Начало Галерия За привилегията да се чувстваш част от своя род
Галерия

За привилегията да се чувстваш част от своя род

Емил Попов
09.01.2015
2433
emil6
Снимки Стефан Джамбазов

С Емил Попов, скулптор и професор в Националната художествена академия, разговаря Стефан Джамбазов.

„Една скулптура е синтез на личността на правещия. А в синтеза влиза и дълбинното информационно знание, наречено интуиция, кодирано в нашето подсъзнание, като народ, като индивиди. Затова една произведение, което трябва да претендира за произведение, е синтетичен продукт. То няма как да е друго. Ти го правиш за себе си, преди всичко. С потенциала, с който разполагаш – добър или лош, такъв, какъвто е”, казва скулпторът проф. Емил Попов.

И продължава: „Аз съм любопитен. По детски любопитен съм към езика на всеки материал. Защото в камъка виждаш едно, в бронза друго, в керамиката трето. Сега най-много съм се запалил на тема керамика, защото, нека ти кажа брутално, това е най-достъпният материал. Той е евтин, директен, можеш да се изразиш без материални затруднения. Но освен това той има в себе си тази страховита мощ – печената земя. Най-изначалното поведение на човека – хванал, смачкал нещо, изпекъл го в огъня. Но всеки материал е огромно богатство.”

Разговаряме в неговата къща в село Дрен до Перник. Емил Попов се гордее, че неговият род вече 200 години е свързан с това място. В него той намира и сила, и мотив за своята работа като скулптор. Живее в къща, до която е била плевнята на дядо му, която е превърнал в ателие. „Аз мисля, че потенциалът на един народ стои в самия народ. Това, което според мен е драстично необяснимото и вредно, бих казал, е отсъствието на високо самосъзнание на водещата класа. Твърде много се играе на политически игри – ти си ми виновен, аз съм ти виновен… Това е абсолютно необяснимо и според мен е крайно ниско самочувствие. За мен животът има своята свещеност и своята мощ”, казва скулпторът.

emil2
Керамичната пещ в ателието на Емил Попов

И продължава за себе си: „Аз сигурно съм от старовремски мислещите хора. Тая дума, дето се вика: „камъкът тежи на мястото си”, много й вярвам, поне що се отнася до мен – до моята психика, моята конструкция. За мен това е едно удължаване на времето. Всъщност, аз се смятам работник на моите хора. През целия им живот те само даваха, баща ми беше лекар с три специалности – само даваше, почти нищо не получаваше. Дядо ми – същата работа. Имал съм късмета, че познавах тези българи, които за мен са били основата на българското самосъхранение и самодостойнство, късмета те да бъдат в моя живот и в моя род”, казва Емил Попов. Неговият кръвен дядо е бил свещеник и цялото село го помни като такъв. Има и друг дядо, който е осиновил неговия баща заради проблем в семейството, но той и за двамата говори като за свои дядовци. В Дрен има църква от 1844 г., стенописвана от Никола Образописов в 1864 г., по времето на неговия прапрадядо.

„Да се чувстваш в рода си за мен е една огромна привилегия, продължаваш живота си и през техния живот. Считаш се част от тях, което за мен е увеличаване на единичната сила на твоя индивидуален живот. Защото ние сме кратковременни същества, всичко минава толкова бързо и ако мерим нещата само и единствено през нашия биологичен живот, мисля, че сме загубени. За съжаление, в последното време се загубиха паметта и самодостойнството”, твърди скулпторът.

„Използвам дума като самодостойнство, защото за мен думи като самоуважение и самодостойнство са ключови за всяко човешко същество и общество. За съжаление, мисля, че отсъстват в нашето общество. Колкото и да очаквахме, че не би се стигнало до такова себенеуважение и липса на самодостойнство, бих казал. За мен първата причина е загубата на паметта – когато човек забрави откъде тръгва, към какво се отнася. Така става, ако тръгне да имитира единствено и само чуждите модели, защото едно е да се учиш, друго е да имитираш. За съжаление, при нас имитацията беше много мощна и това е една от причините за състоянието на обществото. И може би тя тръгва от състоянието на водещите, основно при тях се загуби това чувство – кои сме, откъде идем.”

Емил Попов дава пример с банкера Атанас Буров, на когото е създал паметник (до БНБ). „Буров и хората, които са измъкнали България – това са хората, минали през Балканската война. И те не побягнаха с парите си, а останаха в България до смъртта си. И това за мен е част от самоуважението и самодостойнството”, казва скулпторът. Разбира, че тази нишка е прекъсната, но тогава е имало световни войни, а днешното състояние е трудно обяснимо за него. Емил Попов не може да приеме, че трябва да се взриви паметникът „1300 години България” пред НДК на Валентин Старчев. „Взривяваме нещо, което е имидж на държавата ни. То не и е политически акт. Ама било направено по времето на соца. Трябва ли да взривим всички неща от времето на един или друг диктатор. С диктатори е пълно на този свят. Но никой народ не тръгва да си взривява културните паметници, защото са от времето на еди кой си омразен диктатор. Това са безумни неща. После говорим, че нямаме пари за здравеопазване и за образование. А сме готови да дадем милиони, за да взривим паметник”, емоционално реагира Емил Попов.

Всичко, което прави като скулптор, е дълбоко свързано с мястото, където живее. Прави цикъл животни, цикъл жени, които за него са първичната сила на живота. Както и своите специфични колони и пластики, в които има камъни, държани от арматура. Нарича ги игриво кошничките, а насериозно – носещата прозрачност. Това е неговата интерпретация на плевните.

В двора в село Дрен има доста творби на скулптора.

„Чувствам се работник на моите хора, но се надявам те да останат в духовен смисъл. Защото те носеха духовни ценности, които не са свързани само с култура или религия. Духовният аспект на човек, според мен, засяга неговото самоопределение като същество. Какво съм аз, каква е моята мярка. И това го имаше в моите хора, които са в другия свят. И мисля, че това е важно да предадем на следващите поколения. Защото загубата на мярка означава хищност към природа, хищност към икономика, хищност към живота, хищност към всичко. А това е самоубийство”, твърди скулпторът.

По особен начин е свързан с Индия. Смеем се, че може би прилича по външност на индус. Но връзката е по-дълбока, не само в това, че е бил няколко пъти там на скулптурни симпозиуми. Още като момче научава от баща си принципите на йогата, доколкото това е можело да стане в България. Баща му като психиатър, психотерапевт, невролог и физиотерапевт е осъзнавал важността на самоконтрола и отношението на човека към себе си и другите. Миналата година Емил Попов е участвал в изграждането на мемориален комплекс в памет на Махатма Ганди на мястото, където е завършил неговият „солен поход”. Четиридесет скулптори от Индия и света и един техен лидер – общо 41 души, създават 80 фигури, които представляват документален поглед към групата на Ганди. Има и една голяма портретна фигура на Махатма Ганди във формат пет метра, а неговите сподвижници са по два метра – 80 фигури в бронз. Има светлинна пирамида, водно езеро и място, където могат да се съберат 5000 души.

„Първите нишки, мостове към Ганди, дължа на баща си. Това, с което ме омайва, е, че той е единственият политически лидер на ХХ век, който прилага духовната практика в социален аспект, и то с реален политически резултат. Постига своята цел с ненасилие. Практически с цената на собствените си усилия, собствения си живот, с качествата си да поведе огромен поток от хора и енергии. Той продължава да е уникален в тази нова социално-политическа практика, която почива на духовните устои на неговата страна, континент, цивилизация, както можем да наречем Индия. Защото това е факт, не е измислица. Заставаш срещу злото с ненасилие”, казва Емил Попов. Не убиваш, не отмъщаваш… Тези строфи на Буда – омразата се лекува с любов, цитира Емил Попов. „Това го повтаря и Христос, не съм чел Корана, но вероятно и Мохамед. Това са дълбинните психологически конструкции, заради които аз вярвам, че светът може да продължи да съществува. Защото другото води до катастрофа”, казва той.

И го свързва с България: „Най-доброто в България е, че в нашия преход, слава богу, нямаше кръв и второто беше, че младите тръгнаха по света. Човек, отива, учи се и се връща, ако иска. Иначе аз вярвам в мъдростта и силата на моя народ, имаме невероятни личности и се надявам, че те ще продължат да стоят в пространството на България. И да отразяват своята позитивна енергия на това, което се нарича аура на един живот, на едно съществуване. Аз вярвам в това”, казва Емил Попов.

Като късмет в живота си определя срещата с Йордан Радичков, Константин Павлов, Иван Ненов. И си казал – искам да направя един отчет – портрети на хората, които съм видял в живота си. Нещо, което може да се нарече поклон или респект към случката. По този начин тръгнал и към Йордан Радичков. Давал си сметка и какъв риск поема. Подходът му към Радичков бил като към модерен писател, но и дълбок балканец. Човек, който носи огромна топлота и близост. „Аз мисля, че той вярва в класическия архетип, който ни е задържал толкова дълго на това ветровито място. Виж как българинът говори за Бога, все едно говори за сват си. Иска да го сведе до една психически усвоима конструкция. Това сигурно е дошло от богомилското време”, предполага скулпторът. И разказва историята, която чул от дядо си – как един човек се пазарил с Бога. „Това на тебе, Боже, това на мене.” Бил неграмотен, владиката го чул и казал: „Как може, така не се моли на Бога”. А човекът вика: „Как бе, дедо? Аз съм неграмотен”. И владиката започнал да го учи как да се моли. В това време от другата страна на езерото, дето били овците, една щяла да падне във водата. Видял я селянинът и казал: „Прощавай, дедо, само за момент да върна овцата и пак ще дойда”. Прострял абата по водата, прелетял над езерото да си върне овчицата да не падне във водата. И от другата страна на езерото пак вика: „Дедо, дедо, тая моя неграмотна глава, пак забравих молитвите, как да се моля на Бога?” А владиката вика: „Мани ми се от главата да не те видим, както знаеш, така се моли”… Та и при бай Йордан, същата работа. Исках да има топлота в него. Какво съм направил, Бог знае”, обяснява скулпторът. И си припомня истории около дядо си, който винаги казвал: „Да знаеш – Бог гледа, нема да правиш на другите, това, що не е арно на теб”. Такова е отношението към Бог. И бай Йордан го знаеше, той носеше България в ръката си”, твърди Емил Попов.

emil5
Бай Йордан носеше България в ръката си, казва Емил Попов за Радичков.

Разказва и за един свой монумент на Предела, който определя като своята най-голяма социална реализация. Той е за Радоновата чета от Банско и околните села по време на Илинденско-Преображенското въстание, когато трябвало да се осигури път на бежанците от Гърция към Рилския манастир. Опели ги живи в църквата, после всички загинали, с изключение на едно момче – нарекли го Писаното, което пратили вкъщи, защото и жена не било познало. Било като при Термопилите, твърди скулпторът и добавя: „Нашите национални въстания са курбан, но те са дали своя индиректен резултат”.

Много от скулптурите си Емил Попов е дарил. Огромната част от произведенията прави за себе си и едва след това някои от тях намират своята реализация. Предстои му изложба в столичната галерия „Арте” на 27 януари със свои по-млади колеги, където вероятно ще покаже керамика.

Една от керамичните скулптури на Емил Попов, изложена в Илинденци.

А колкото до това, на какво иска да научи своите студенти в Националната художествена академия, където е професор, Емил Попов признава: „Пазя се от думата „да науча”. Аз по-скоро казвам: „Ето, на моята маса има това, вземи което можеш и което искаш. Като не ти върши работа и не ти стига, иди на друга маса. Не съм ревнив, светът е огромен, отворен. Хвани това, което ти върши работа, това, което усещаш, че е най-близо до твоята душа, до твоята, ако щеш, анатомия. Недей да искаш онова, което не можеш да носиш. Направи нещата, които зависят от теб, в твоите ръце, сега. Ако трябва, направи го от най-евтините материали, не се прави зависим от външните условия. Направи се независим от външните условия, защото те са непредвидими. А вътрешните са контролируеми от теб. Това се опитвам да споделям с тях. Не знам дали стига до тях. Но това бих искал да им кажа – направи това, което зависи от теб. Ето, аз получих плевнята от дядо ми, какъв огромен късмет, какво страхотно ателие. Лях тук 20 години бронз. Когато се появихме на Запад, там викат: „Ти си богаташ, лееш бронз”. Да, викам, лея го лично, с канчето. Нещата, които зависят от теб, направи ги, сега, не ги отлагай”, завършва проф. Емил Попов.

 

Текстът е публикуван в сайта ВЪПРЕКИ.

Емил Попов
09.01.2015