0
2049

За последните черноморски пирати

The Last Black Sea Pirates bez zaglavie

Режисьорът и сценаристката на филма, вече спечелил доста награди по фестивали, но още непоказван в България, пред Яна ПУНКИНА. Премиерата на „Последните черноморски пирати” е на София Филм Фест 2014.

sffОт петнайсет години Светослав Стоянов и Ваня Райнова къмпингуват на усамотен плаж. Там всяко лято срещат „пиратите” и техния капитан Иван-Джака. Компанията застаряващи мъже е легендарна в района. Снабдени с металотърсачи, експлозиви и много мечти, те вече две десетилетия търсят по плажа съкровище. Оцеляват ден за ден с неясни средства в малката си територия извън закона. По времето на тройната коалиция архитектите Георгий Станишев (брат на тогавашния премиер) и Норман Фостър предявяват инвестиционни интереси към мястото – любимото на хиляди български къмпингари Карадере. Оттук се ражда филмът „Последните черноморски пирати”, който показва историите, мечтите и особения свят на пиратите.

След впечатляващите успехи по международни кинофестивали документалният филм „Последните черноморски пирати” очаква и българската си премиера. На София Филм Фест той участва в две конкурсни програми – документалната, но и в тази за балканско кино. Междувременно вече е отличен с Наградата на ФИПРЕССИ в Краков ’13; Почетен диплом от UnderhillFest, Черна гора ’13; Голямата награда за най-добър документален филм в Ереван ’13; Най-добър документален филм на Let’s CEE МФФ, Виена’13. Наградите са за документалистика, но режисьорът Светослав Стоянов и сценаристката Ваня Райнова не държат на това определение.

И двамата не сте сигурни, че този филм трябва да се нарича документален.

Ваня Райнова: И двамата предпочитаме да оставим определенията „документален” и „игрален” на критиците. Особено в документалното кино има голям спор кое е документално, кое не е. Доколко е истина, доколко не е. Филмът ни не е игрален със сигурност. Ние го наричаме наша авторска история, която използва действителността за свой градивен елемент. Тя е базирана на истината и героите в нея са действителни хора, които са самите себе си на екрана. Но в същото време мисля, че по някакъв начин за нас в словосъчетанието „документално кино” думата „кино” е също толкова, ако не и по-важна. Беше важно да разкажем една история и до голяма степен сме заложили на кинематографичните, наративните, разказвателните похвати на игралното кино във филма.

The_Last_Black_Sea_Pirates_2

„Последните черноморски пирати” не е типичен документален филм. Вместо да чопли проблемите на днешното общество, той се хвърля след една мечта. Или пък не е точно така?

В. Р.: Истината е, че филмът като идея беше пряко обвързан със случка и проблем от българското съвремие. Ние познавахме пиратите от дълги години, но започнахме филма, когато за първи път в България бе направена една изложба и ретроспектива на сър Норман Фостър, световноизвестния архитект, и паралелно с това бяха обявени плановете за неговия проект, който трябваше да бъде и построен на Карадере, там живеят последните черноморски пирати. Когато разбрахме, че този свят може би ще изчезне, заедно с неповторимия плаж, един от последните незастроени и небетонирани български плажове, решихме да направим филм. Впоследствие обаче, докато мислихме и работихме върху него, разбрахме, че нямаме интерес да правим дидактични филми или да адресираме тази проблематика директно. Тя остана един слой във филма, но всъщност нашите герои станаха водещи и по някакъв начин въпроси като „кой” и „защо” станаха за нас по-важни, от въпросите „как” и „какво”.

Изчезващите места са една от темите на десетилетието в България. Тема, обхваната от много документални продукции. Малко от тях обаче я поглеждат през призмата на мечтата. Направи ми впечатление, че този филм всъщност се занимава с една мечта.

В. Р.: Да, мечтата и свободата, са основни теми във филма.

Светослав Стоянов: Наистина филма започна като наблюдение на сблъсък между две диаметрално противоположни цивилизации и всъщност се превърна във филм за българите. Филм за съкровищата, които търсим, и съкровищата които намираме. И да, филмът много се занимава с този български феномен, който мен лично много ме вълнува. Българинът има въпиюща нужда да вярва в чудеса. Българинът вярва, че пожарникарят със златна каска ще дойде и ще го спаси и че царят ще слезе от самолета и ще ни оправи с магическа пръчка за осемстотин дни. Някак си българинът вярва в чудеса. И живее страстно в това. Склонен е да забравя много важните детайли от всекидневието, като например, че царят, идвайки да ни спаси, слезе по стълбичката на един самолет с боса на мафията тогава. Или пожарникарят със златна каска всъщност кой е и откъде е? И така българите, вярвам, са невероятни романтици.

The_Last_Black_Sea_Pirates_5

Често виждаме българската документалистика да получава отличия, но какво се случва с филмите, след като оберат овации в чужбина? Къде могат да се гледат българските документални филми?

Св. Ст.: Документалното кино основно живее и се храни от телевизията. Повече от 99% от тези филми се купуват от телевизии и броудкастъри и съответно хората гледат документално кино по телевизията. Единици са филмите, които успяват да вкарат хората във кинозалата, и съответно единици са филмите, които успяват да влязат в кината. Този филм за последните черноморски пирати е много специфичен именно с това, че е мислен и правен с идеята да бъде кино. Той е създаден да има фестивален живот и за големия екран. Неговият времетек, неговите енергия и усещане са, че гледаш кино. Той не е създаден за малкия екран. Действително напоследък много български филми пробиха навсякъде по света. Много известни документални продукции имаме, но те остават за телевизията, уви.

В. Р.: Разпространението на документален филм в България е трудна задача. Има само няколко кина в София, които показват такива филми извън фестивалните програми, но те са малко и често се оказват застрашени.

Св. Ст.: Това е и иронията на българската реалност. Филм, който вече една година живее по света, бил е на повече от 25 фестивала и почти навсякъде в състезателните програми, филм, който вече може да се каже, че е видян от милиони по света – да се надяваме, че ще имаме шанса да го покажем и в България.

В. Р.: И тук се връщаме към пиратството. Аз, за разлика от много мои колеги, които са автори, въпреки че мисля наистина, че авторският труд трябва да се цени и по някакъв начин възнаграждава, съм благодарна на пиратските платформи в нашия случай. В крайна сметка ние правим филм, за да може да се гледа от възможно най-много хора. Давам си сметка, че за филм като нашия в момента единственият начин, по който това ще може да бъде постигнато, е благодарение на този метод. Въпреки че вече има и уеб-платформи за документално кино с невероятна база от филми, които могат да се свалят срещу такса от едно или две евро.