Начало Идеи За политическата потайност
Идеи

За политическата потайност

Гилбърт Кийт Честъртън
29.05.2024
440
Г. К. Честъртън (1874–1936)

„Ще бъде наивно да твърдим, че нашите политици пазят политически тайни в името на бъдещи политически откровения. Едва ли държавниците очакват с нетърпение момента на предсмъртното си разкаяние.“ Днес се навършват 150 години от рождението на британския писател и публицист Г. К. Честъртън.

Обичайно и при липсата на някаква специална причина, човечеството ненавижда мисълта нещо да бъде скрито – по-точно ненавижда мисълта нещо да е добре скрито. Играта на криеница е популярно забавление, но тя доказва истината на думите: „Търсете и ще намерите“. Обикновеният човек (величествен и несломим в умението си да се радва) може да изпита истинско наслаждение от играта „Скрий предмета“, но само защото играта в действителност е „Открий предмета“. Какво става обаче, ако в края на играта предметът не бъде открит; какво става, ако предметът завинаги остане скрит: последиците върху състоянието на играчите няма да бъдат забавни, те ще бъдат направо трагични. Изгубеният предмет ще обсеби сънищата им. И всички ще свършат в някоя лудница. Удоволствието се състои изцяло в трепетния преход от незнание към знание. Криминалните истории са много популярни, особено когато се продават за четвърт пени, но това е така, защото авторът на криминалните истории накрая повдига завесата. Той е харесван не защото създава тайна, а защото разкрива тайната. Никой не би дръзнал да публикува детективска история, която оставя проблема неразрешен. Това би вдигнало дори лондонската общественост на бунт. Никой не смее да публикува детективска история, която не разбулва нищо.

Съществуват три обширни категории особени неща, чиято потайност човешката мъдрост допуска. Първата вече я споменах – случаят с играта на криеница или детективския роман, при който се допуска потайност само за да може тази потайност впоследствие да бъде взривена и разрушена. Авторът най-напред създава майсторски изпипана загадка около смъртта на Епископа само за да може накрая, сякаш от висока трибуна, да оповести пред цялата общност на всеослушание голямата, радостна вест, че същият е бил убит от гувернантката. В този случай невежеството на публиката е ценно само защото то най-добре я подготвя за ужасяващите откровения на светския живот. По същия начин да си агностик е донякъде най-добрата и чиста предпоставка за радостните откровения на св. Йоан.

Този първи вид потайност можем да оставим настрана, тъй като негова основна цел не е опазването на тайната, а нейното разкриване. Сетне, съществува и втора и далеч по-важна категория от неща, които човечеството е съгласно да останат скрити. Те са толкова важни, че не биха могли да бъдат обсъждани тук. Всеки разбира за какво говоря. В тази връзка искам да отбележа, че макар, от една страна, те да са тайна, все пак те са публична тайна. Когато става дума за секса и други подобни въпроси, всички ние сме част от едно тайно братство; братството е дисциплинирано, но е свободно. От нас се очаква да бъдем дискретни по тези въпроси, но не и невежи. Тъкмо обратното, основополагащото очакване е точно обратното. Това, което е всеобщо за всички, е и най-добре прикрито. Тъкмо защото всички знаем, че то съществува, няма нужда да го споменаваме.

По-нататък, съществува и една трета категория, по отношение на която развитата цивилизация предполага дискретност и ненавижда всякакви размишления и догадки. Става въпрос за нещата, които не се нуждаят от обяснение, защото не биха могли да бъдат обяснени: неща, твърде неясни, спонтанни и неуловими – пориви, внезапни импулси и най-различни невинни предразсъдъци. Не се задава въпросът защо някой е приказлив или мълчалив, поради простата причина, че самият той не знае. Не се задава въпросът (дори и в Германия), защо някой ходи бавно или бързо, просто защото самият той не би могъл да отговори. Всеки сам избира своя път в гората и разполага с времето си по различен начин. И причината е следната: не защото той има добро основание да стори това, а заради липсата на такова основание; защото този човек има едва доловимо и преходно усещане за основанието да стори това, това основание не може да бъде обяснено на един полицай, затова и самата поява на полицая от храстите ще разруши това основание. Човек се осланя на импулса, точно защото импулсът е незначителен и може да не се повтори отново. Може да се каже, че човек се осланя на вътрешния си порив, защото той не струва колкото и най-малкото мисловно усилие. Всички тези влечения, които човек усеща, трябва да останат скрити; и по този въпрос дори фабианците никога не са дръзвали да възразят.

А сега, през последните две седмици, вестниците се изпълниха с множество коментари по въпроса за укриването на част от политическите финанси и особено за проблема с партийните фондове. Някои вестници въобще не разбраха причините за цялата суматоха. Настояват, че ирландците и лейбъристите са също толкова съмнителни, а според някои дори още по-съмнителни от останалите. Поводът за това безумно твърдение, ако се вгледаме внимателно, е следният: членовете на парламента от Ирландската партия и от Лейбъристката партия получават заплащане за работата, която вършат. Ала доколкото ми е известно всички хора на тази земя получават пари за работата, която вършат; единствената разлика е, че някои от тях, като членовете от Ирландската партия например, действително я вършат. 

Не мога да си представя едно човешко същество да допусне, че друго човешко същество би подкрепило твърдението, че на хората не трябва да им се плаща. Давайки си сметка, че някои пари са заслужени, а други не, елементарният здрав разум ни кара да бъдем безразлични към парите, които се раздават насред „Лудгейт съркъс“ и да бъдем особено предубедени към парите, които никой човек не би дал, освен ако не бъде натикан в някоя кутия или пералня. Накратко, глупаво би било да си мислим, че някой някога се е съмнявал в притегателната сила на парите. Единственото, в което вероятно и идиотът би се усъмнил, е в укриването на тези средства. Следователно, големият въпрос, който трябва да обмислим, е дали укриването на политически финансови операции, продажбата на титли, финансирането на предизборни кампании е тайна, принадлежаща към някоя от категориите, които вече споменах – онези тайни, които човешките традиции и импулси са признали за допустими. Аз споменах три вида тайни, които са типично човешки и основателни. Може ли това явление да бъде причислено към някое от тях?

Въпросът следователно е дали политическата потайност може да бъде отнесена към някоя от тайните, които могат да бъдат признати за легитимни. Разделихме легитимните тайни най-общо на три категории. На първо място е тайната, която се пази само за да бъде разкрита, какъвто е случаят в детективските истории; след това е тайната, която всички знаят, като секса; и накрая – тайната, която е твърде ефирна и неясна, за да може въобще да бъде обяснена, като с избора на походка. Дали някоя от тези широкообхватни човешки категории обхваща случая с тайните около политическите и партийните финанси? Ще бъде абсурдно, дори очарователно абсурдно, ако се престорим, че е така. Ще бъде наивно и много смело да твърдим, че нашите политици пазят политически тайни в името на бъдещи политически откровения. Днешният благородник парадира, че е заслужил своята титла, само за да обяви по-късно, високомерно и подигравателно, че всъщност я е купил. Баронетът се преструва, че неговата титла е заслужена, само за да направи поразителното и грандиозно историческо разкритие, че всъщност не я заслужава. Това, разбира се, звучи неубедително. Едва ли всичките ни държавници очакват с нетърпение момента на предсмъртното си разкаяние. Авторът на детективски истории прави своя герой херцог само за да го уличи след това в обир. Съмнявам се обаче министър-председателят да направи някого херцог само за да го уличи след това в корупция. Не, детективската теория за тайните по отношение на политическите средства трябва (за съжаление) да отпадне.

Този въпрос обаче не може да се съотнесе и към втория вид човешка потайност – толкова тайна, че трудно би могла да бъде обсъждана публично. Пазим известно благоприличие по отношение на някои основни човешки теми точно защото са ни много добре известни. Но приличието по отношение на паричните вноски, сделките и разпределянето на важни постове се поддържа не защото на обикновения човек тези неща са му добре известни, а именно защото не са. В този случай кулисите имат за цел да прикрият установения ред. Но едва ли някой би се съгласил, че корупцията е част от установения ред.

Ако пък приложим третата хипотеза към проблема за политическата потайност, нещата стават още по-ясни и далеч по-смешни. Едва ли някой смята, че купуването на титли и нещата от този род се пазят в тайна, защото са прекалено недоловими, спонтанни и незначителни и следователно са въпрос на лично усещане. Когато едно дете види за пръв път цвете, у него се появява импулсът да го откъсне. Но едва ли някой ще повярва, че когато един пивовар види за пръв път корона, внезапно ще реши, че иска да стане благородник. Детският порив няма нужда да бъде обясняван пред полицията поради простата причина, че той изобщо не може да бъде обяснен. Ала нима някой вярва, че политическите амбиции на съвременните търговци са толкова неясни и неопределени? Докато се излежава на плажа, човек може да започне да хвърля камъни в морето без конкретна причина. Но нима някой вярва, че един пивовар ще тръгне да изсипва торби със злато в партийните фондове без причина? Тази теория за тайната на политическите средства следва също, за съжаление, да бъде отхвърлена; а с нея и останалите две възможни оправдания.

Подобна потайност не може да мине нито за добре обмислена шега, не може да бъде обяснена нито с някакво общочовешко братство, нито с необясним човешки порив. Колкото и да е странно, този вид потайност нарушава всички тези условия и категории. Скрита е не за да бъде разкрита, а за да си остане скрита. Пази се в тайна не защото е общочовешка тайна, а защото никой човек не трябва да разбира за нея. Тя е тайна не защото е твърде маловажна, за да бъде разкрита, а тъкмо защото е твърде значима, ако бъде изказана. Накратко, това, за което говорим, е действителният и вероятно рядък политически феномен на окултното управление. Изправени сме пред едно екзотерично и едно езотерично разбиране. Всъщност Англия се управлява по правилата на свещенството, но не от свещеници. В нашата страна има всичко, което някога е била описвано като тъмната страна на религията: особена и привилегирована класа; свещени и непроизносими слова; важни неща, достъпни само за малцина. Или с други думи, единственото, което имаме, е религията.

Превод от английски Елена Георгиева

Г. К. Честъртън (1874–1936) е един от най-плодотворните и обичани английски писатели, автор на поезия, разкази и романи, но и на книги по философия, теология и история. Християнски мислител и журналист, Честъртън остава в съзнанието на съвременния читател преди всичко като създател на разказите за отец Браун. Обяснението на този факт, отвъд криминалната интрига, вероятно трябва да се търси в намерението на автора да превърне детективския жанр в нещо като практически катехизис за битката между доброто и злото. След по-известните му творби освен сборниците с разкази за отец Браун са и книгите „Ортодоксията“, „Вечният човек“, „Какво е сбъркано в този свят“, „Св. Тома от Аквино“, „Св. Франциск от Асизи“, „Мъжът, който беше Четвъртък“ и др. Текстът „За политическата потайност“ е публикуван в книгата му с есета All Things Considered.

Гилбърт Кийт Честъртън
29.05.2024

Свързани статии