност пред читателите си и сега аз поемам своята.
Не съм поръчвал статията „Мастилото на киното и обратната страна на почерка“, предложена ми от Димитър Камбуров, ала приех да я публикувам поради една проста причина – липсата на автентичен исторически дебат в България и информацията за предстоящ филм, посветен на Анжел Вагенщайн, която ме заинтригува.
Ще поясня: вече десетилетия всеки от нас държи някакво парче от историите си, наслагва ги със себеподобни, а общата картина от тези различни версии на историята така и не излиза, затова виждаме само битки за монопол върху разказа за комунистическа България, а и за времето преди това.
Не искам да размивам конкретния повод за тези редове. Казвам само, че щом узнах от статията, че американската режисьорка Андреа Саймън има готов филм за Анжел Вагенщайн, си казах: той е цяла епоха и през него (в конфликта на интерпретациите, както казва Пол Рикьор) може би могат да се проумеят доста неща. Първо през погледа на Камбуров, после на някой друг…
Но острите реакции, разразили се след текста на Камбуров, не са срещу анализа му на филма. Те са заради използването на темата за етническия произход на героите като обяснение.
Димитър Камбуров пише: „Този американски филм би бил невъзможен, ако героят му беше просто българин със същите качества, постижения и заслуги“. Така в обясненията на автора етническият произход на споменатите лица, свързани с филма, започва да придобива опасно голямо значение, доколкото препраща към обясненията за т.нар. „световна еврейската солидарност“, което пък е едно от клишетата на антисемитизма.
Какво е опасното тук, сигурно ще се запитат мнозина?
Ами ако имаше „българска солидарност“ (каквато в повечето случаи няма) и примерно се появеше филм в САЩ, направен от българка за българин, какво лошо има в това?
Няма нищо лошо, но не става дума за това.
Разликата идва от една трагична история. И тук аз, макар и преводач на Ели Визел и срещал се с него, сякаш проспах онова, което той винаги повтаряше с характерния си глас: „Помнете, че настоящето продължава да се мисли през „невидимия полъх на Холокоста“, през изпращането в газовите камери на хора, само защото са били евреи“. Груповото посочване на евреите с пръст, единствено като евреи, е важна част от „теорията на конспирацията“, а в статията си Камбуров често напомня кои евреи се срещат с други евреи и защо. Нямам представа какво се е въртяло в главата му, докато е писал всичко това. Признавам, че докато четох статията му, просто не обърнах внимание на „еврейските“ идентификации.
Поради същата причина – наречете я наивност – погледът ми се плъзна по израза „ционистки културен супрематизъм“ (а не „супремасизъм“, както твърдят някои). Супрематизмът е все пак изкуство, авангард (рожба на Казимир Малевич), докато супремасизмът е расистка теория, препращаща в днешно време към Шарлотсвил. Търсена ли е обаче нарочна „културна игра“ със съзвучието, и то със съвсем друга цел? Въпросът остава.
Ето защо присъствието на тази статия в пространството на Портал Култура, което винаги е било пространство на полемика, но и на толерантност, е невъзможно.
И най-вече искам да се извиня на всички, носили „жълти звезди“, и на техните потомци, за които такива „подхвърляния“ са част от една дълбока травма.
При нашата среща режисьорката на филма Андреа Саймън ми каза, че един подобен казус би могъл да доведе и до нещо по-добро. Това е и „политиката на паметта“, за която говори във филма историчката Мария Тодорова.
Надявам се това да стане, защото то е добър урок.
Затова и бе свалена статията на Димитър Камбуров.
