0
2332

За почивните дни на протеста

Много пъти е споделян известният цитат на Милош Форман, в който той казва, че сигурният защитен живот се намира в зоологическата градина, но ако красотата и свободата имат значение, то тогава джунглата е мястото. Имахме повод да го споменем покрай ограниченията, свързани с пандемията, сещаме се за него и сега, когато се протестира в полза на правовия ред.

Големият режисьор (и политически емигрант) е обърнал внимание на тема, повдигана многократно откак свят светува. По нея са изговорени и изписани безброй размишления. Но чуденето продължава и трудният избор остава все така ненаправен. Как някой да наложи правила, без да наруши естественото равновесие? Докъде да стига регламентът, за да не потъпква независимостта? Какво може да обуздае силата на дивата природа, без да я лиши от волност и хубост?

Най-вероятно отговорът на последния въпрос е разум. Разумът е това, с което изгоненият от рая човек може да намери хармоничната мярка. Вярно, че изгонването се случва точно заради злоупотреба с плода на познанието, но нали клин клин избива. Освен това няма как да се откажеш от определяща своя черта, само защото заради нея си бил наказан. Има окултни (и не само) практики (и напитки), които искат да те откажат, като ти махнат главата, но това дава временни резултати и пак трябва да ходиш до магазина. По-добре от спирането да мислиш е да помислиш по-добре.

Мисленето, разбира се, е пълно с вътрешни противоречия и затова обърква и мъчи. Обърква и мъчи дотолкова, че човек може да изпадне в парадокса, когато, да речем, отправя морален упрек, да дава за пример простия и честен свят на растенията и животните, защото те, видите ли, не лъжели. Много от протестиращите срещу беззаконието (активни туристи и деца на слънцето) правят умишлени осъдителни аналогии между съвършената природна уредба и поразяващата поквара на хората, особено тези с власт.

Добре, но ако сме убедени в съвършенството на природната уредба, дайте да не ѝ се бъркаме? Нека, образно казано, да оставим кръстовищата без специално назначен регулировчик, пък нещата сами ще се наместят по най-добрия начин. Ще има сблъсъци, някой и друг шамар, счупен крак, кръв по паветата, силните ще вземат своето, хитрите – и те, а останалите ще се радват на каквото дал бог Пан (този на всичкото), без да се изпада в пан-ика. Защото паниката идва (и етимологично) от недоверие към намеренията на Пан.

Само че такова недоверие не е случайно. Не може да разчитаме всичко да се оправи без конкретна рационална намеса. Трябва да се обърнем към разумния инструмент и отново да опитаме да работим с него. Като начало е важно да си припомним, че споменатият прост и честен природен свят може да бъде определян така само с уговорката, че правим човешка проекция върху предмет, чийто собствен характер не ни е известен. Затова нека зарежем романтичните сантименти и видим на какво всъщност можем да се надяваме.

Ако останем още малко при животните – тези същества с прекрасни невинни сърца, в които няма жестокост, дори да са кръвожадни зверове – ще открием и друга срана на парадокса.

Удивително е как борците за социална справедливост, наред с всички останали, си почиват в компанията на домашни любимци, или пък в унесено съзерцание на Animal Planet, ако няма как да се иде на лов, да се дръпне една дълга езда или да се прекара отпуска в саваната. Кой отвратен от корупцията съвестен гражданин не се е пречиствал с дружелюбния лай на кучето си, с мъркането на някое котенце, с жуженето сред тревите или с окото на тигъра? Кой не е достигал нирвана с въдица в ръка?  Ох, поне тук всичко е наред…

Откъде идва утехата? Нима не е ясно, че точно при животните манипулациите и инсинуацииите вървят най-много. И човек се включва в тази игра. Подмамване, приласкаване, дебнене, подкупване, използване, упражняване на скрита или явна господарска власт. Не се ли приписва безкористност на най-изкористените отношения? Или понеже говорим за ирационалното, на което, както казахме, ние едностранно придаваме смисъл, можем да окачествяваме контактите с него, както си искаме? То не може обосновано да ни опонира и е само хубаво.

Но щом в този контакт се намира лелеяното приличие и спокойствие, тогава не би трябвало да се дразним на въздействието, което имат лидери с животинска харизма. Или с вид на зеленчуци. Няма нужда от високо образование, трезви отсъждания, морален интегритет и други съмнителни интелектуално-етически атрибути. Една искрена въздишка, измучаване, отъркване, изръмжаване или физиономия на картоф помагат много по-истински на изтерзаната душа, която се разкъсва от разнопосочните житейски перипетии и дилеми.

Не ни е необходим чак толкова правов ред, колкото сляпа обич, закриляща близост и постоянство на чувствата. Ако ще тези духовни ценности да са изразени с джавкане, сумтене и дране с нокти по мокета и дамаската. Или с мръщене, закани, извинения и целувки по телевизията или на живо (тръпката е по-силна на живо). Лъжата изчезва за хората, които превключват на невинна ирационална вълна. Какви злоупотреби, какви престъпления – ние интуитивно си вярваме. Лъжат тия, дето много са учили и много им щрака акълът.

Защо обаче започнахме с цитата на Форман? Ами защото, колкото и природната хармония да ги влече, хората се просвещават и по едно време им се приисква да живеят според модерните си представи за правилно и неправилно, а не според наследените от прародителите на човечеството инстинктивни регламенти, в чийто мрак не могат да огледат одухотворените си лица. По този път се оформя и една дефиниция за справедливост, която надхвърля естествените разбирания и добавя изтънчени нюанси към грубото, макар и в голяма степен необоримо, „каквото – такова“.

И се започва борбата на образованите за съвършен обществен договор, в който правата на всеки да бъдат защитени, а нуждите му – обезпечени. И се стига до зоологическата градина, където вниманието и грижата са гарантирани, при положение че нямаш проблем с решетките и стените. Със социалистическия реализъм, който преживява световен възход напоследък, също няма проблем – всичко е както трябва, стига да не те приснява, че няма общо с реалността, нейната употреба е забранена. А само в реалността може да ти се случи нещо истинско.

След 1968 г. чешкият режисьор бяга от един „справедлив“ свят в друг „справедлив” свят. И двата „справедливи” в кавички. Първият – този на комунистическия режим – е утопично справедлив, като утопията е наложена с убийствена репресия, а вторият – този на свободния американски пазар – е цинично справедлив, като цинизмът не подбира средствата в безмилостната борба за оцеляване. И все пак, сигурно точно своята нова родина Милош Форман нарича джунгла, в която може да се открие свобода и красота.

Но как е възможно да съществува свобода и красота там, където всичко е позволено? А ако не е, то е стегнато в прангите на закони, които консервативно обслужват главно тези, които са ги наложили, и американската демократична мечта е само пропагандна илюзия. Успява минимален процент, а милионите са маргинализирани без шанс за промяна.

Може би заради преживения натиск на утопията и дълбокия фалш, проникнал на всички обществени и лични нива в съветската сфера на влияние, емигрантът открива волност и хубост дори в циничната истина, че ще бъдеш изяден, ако на всяка цена не се погрижиш за оцеляването си. Липсата на социален ангажимент от страна на държавата може да изглежда като отворена и честна възможност в очите на този, който е бил задушен в „грижовните ласки” на социализма.

Законът на джунглата? В съвременния свят никой не може да го определи като справедлив, макар да обърнахме внимание, че точно най-начетените, които го отричат, имат парадоксална склонност да идеализират флората и фауната, приписвайки й въобразена от тях самите почтеност. Но иначе – не, трябва да има по-висш ред, съответен на висшето ни образование. Така стигаме до питането от началото – какво правно състояние би било адекватно на настоящото човешко положение в света, така че да остане място за свободата и красотата?

Разумът, който посочихме като добър помощник, подсказва, че единственото право, което не поражда нежелани странични ефекти, е това, произтичащо от личното достойнство. Личното достойство е свързано с ясното съзнание колко си дал и колко си взел, какво заслужаваш и на какво можеш да се надяваш. Свързано е и с приемането на неприятния факт, че никой не ти е длъжен, а възнаграждението на всяко твое усилие се определя от условия, стоящи извън теб. Те не са случайни и, ако искаш да ги промениш, трябва да имаш сериозно основание и воля да го извършиш. Сам или с достойни съмишленици.

Но въпросът с достойните съмишленици е особен. Възникването и управлението на колективни права е част от развитието на цивилизацията, но винаги крие опасност зад общата фасада да се извършват недостойни за личната съвест деяния. А личната съвест е другото име на „моралния закон вътре в мен“. В мен, не в нас. Много лесно може да се провери кой го е пренебрегнал – този, който се включва в масовото движение за световна чистота, а не си е измил чинията.  

Свободата и красотата изчезват там, където солидарността и правдата стават партиен лозунг, а не интимна проява на съпричастие и вглъбено търсене на същността, където утопията скрива страха от това, което си, и „ние“ прекъсва връзката с личната съвест. За да я имаш, трябва да си смел и да не се плашиш от истината, ако ще тя да ти се струва неприемлива за твоя изискан вкус, да знаеш, че си разумно същество, способно на висока култура, но варваския  закон на джунглата е неделима част от вътрешния ориентир, който не бива да губиш.

Както заглавието препоръчва, този текст е за четене през почивните дни на протеста. Почне ли работната седмица, нека  борбата с беззаконието продължи.

Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян. Завършил е НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ – Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“), „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Саломе“ от Оскар Уайлд, „Снегирьов“ по Достоевски, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович, „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, „Караконджул“ по Николай Хайтов (Народен театър „Иван Вазов“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“) и др. Има две номинации за „Аскеер“ и две за „Икар“ за най-добър режисьор. Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и множество музикални и рекламни клипове. За сериала „Четвърта власт“ печели две награди – на Българската филмова академия и на Асоциацията на европейските телевизии CIRCOM.
Предишна статияЛюбовниците на Юстиция
Следваща статияПрекръщаване