Как се овладяват емоциите и как „действа“ тишината в театралната зала, за предизвикателството на моноспектакъла и за „потъването“ в любовта и котвата, която държи действието в сценичния контекст… Разговор с Дарин Ангелов за моноспектакъла му „Аз, която те обича“
В анотацията към спектакъла споделяте, че „драматургията противопоставя войната и любовта като две изпепеляващи стихии, които се борят за надмощие една срещу друга“. В настоящия момент това е толкова актуално, че е чак болезнено. Осъзнаваш ли го?
Трудно се осъзнава подобно пророчество, особено когато идеята ти се е родила в мирно време, без най-малък намек за подобна загуба на всяка човечност. Да осъзнаеш, че в желанието си да развълнуваш хората ще се окажеш пророк за подобни зверства, неминуемо ще доведе до чувство за вина. Не че си предизвикал тези световни безчинства, а че си играеш със страховете на хората. Идеята ми, която Яна Борисова облече във великолепна пиеса, е за безграничната дързост, спотаена в човека, тъсещ любовта. Идеята за обстоятелства на война беше една абстрактна романтична реалност, представена като достоен противник на най-висшето чувство, познато на човеците – любовта. Безликата война като източник на най-големите човешки страхове, безпомощна пред любовта като най-мощния мотиватор в живота на човека. От друга страна, създадохме представлението в може би най-подходящия момент, защото времето, в което ни се е паднало да живеем, ще послужи като лупа на хората, желаещи да разгледат в детайли човешката емоция, и посланието на идеята ми истински ще развълнува зрителите. А може и спектакълът сам да е избрал да излезе точно в този момент от живота ни. Знам само и напълно осъзнавам, че в „Аз, която те обича“ съм вложил цялата си любов и страст.
Каква е предисторията на „Аз, която те обича“?
Предисторията едва ли ще изненада някого. В поредното ми търсене на отговор на въпроса: „Съществува ли голямата любов и през какво е способна да премине, за да се запази вечно?“ започнах да мисля за обстоятелства, които да създават невъзможна среда за възникване на любовта. Така се роди идеята за влюбване на абсолютно праволинеен човек в алтер егото му. После се появиха и пречещите обстоятелства като страх, съмнение, лъжа, болка – всички предпоставки, за да се създаде абсолютна невъзможност за съществуване на любов. Колкото повече мислех и доусъвършенствах идеята, толкова по-красива започваше да ми се струва, но не знаех как да придобие театрална форма и тук се намеси Яна Борисова. Близо десет години тази идея се развиваше в мислите ми, но не я споделях с никого. На едно пътуване до Варна с Алекс Сърчаджиева реших да ѝ разкажа моята щуротия и тя онемя. Зарадвах се много, защото първият човек, с когото споделих идеята, я разбра и дори я хареса. Спомням си, че каза само: „Даре, това задължително трябва да види бял свят“ и се обади на Яна. След няколко дни си уговорихме среща и така „Аз, която те обича“ започна своя живот.
А каква е историята? Разбира се, каквото можеш да издадеш от сюжета…
Красива и забавна история за мъж, който не иска да бъде мобилизиран, защото не разбира идеята да отнемаш живот заради интересите и егото на самозабравили се управляващи, се преоблича като жена и започва да живее нейния живот. За да не бъде заловен, започва да пише писма до себе си, намира начин да получава и отговорите си. Постепенно в тази кореспонденция се ражда любов. За добро или зло, героят ни ясно осъзнава невъзможността на тази любов и трябва да вземе доста сложни решения за нейното съществуване. Забавен, дълбок и много емоционален разказ за една изключително красива любов.
След толкова години на театралната сцена лесно ли реши да се предизвикаш с моноспектакъл – територия, в която всичко зависи само от теб?
Изисква се огромна смелост и отговорност. Това може би е най-трудното и дълго обмисляно решение за развитието ми като актьор. Винаги съм се стремял да се предизвиквам, да стигам до пределите на възможностите ми. Нямам представа как се стигна дотук и защо си го причиних. Винаги съм смятал, че това е най-трудната театрална форма, пред която може да се изправи един актьор, но преди време, когато гледах на сцената мои идоли и вдъхновители, а впоследствие и учители – Мариус Куркински, Валентин Ганев, се осмелих да си помисля, че един ден трябва да се изправя пред това предизвикателство. Вярвам, че трябва да се натрупа сериозно количество опит, за да предприемеш подобна стъпка, както сценичен, така и житейски. Не знам дали съм успял да го натрупам, но спрямо реакциите на зрителите и доверието на екипа, който повярва безусловно в идеята, знам, че точно сега е моментът.
Как би продължил това: „Младата човешка душа, която се бори за правото на любов…“?
Да ти призная, не бих го продължил, а бих завършил с това. Защото след думите трябва да започнат действията. Ако го продължа, ще се превърне в поредната безконечна дигитализация на мислите ни. Толкова алтернативен живот започнахме да водим, че напълно забравихме как се живее в действителност. Пъхаме разни неща в телата си, уж повече да харесваме себе си, без да си даваме сметка, че го правим, за да може другите да ни харесват. Създаваме различни аватари в безброй социални мрежи, мислейки, че ги управляваме, без да си даваме сметка, че ги обслужваме. За да ни забележат. Колкото повече псевдосоциални се поддържаме, толкова повече се изолираме от света в малка дигитална кутийка, сами с егото си. Трябва да си спомним и ако е необходимо, пак да се научим да чувстваме, да мислим, да усещаме, да виждаме, да чуваме, да помирисваме истинския живот. Онзи, в който двама души се откриват и се сливат в един общ, още по-красив живот на тяхното дете и го даряват с всички добродетели на „младата човешка душа, която ще се бори за правото си на любов“.
Лесно ли се „потъва“ в темата за любовта и коя е „котвата“, която на теб ти помага да балансираш в този „сценичен“ контекст?
Аз съм роден в океан от любов, как няма да потъвам лесно. При мен задачата е да мога да съществувам правилно в това пространство, за да не се удавя. Сега сериозно, това е нещо субективно. Всеки по различен начин кореспондира с тази емоция. Много често съм си мислил, че силата на любовта, която човек изпитва, се определя от това до каква степен се самопредпазва от нея. Тя не се определя от красотата, интелекта, характера или влюбването в обекта на вълнението. Определя се от това колко си нараняван и до каква степен си издигнал защитните си стени. Любовта е стихия, която, ако не се научиш да контролираш, ще те погуби. Отговорност трябва. Това е котвата, която ти помага да балансираш. Отговорност към сцената, към професията, към колегите, но най-вече към зрителите. Отговорността да си напълно честен към публиката и да си позволиш да свалиш всичките си маски. Само така можеш да изпълниш мисията на театъра като изкуство. Театърът трябва да учи хората да обичат живота.
Има и игра на думи в заглавието. Има ли някоя част, която надделява, или успяваш да ги равноспоставиш някак в смисловото поле, в което потапяш зрителите?
Старая се да ги равнопоставя. Целта ми е зрителите да не се идентифицират с героите, които играя в представлението, а с емоцията, която изпитват. Искам да успея да отключа в зрителя способността да се влюбва, да чувства, да обича с душа и сърце, не с разум. Искам да събудя сетивата им, да успея да постигна доверие у тях до степен, в която ми позволяват да сваля защитите им към това най-висше чувство. Може би точно това е най-голямото предизвикателство в моноспектакъла като театрална форма, защото той се стреми да предизвика зрителя да не се припознава в героите, а в емоциите им. Рядко ще срещнеш човек, който се скрива зад маската на противоположния пол и се влюбва в новата си самоличност, но човек, обичащ до себеотрицание, можеш да срещнеш навсякъде. Точно затова провокацията в самото заглавие е много по-дълбока, отколкото се забелязва на пръв поглед. Ще ми се още от заглавието хората да разберат, че спектакълът не се съобразява с никаква първична личностна характеристика. Нито с пол, нито с раса, нито със социален статус, а единствено и само със способността да изпитваш любов.
Вече имаш може би десет или повече такива срещи „на живо“ в театралната зала. Усещаш ли да се случва нещо различно?
Да, разбира се. Може би точно затова в момента „Аз, която те обича“ е спектакълът, който играя с най-голямо удоволствие. Трудно е да го обясня с думи, но усещането е да осъзнаваш, че си на правилното място и че точно това трябва да правиш в момента. Има една много различна интимност в този спектакъл. Много е странно, защото притеснението преди всеки спектакъл е огромно, почти до степен да се откажеш и да се скриеш от целия свят, но всичко се променя в мига, в който светлината в салона угасне и се появи прожекторът на сцената. Изведнъж от страха, че си сам на сцената и трябва да се справиш без никаква помощ, осъзнаваш, че всъщност в спектакъла участваш заедно с още 400 души в салона. Неописуемо усещане.
Първата среща с публиката ли беше „най-страшна“, или всяка си е страшна, защото е „очи в очи“?
Срещата с публиката никога не може да е страшна, тя е вълнуваща. Такава е всяка среща с публиката. Точно затова трябва да влагаш максимума от себе си във всяко изпълнение. Никога не съм пестил силите си, когато съм на сцената, и никога няма да го направя. Безспорно обаче първата среща с публиката на „Аз, която те обича“ беше различна, тя беше най-вълнуваща. Защото никой не знаеше какво да очаква, нито аз на сцената, нито хората в салона. Никога няма да забравя тишината по време на спектакъла. Истинска магия. Не се чуваше дори как хората дишат. Сякаш ако някой издаде шум, ще развали магията. Тогава наистина театърът преодоля бариерите на време и пространство. Рядко се усеща подобна енергийна връзка между публика и артист. Може би точно затова след края на спектакъла имаше над 15 минути аплодисменти.
Как мина репетиционният процес, имаше ли трудни моменти, в които си казваше: „Защо се захванах с това?“, моменти на несигурност и търсене?
Беше много различен репетиционен процес. Може би защото идеята за спектакъла е моя и още в началото на репетициите аз знаех какво точно търсим и как трябва да изглежда спектакълът. Сякаш репетирах спектакъл, който вече съм гледал. Вълнуваща също беше и работата с Димитър Коцев-Шошо. Въпреки че се познаваме отдавна, за първи път работихме в такава чиста театрална форма. Когато се събрахме за първи път, той разказа своята идея и визия за спектакъла и имах чувството, че разказва мислите ми. Абсолютен синхрон в идеите. В процеса обаче започнах да осъзнавам мащаба на отговорността, която сме решили да понесем, и честно да ти кажа, започнах да се плаша. Няколко пъти съм тръгвал към репетиции с идеята, че сега отивам и им казвам, че се отказвам, извинявам се, че съм ги подвел, и се прибирам. И добре, че беше спокойствието и самоувереността на Шошо. Поне три пъти ме е спирал да се откажа. В крайна сметка мога да определя процеса и като един от най-вълнуващите, които съм имал, и по друга причина. Целият екип, който повярва в идеята, беше неотлъчно до нас през цялото време: и композиторът Милен Кукошаров, и сценографът Ирена Дойчева (беше почти на всяка репетиция). А денят, в който трябваше да се заснеме мултимедията, беше от най-вълнуващите в живота ми. Да видиш тези театрални колоси да се съберат за твоя идея, е огромна чест. Огромна благодарност дължа на Цветана Манева, Явор Милушев, който реши да се завърне на сцената с нас, Ана Пападопулу, Юли Вергов, Дани Кукушев. Също и на един от най-добрите оператори в България, който засне всичко – Александър Станишев.
Ти какво взимаш за себе си от „Аз, която те обича“?
Ами дано не прозвучи много егоистично, но аз от този спектакъл взимам най-много, защото правя театъра, който винаги съм искал да правя. Този спектакъл е и под някаква форма равносметка къде съм в развитието си като актьор и какво още ми предстои. Дава ми възможност да направя реална самооценка какво съм научил от професията, с какво допринасям за развитието на театралния живот в страната ни и колко още много задължение и отговорност имам, за да оставя след себе си смислено изкуство. Най-много обаче ми дава оценката на зрителите, защото никой от тях не остава безразличен към видяното. Аз се уча от публиката в този час и половина. Уча се на най-важното. На любов. Благодаря ѝ.
„Аз, която те обича“ от Яна Борисова, по идея на Дарин Ангелов, режисьор Димитър Коцев–Шошо, сценография и костюми Ирена Дойчева, лайт дизайн Мариана Хлебникова, музика Милен Кукошаров, оператор Александър Станишев, монтаж Зорица Коцева. С участието на Дарин Ангелов. Със специалното участие на: Цветана Манева, Явор Милушев, Юлиан Вергов, Ана Пападопулу, Даниел Кукушев. Théatro отсам канала
