С Мирела Веселинова разговаря Димитрина Чернева
Новият Висш съдебен съвет е вече факт. Очакванията към него са огромни, тъй като той ще трябва да реши неотложните и дълго трупани проблеми на системата. Въпреки безпрецедентно публичната процедура, въведена с изменения в Закона за съдебната власт, всеобщото мнение е, че изборът на новите членове на съвета отново не беше прозрачен. Според главния редактор на сайта „Правен свят“ Мирела Веселинова Народното събрание изпрати във ВСС партийни емисари, а не представители на гражданското общество. Невъвеждането на прекия избор на представителите на професионалната квота пък създаде проблеми с прозрачността при излъчването на членовете на ВСС от съдебната, прокурорската и следователската квоти.
Въпросът за политизирането на съдебната власт е свързан със системата на избор на членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) от квотата на парламента. Твърдите, че тази квота трябва да бъде редуцирана или да се премахне напълно. От друга страна обаче доста упорито е схващането, че „ако оставим съдебната система да се ръководи сама, тя ще стане още по-безконтролна“.
Спорът дали да има парламентарна квота във ВСС или тя да бъде премахната тече с различен интензитет вече повече от 15 години. Препоръки за преосмисляне на сегашния начин на конституиране на ВСС и на всякакъв политически внос в съдебните съвети имаше както от страна на Венецианската комисия (Комисия за демокрация чрез право към Съвета на Европа), така и в докладите на Европейската комисия. Това е част от общия политически дебат, което подчертава трудностите пред реализирането на една толкова сериозна стъпка, тъй като е ясно, че българските политически партии не биха се отказали от този лост за влияние върху съдебната система. В самия доклад на ЕК се подчертава, че положителните реформи в България стават под натиск отвън. Това важи до голяма степен и за дебата за парламентарната квота на ВСС. При всички положения последните избори са сериозно доказателство, че по начина, по който се избира и конституира парламентарната квота, тя няма как да бъде полезното звено. Факт е, че в различните европейски държави съществуват различни модели. Има държави, в които има такава квота, но тя не е точно парламентарна, а обществена квота. По принцип идеята и на нашата парламентарна квота е да осигури някакво гражданско присъствие във ВСС.
Депутатите обаче не допуснаха т. нар. граждански кандидати, които бяха предложени от неправителствени организации, да участват в надпреварата за формирането на парламентарната квота на ВСС.
Да, тази идея беше не просто отхвърлена, тя беше смачкана. Няколко неправителствени организации внесоха в парламента своя листа с шест кандидати и поискаха от депутатите да направят възможно участието им в надпреварата за парламентарната квота. Само един човек от тази листа беше припознат и номиниран от Георги Божинов от БСП. Става дума за съдия Надя Пеловска-Дилкова, председател на Районния съд във Враца, която по всеобщо мнение се представи изключително добре по време на изслушването пред правната комисия и направи впечатление с концепцията си за реформа на съдебната система. Разбира се, тя не беше избрана. По време на гласуването депутатът от БСП Янаки Стоилов поиска прегласуване с думите, че изборът на г-жа Надя Пеловска-Дилкова би бил тест за прозрачността и откритостта на процедура по изслушване на кандидатите, че това е състезание, в което трябва да победят най-добрите, а не най-нашите хора. При второто гласуване обаче също не се събраха достатъчно гласове. Това бе само един от многото белези, които показаха, че всичко е само театро. Искам обаче да подчертая, че макар резултатът да беше предизвестен, съдия Пеловска не изгуби от участието си в тази надпревара. Напротив, тя демонстрира качества на визионер и достойно присъствие, даде заявка за по-нататъшно развитие като лидер в системата.
За мен същественото е, че по силата на съпоставянето и контраста явяването на човек от гражданската квота показа дефектите на настоящия избор. Много съжалявам, че не се намери поне още един депутат, освен г-н Божинов, който да номинира още поне двама души от гражданската квота, защото именно тогава щеше да стане видима цялата несъстоятелност на този уж „безпрецедентно публичен избор“, който „за първи път така открито и истински конституирал ВСС“.
Говорите за политически внос и предизвестен избор, за това че не можем да очакваме политическите сили да се откажат доброволно от лостовете на влияние върху съдебната система. Това е характерно за всички политически партии, участвали в управлението на страната от началото на прехода досега. По какъв начин се променяха все пак през годините формите на намеса и опитите за кадруване, можем ли да говорим за своеобразна кулминация в това отношение по време на мандата на ГЕРБ?
При всички положения това, което се случи тази година покрай избора на нов ВСС, е стъпка напред. Под натиска на ЕК България направи промени в закона, които трябва да бъдат приветствани. Но това е една много малка и крайно недостатъчна стъпка, в самата професионална общност на магистратите имаше ресурс и енергия за много повече, жалкото е, че тази енергия беше пропиляна.
Печалното е, че отдавна се знае какво трябва да бъде направено в областта на реформата в управлението на съдебната система, но то не се прави поради тесни партийно-корпоративни интереси и поради това, че управляващите в България са лишени от държавническо мислене. Нелепо е политиците да говорят за „наш“ и „ваш“ Висш съдебен съвет. Разбира се, персоналният състав на съвета е изключително важен и това стана особено видимо покрай последния ВСС. Другото, което е много важно, е обществената и институционална среда, в която работи ВСС. Приключилият наскоро работата си съвет се забърка в изключително тежък лобистки скандал още на втората година от работата си. Малко след това той се поддаде на натиска на управляващите и започна да кадрува по един извънредно непрозрачен и скандален начин. През 2011 г. двама от членовете на съвета – Капка Костова и Галина Захарова – си подадоха оставките с мотив, че ВСС е непрозрачен, лобистки и дискредитиран орган и това няма как да бъде променено с този му състав. В тази изключително напрегната ситуация, когато в обществото и сред политическата класа съществуваше единодушие, че ВСС е по-скоро вреден за съдебната система и руши нейния авторитет, Съюзът на съдиите и някои неправителствени организации направиха едно много силно мотивирано искане за оставка на съвета и го промотираха достатъчно чрез медиите. Какво обаче направи тогава политическата класа? Нищо, замълча си, все едно такова искане не съществува. Нещо повече, замълча си, макар проблемът „ВСС” да бе идентифициран от самата политическа класа в удивително единодушие. Замълчаха си същите тези хора, които преди това критикуваха ВСС и съдебната система, прехвърляйки върху тях грешките на управлението.
И нека кажем, че замълчаха дружно.
Замълчаха дружно – и управляващи, и опозиция. В това отношение в България няма управляващи, нито опозиция. Когато след скандала „Красьо“ двама членове на ВСС напуснаха, а след това бяха уволнени – което само по себе си е парадокс – в продължение на година и половина управляващите не задвижиха избора на нови членове на съвета, след което, вместо да поемат отговорност и да направят ясни и прозрачни номинации, те оставиха на независими депутати да внесат кандидатури, зад които на практика не стоеше никой. Никой не пое политическата отговорност за тези номинации, никой не разбра защо и как бяха гласувани те тихомълком, без никакво състезание. Две номинации за две места, гласувани дружно от управляващи и опозиция. Тези двама души – Нестор Несторов и Кирил Гогев (тук не става въпрос за техните лични и профисионални качества) – влязоха във ВСС без никакъв политически ангажимент от страна на управляващите. Всичко това беше придружено от многократните изявления на премиера и на вътрешния министър, че тройната коалиция си е избрала този съдебен съвет и следователно той е „неин“. Иначе казано – „не ни прехвърляйте този проблем, той не е наш”.
За повече от 20 години преход българската политическа класа не разбра, че Висшият съдебен съвет е една от най-важните институции в държавата, че той не може да бъде делен на „наш“ и „ваш“. Затова подчертавам колко важна е обществената и институционалната среда, в която работи ВСС. Ако всички скандали и дефекти в работата на този съвет бяха идентифицирани ясно като проблеми, ако те бяха получили адекватен институционален и обществен отговор и отпор, нямаше да се стигне до този доклад на ЕК. Нямаше обаче такъв отговор, нямаше отпор.
През май тази година група съдии отново поиска оставката на ВСС заради неговата непоследователна и явно избирателна и преднамерена дисциплинарна практика. Отново никакъв отклик. Даже съдиите бяха заклеймени за това от управляващите. И всичко това при ясно идентифицирани проблеми от страна на ЕК.
Как беше реализирана предвидената от закона публичност на избора от страна на магистратите? Какво разкри този избор за състоянието на трите магистратски професии – съдии, прокурори и следователи?
Още в началото на тази година, когато се заговори за новата схема на избор и започнаха да се обсъждат идеите за промени в закона, беше ясно кой е печелившият ход – въвеждане на пряк избор на членове на ВСС от професионалната квота. Когато през януари новият министър на правосъдието Диана Ковачева се срещна с неправителствени организации и с представители на Съюза на съдиите, те й представиха своите идеи за промени в закона с цел по-качественото рекрутиране на членове на професионалната квота във ВСС и по-доброто функциониране на съвета. Тези идеи не видяха бял свят. Основен акцент в тях беше въвеждането на пряк избор, нещо за което настоя и Европейската комисия. Въпреки това, Министерството на правосъдието се опита по всякакъв начин да защити тезата, че въвеждането на пряк избор в момента е невъзможно. В отговор ЕК отправи на няколко пъти ясни и недвусмислени послания, почти на границата на добрия тон, че въвеждането на пряк избор не само е напълно възможно, но и е изключително важно, т.е. на управляващите беше даден ясен знак, че това е един от въпросите, който не подлежи на обсъждане. Въпреки всичко правосъдното министрество и парламентът не допуснаха прекия избор на членове на ВСС от професионалната квота. Нещо повече, дългите дебати покрай промените в закона скъсиха сроковете за провеждане на делегатските събрания.
Оказа се, че според българската изпълнителна и законодателна власт е много трудно да бъде осъществен пряк избор от страна на 2400 съдии, от 1700 прокурори и 500 следователи. Невъвеждането на прекия избор е в основата на всички проблеми, свързани с прозрачността. Ако магистратите имаха на разположение три месеца – да речем юни, юли и август – за да проведат кампания по номиниране и запознаване с кандидатите, те можеха да осъществят прекия вот напълно успешно. Чисто организационно и времево е все едно дали ще се избират делегати, които впоследствие да избират членове на ВСС или изборът ще бъде направен директно от общи събрания на всички съдии, прокурори и следователи. Даже смятам, че двустепенната система е много по-сложна от организирането на едно единствено общо събрание за всяка квота.
Получи се обаче нещо друго – регионално, по места бяха проведени делегатски събрания, на които се оказа, че е много трудно да бъдат рекрутирани делегати, които да не са лансирани от административния ръководител. Освен това, поради съкратените срокове магистратите бяха изненадани с провеждането на тези делегатски събрания и се оплакаха, че не са могли да реагират адекватно. Например общото събрание на Софийската районна прокуратура и на Софийската градска прокуратура трябваше да бъде проведено буквално два дни след влизането на закона в сила, което означава, че за два дни те трябваше да изберат делегати, да номинират кандидати, да са готови с листи и т.н. Нямам поглед върху всеки отделен район, но горе-долу схемата по места беше една и съща – там бяха изпратени (поне от страна на прокуратурата) предимно административни ръководители.
На практика изборът на професионалната квота, както и на парламентарната, също не беше прозрачен. Кандидатите, които бяха избрани, каквото и да мислим за тях, не бяха избрани заради техните качества, а като емисари на някакъв център на власт, на някакво лоби в самите професионални гилдии. Има обаче една съществена разлика между избора на професионалната и парламентарната квота – при магистратите, въпреки битката между определени лобита и центрове на власт, делегатите успяха да изберат и стойностни кандидатури. На делегатските събрания наблюдавах едновременно гласуване под строй, но и гласуване с мисъл, с идея, че трябва да бъдат избрани качествени хора, търсене на правилното решение. Това показва, че истината е в избора на професионалната квота – тези хора вече започват да разбират, че от техния избор зависи професионалния им комфорт, че не трябва да пращат в съвета представителите, посочени им от техните началници, а онези, на които ще разчитат да решават реалните ежедневни проблеми. Затова избраните в професионалната квота – поне от страна на съдиите – бяха наистина хора с авторитет.
„Поне от страна на съдиите“ – можем ли да направим в това отношение ясно разграничение между трите професионални гилдии? Единодушно е мнението, че именно съдиите са най-независимата част от тази система, че при този избор именно те показаха най-голяма зрялост, отговорност и еманципация.
Определено. Те показаха изключителна зрялост, показаха, че имат професионално достойнство. Дебатът за съвместяването в една власт на съдии, прокурори и следователи тече от самото начало на прехода, от приемането на конституцията, с която бе създаден ВСС и този модел на съдебната власт. На мен ми е много трудно да изразя становище по въпроса къде трябва да бъдат прокуратурата и следствието – в изпълнителната или в съдебната власт. И в момента основният проблем при функционирането на прокуратурата е в това, че тя се е превърнала в присъдружен орган на изпълнителната власт. По т. нар. обществено значими дела, които са основният проблем на българското наказателно правораздаване, прокуратурата действа в услуга на един извратен политически пиар, започвайки предварително обречени процеси срещу политици, при това издържани като екшън в холивудски стил. Това не е просто въпрос на лош вкус или избиване на комплекси, става дума за вездесъщия проблем за независимостта на съдебната власт, който вече е претворен в заведени в Страсбург жалби по повод на някои от тези дела – жалби с предизвестен резултат.
И всичко това се случва при положение, че прокуратурата е в съдебната власт. Давам си сметка какво би било, ако тя е в изпълнителната власт. Аргументът в обратната посока е, че изпълнителната власт би поела отговорността за всичко това – за „на колене, ти си абсолютен престъпник“, за образуване на дела, които са абсолютно несъстоятелни, за политическия тормоз и рекета над опоненти и най вече за политическия пиар, който си прави правителството, използвайки чувството на българина за неудовлетвореност и безперспективност и фрустрацията от лошото управление. Напоследък има ясни индикации, че прокуратурата е използвана и за да се пренаместят големи бизнеси, което говори за тотално мафиотизиране на държавата.
Преди обаче да се даде отговор на въпроса дали да се извади или не прокуратурата от съдебната власт, трябва да се отговори на въпроса как да бъде конституирана тя, за да функционира по-добре. На практика този дебат все още не е започнал по същество, макар че тече вече от 20 години.
Споменахте обществения натиск и това, че поради една или друга причина той липсва. Трудно е обаче за онези, които са извън съдебната система, да проумеят нейната сложност, особено кагато внушенията от страна на изпълнителната власт са толкова силни – медиите непрекъснато транслират посланията на министър-председателя и на вътрешния министър, че именно съдиите са виновни за провалянето на голяма част от делата.
Обществен натиск има, но той е в лоша посока – има натиск по конкретни дела. Проблемът е, че общественият дебат се фокусира върху това как трябва да се реши едно или друго дело, а не върху фундаменталните или приоритетни проблеми на съдебната власт – мястото на прокуратурата, натовареността на магистратите, независимостта, електронното правосъдие, материалната база и т.н.
В момента по проблемите на съдебната система и на съдебната реформа говори предимно изпълнителната власт. Тя концентрира обществения дебат за правосъдието изключително по посока на това как да бъде решено едно или друго дело, вместо да остави това на съда. В цивилизованите държави тези въпроси се решават от съда, а не от обществения дебат.
Пример за това е наскоро излязлото решение на Софийския апелативен съд по т. нар. дело „САПАРД“, по което също няма осъдени. Чухме изказването на премиера Борисов за съдията, който бил против вътрешния министър Цветан Цветанов. Това отново беше критика към решението на съда.
Подобна критика от страна на хора, които не са проследили делото, е нелепа и абсурдна, но когато става въпрос за премиера и вицепремиера – това е политически скандал. Критиките по конкретни дела винаги идват от хора, които не следят делото и нямат представа за детайлите, не са присъствали по време на произнасянето на присъдата, не знаят мотивите. И премиерът, и вътрешният министър не са прочели мотивите по това дело, които излязоха преди няколко дни и по всеобща оценка са изключително професионално подготвени. Един от аспектите в работата на съда – нещо, което не се разбира от обществото – е, че съдът работи прозрачно. Няма как да бъде скрит нито един елемент от неговата работа, независимо дали тя е добра или лоша, защото съдът е длъжен да мотивира не само всяко свое решение (присъда), но и всеки свой акт. Длъжен е да вземе предвид всички изложени по делото съображения и всички факти, да обясни защо прилага закона така, а не еди как си, защо кредитира едно свидетелско показание, а друго не, защо отхвърля дадено доказателство… Съдът е единственият орган, който работи при условията на такава прозрачност. Безспорно, има съдебни актове, които са лошо мотивирани, но в самата структура на съдебната власт е заложена възможността един лош съдебен акт да съществува и да бъде отхвърлен на по-горна инстанция. Безспорно, в съдебната система има и корупция, но е факт, че това, което пише и внася съдията, трябва да бъде мотивирано. Никой обаче не говори за мотивите. Има само едно предварително създадено и спуснато отгоре мнение, че тези или онези са виновници и трябва да отидат в затвора. Самата власт предварително обявява някой за престъпник. За голямо съжаление, понякога това прави и прокуратурата – „ти си абсолютният престъпник“, след което „абсолютният престъпник“ е оправдан на три инстанции по голяма част от делата. Но от това не следва санкция за прокурора. Нещо повече, няколко месеца по-късно същият прокурор е предложен за награда от ръководителя си. Пак казвам, прокуратурата е вкарана в един извратен политически пиар. Там не се образуват дела, за да бъдат приключени след това, образуват се, за да има дела срещу министри.
Докато общественият дебат се концентрира върху конкретни дела, той няма как да бъде продуктивен, напротив, той е изключително вреден. Вие споменавате делото „САПАРД”, аз ще ви посоча делото „Опиц” – влязла в сила присъда на три инстанции, трите инстанции изследват добросъвество едни и същи факти, оценяват ги по един и същи начин и прилагат закона абсолютно непротиворечиво. Ясен случай. В обществото обаче тече ожесточен дебат трябва ли да бъде изпълнена тази присъда или не! Ами трябва ли изобщо да има съд тогава? Това е резултатът от подриването на авторитета на съда – целенасочено, тенденциозно и безпринципно, което всъщност подрива държавността.
Ами нали утре същата тази власт ще поиска да се легитимира чрез друго съдебно решение, например ще очаква административният съд да потвърди нейните актове като законосъобразни и това да бъде прието еднозначно от обществото. Управлението съществува по този начин – институциите взаимно се коригират и взаимно се легитимират. В момента, в който някоя от властите подрива целенасочено авторитета на друга власт, тя реже клона, на който стои. Идеята да легитимираме едно управление като правилното, дискредитирайки конституционно установени власти и институции, е вредна за държавата. В момента обаче тя е актуална и действена, тя е на мода. И като говорим за обществения дебат – намирам за много положително, че през последните месеци съдиите започнаха да говорят.
Някои от тях дори протестираха срещу уволнението на съдия Мирослава Тодорава.
Не само това, имаше реакции във връзка с оставките на Капка Костова и Галина Захарова, във връзка с безпринципните назначения на председателите на Софийския градски съд и на Върховния административен съд. Освен това, не става дума само за протести по повод на конкретни решения на ВСС или на конкретни изявления на политическата власт. По-важното е, че съдиите започнаха да говорят за своите проблеми, те започнаха да опонират по принципни въпроси, започнаха да стават публични и според мен това малко по малко променя качеството на обществения дебат – от конкретни дела към принципни проблеми. По този начин постепенно се идентифицират проблемите и се създават лидери в самата съдийска гилдия, което ще подобри качеството на публичния дебат и най-вече няма да се чува само гласът на изпълнителната власт и на хората, които се опитват да решават единствено тясно конюнктурни проблеми.
Да се върнем към новия състав на ВСС. Говорихме за това, че новата форма, новият начин на избор не е гаранция за генериране на ново съдържание. Предстои решаването на много важни проблеми – разпределението на делата, кариерното развитие, избора на нов главен прокурор… Какво очаквате от този състав на ВСС?
Не бих искала да предпоставям, че тези хора ще работят добре или зле. Всички те са избрани с някакво доверие от страна на професионална гилдия или на парламента. Неслучайно акцентирах върху обществената и институционална среда, в която работи ВСС. Трябва да е ясно, че във всеки избор, във всяко решение, независимо дали кадрово, бюджетно или по устройството, ВСС дължи прозрачност. Освен това, абсолютно некоректно е да се твърди, че ВСС е безконтролен орган, въпросът е дали механизмите за контрол ще бъдат прилагани. Първо, има последващ съдебен контрол върху решенията на съвета. Второ, има контрол чрез министъра на правосъдието, който председателства ВСС, определя дневния ред и има правото да внася проекти за решения от свое име. Министърът е трансмисията между ВСС и правителството и неговата роля изобщо не е малозначителна. Трето, съществува парламентарен контрол. Всяка година главите на съдебната власт (председатeлят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор) и ВСС внасят доклади в парламента. Ако внасянето на тези доклади и дебатът за тях не е формален, ефектът ще е много по-голям. А парламентарният контрол може да има и други форми. Спомнете си Красьо Черния – в началото след избухването на скандала парламентарната комисия по корупцията обяви, че ще разследва замесените извън магистратурата в този лобистки скандал. Да сте чували по този въпрос да се е случило нещо? Не сте, защото не беше направено нищо след първоначалните гръмки заявления. Този скандал беше потулен от всички институции, той беше заметен под килима от всички страни, които можеха да го разследват. Стойко Стоев и Иван Димов са двамата членове от парламентарната квота на ВСС, които бяха принудени да си подадат оставките и после бяха уволнени. Някой да постави въпроса за политическата отговорност на тези, които са ги предложили в парламента? Стана ли ясно чия е всъщност отговорността – персонално, на определена парламентарна група, на определена партия? Доколкото си спомням Иван Димов беше номиниран от ДПС, а Стойко Стоев от НДСВ. Кой постави въпроса за политическата отговорност? Твърденията, че няма механизми за контрол и наблюдение върху работата на ВСС са просто неверни. Това е политически и институционален мързел, който е много удобен за измиване на ръцете.
Наскоро стана известно, че има предложение от комисаря по правосъдието Вивиан Рединг да бъде създаден постоянен механизъм за наблюдението на работата на съдебните системи във всички страни на ЕС. Как би се отразило това на развитието на съдебна система в България, като се има предвид, че тя и сега е подложена на процедура по мониторинг от страна на ЕК?
Вече стана дума, че всички хубави промени в България се случват под външен натиск. Мисля, че реализацията на идеята за орган за наблюдение във всички държави би било много полезно не само за нас, защото по този начин може да се търсят гаранции за еднакви стандарти на правосъдие в различните страни, еднакви стандарти на оценка на правосъдието и по-добра комуникация. Предполагам, че това по никакъв начин няма да означава намеса в правораздавателните функции и независимостта на съдебната система, дори само поради това, че независимостта на съда отдавна е утвърдена като безспорна ценност в западните държави. Ние тепърва ще се опитваме да обясним на обществото защо това е така. И не само на обществото, за съжаление с най-голям приоритет това трябва да бъде обяснявано на българската политическа класа. В това е трагедията на българския политически живот и един от големите проблеми на демокрацията у нас – че основни ценности и принципи във функционирането на държавата, техният смисъл и съдържание трябва да бъдат обяснявани на българския политически елит. Всеки ден трябва да обясняваме защо независимостта на съда е важна за държавността и за функционирането на държавата. За съжаление, на нивото, на което се намираме в момента, всеки европейски супервайзър би бил добре дошъл тук.
Мирела Веселинова е завършила право в СУ „Св. Климент Охридски“, но работи като журналист от над 20 години, 17 от които в правния отдел на в. „Труд“. Носител на специалната награда „Черноризец Храбър“ през 2003 г. за разследване за реституцията на царските имоти. Главен редактор на сайта „Правен свят“.
