„От змей злато. Истории за един бежанец от Тракия“, Любомир Калудов, издателство „Изток-Запад“, 2023 г.
Подобно на предишната книга на Любомир Калудов – „Големите и малките реки“, която събира десетина персонажи в общо пространство и време, а също и в единна философска концепция, „От змей злато“ представлява сборник от циклично свързани разкази с общи герои. И тук повествователят ни връща в миналото на българите, обгръщайки читателите с топлотата и простодушието на едно несложно и непретенциозно, но сурово време.
И в разказите, събрани в „От змей злато“, пространството е маргинално – малко село в Югоизточна България, близо да границата с Турция, а времето е неспокойно, изпълнено с драматичните събития и с острите противопоставяния, присъщи на ХХ век. Но този път е пресъздадена съдбата на одрински бежанци след Втората балканска война. Оттам и заострянето на драматизма и внушението за рушаща се хармония, характерни за тази книга на Любомир Калудов. Но и тя не оставя у читателя усещането за екзистенциална безнадеждност, а напротив – за умиротворяващото тържество на вселенската справедливост, която изглажда ръбовете и пукнатините, оставени от дребните човешки цели, страсти и вражди.
Книгата разказва за трудния живот на няколко десетки бежанци от Одринско след Междусъюзническата война, към които държавата ни се отнася като мащеха: „… но майка България не ги посрещна като скъпи гости. Пръсна ги из каменливите баири и изпрати горските стражари да им събарят сиромашките жилища“ („Бежанци“). Непретенциозен, но оставящ у читателите усещане за автентичност е стилът и на тази книга на Л. Калудов. Без изкуствено и маниерно заиграване с диалекта или разговорната реч, езикът на повествованието звучи естествено и предразполага към доверие – като че ли онзи, който разказва, не само е бил свидетел на всичко случило се, но е и един от тях – бежанците, потърсили убежище и утеха в една оказала се не особено гостоприемна земя. За жанра на творбата може да се спори – сборник разкази или циклична повест, защото героите, времето и пространството във всички части са общи, налице е една сюжетна линия с малки разклонения, сравнително малко на брой са персонажите, редуват се по-обстойно и по-лаконично представени събития.
Тракийските бежанци четири пъти си правят колиби, защото местните все им ги рушат. В новите си жилища новодошлите внасят пренесената в един вързоп своя покъщнина, а нощем сънуват изоставените си двукатни къщи в родната земя. Но книгата далеч не е сиромахомилско описание на живота на бежанците в негостоприемната някога (а всъщност и сега) България. Това е история за екзистенциалната неизбежност на последствията от решенията ни.
Подзаглавието – „Истории за един бежанец от Тракия“, насочва към централния образ – Янчо Маджура, който пръв от бежанците прави колиба и кошара на Еврен баир, а после убеждава и съселяните си да изберат това „несгодно“, скъперническо на блага място, където дълго се чувстват чужденци. Маджура е единственият, който тръгва от Бунархисарско не със своето семейство, а с чифт волове и каруца и с над триста овце. Взема само сина си Костадин, когото превръща в пастир. Момчето пораства с кучетата и овцете, почти не излиза от гората и почти не говори. Но именно с образа на този пренебрегван и отхвърлен от баща си син е свързана историята на една голяма, драматична любов. С търпението и смирението на ония, които животът никога не е щадил, Костадин и неговата крехка млада жена се опитват да се преборят с несретничеството и да запазят своето семейство.
Не само в хоризонтална посока се развива действието в книгата „От змей злато“. Поверията, свързани със „змейовата къща“ в планината, очертават вертикала на необяснимото, което често се намесва в човешкия живот. То обаче е необяснимо и неочаквано само от нашата, човешката, гледна точка. Законите на Вселената често са неразбираеми и изглеждат странни и несправедливи за нас, хората. Но те са неумолими и намират всекиго, без изключение. Ако внимателно се вгледаме в заглавието на книгата, можем да открием своеобразна огледалност – предлогът „от“ се „оглежда“ в края на последната дума – „От змей злато“. На това вариационно повторение съответства и композиционната рамка в творбата. Змейовата къща в планината и преданието за скритото злато на Вълчан войвода от началото се появяват и в края на повествованието. Отново има убийство, има и злато.
Но напразни са очакванията за нещо мистично или пък за сатанински замислено и осъществено кърваво престъпление. Защото героите на Любомир Калудов, дори и най-примитивните и себичните, не са злодеи. Злото е вън от тях, но ги превръща в свое оръдие чрез алчността, егоизма, упорството им; възползва се от пиянството и неговите сънища наяве. Помагат му несъвършенствата и пороците на обществения живот, предразсъдъците, заблудите, враждебността към чуждото. И над всичко това седи невидимият Грях, клатушка си краката и се киска като кукумявка. И все пак накрая с откраднатото злато изграждат параклис. И това, според думите на изгубилия разсъдъка си отец Стамат, освобождава жълтиците от проклятието, но пак не всичко е простено: „От змей злато ако вземеш, не се радвай“.
В самия финал на книгата обаче отново се появява иконата на Света Богородица Троеручица, за да пази селото от стихиите на езическото чудодейство, в което народът ни и до днес не е престанал да вярва. И както скритото злато свети в тъмнината, доброто в книгите на Любомир Калудов надделява над мрака на несъвършения ни, объркан живот.
Марта Радева е родена в Разград. Завършила е българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Дълго време преподава български език и литература в Провадия, а през учебната 2014–2015 г. работи в град Била Церква, Украйна. Публикувала е текстове в „Сега“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, „Азбуки“, „Родна реч“, „Дар“, „Български език и литература“, „Страница“ и др. Нейни разкази и есета са печелили отличия в национални литературни конкурси. „Човекът от последния вагон“ е първата ѝ самостоятелна книга (2024).
