Начало Галерия За ПСА по изкуствоведски във Фейсбук
Галерия

За ПСА по изкуствоведски във Фейсбук

4855
ПСА, 1993 г., фотография Фейбук

В статията на Емануел Мутафов „За ПСА по изкуствоведски“ прочетох: „Изчаках през последните дни да чуя и прочета мнението на някои от водещите ни изкуствоведи за случващото се с Паметника на съветската армия, но тъй като не попаднах на такова, реших да споделя гледището си.“

И отчитам своя сериозен пропуск. От години пиша за този паметник, но… основно във Фейсбук. Там водя дебати, понякога и с колеги изкуствоведи, обсъждаме мнения и публикации, споделяме линкове. И тази динамична среда на общуване сякаш ми е станала по-присъща, отколкото стройното излагане на мисли в класическа статия. Още повече когато става дума за стремително случващото се сега с Паметника на съветската армия.

Така че мнение имам. И може би най-добре мога да го представя с избрани постове и коментари, които съм писала във Фейсбук през последните дни, в хронологичен ред. Като благодаря на приятелите и събеседниците си за коментарите, въпросите и предизвикателствата.

12.12.2023 г.
Пост:

Чета каква голяма мъка е с Паметника на съветската армия. В София все не му намират място: няма и в Музея на изкуството от периода на социализма, няма и в Националния исторически музей, Министерството на културата също не разполагало с достатъчно голям държавен терен извън централната част на града, където да бъде експониран.

Междувременно стана ясно, че не само плочите, падащи от постамента, са заплаха, но и самите фигури горе са на глинени крака, така да се каже. И могат всеки момент да рухнат върху нечия глава. Тъй че втора ограда ще пази населението, докато скулптурната група бъде свалена и преместена за реставрация. Което се очаква да стане в рамките на трийсетина дни. Но да видим…

Връщам се към това, че София не му намира място. Обаче има община, която още преди години поиска да го приюти. За не знам кой пореден път ще припомня, че община Димитровград от 2008 г. има проект за алея на соц паметниците от цялата страна в парка „Марица“, включително и софийския ПСА. Готовност да го приюти община Димитровград изрази и през 2015 г. с писмо до Столична община, до министъра на културата, до председателя на Народното събрание и до министър-председателя.

Интересът на общината е разбираем. Димитровград по създаването, планирането, архитектурата и цялостната си среда е тъкмо подходящото място за паметниците от периода. И амбицията е – или поне беше – Алеята на тоталитарното изкуство в парка „Марица“ да бъде туристическа дестинация.

Та най-малкото може да се провери дали проектът е все още актуален. И ако да, София може да допринесе за Димитровград, предоставяйки му ПСА. А понеже всеки път, когато пиша за този проект, някой ми казва, че преместването ще струва скъпо, аз съм готова да участвам със средства в дарителска сметка. Съвсем нормално би било да помогна и аз с каквото мога.
Преместването и запазването на ПСА в подходяща музейна среда ми се струва важно. Това май забравих да напиша

Снимката е от 1993 г. – и все още търся автора ѝ. Представя момента, в който се разбра, че ПСА няма да бъде демонтиран и трябваше да го охраняват с ограждения и полиция от разгневените граждани.
Има много за разглеждане, смятам.

Отговор на коментар:

Да, каузата си заслужава. Пък и е национална, бих казала. Доколкото си спомням, заради архитектурата си Димитровград вече влезе в европейски проект за тоталитарен туризъм. Добре би било да му се помогне и с паметниците от онова време. Впрочем паркът „Марица“ е създаден през 1952 г., а софийския ПСА е от 1954 г. И място в парка има далеч не само за него. Даже ще дребнее, бих казала. Общата площ на парка „Марица“ е 1400 дка, а ПСА заема 3 дка в Княжеската градина в София – просто отбелязвам за сведение.

13.13.2023 г.
Отговор на коментар:

Благодаря, Павлина! Предаването наистина показва какво има там. Но няма как да покаже всички драми около този музей. Свързан е с т.нар. музейна реформа на Вежди Рашидов от края на 2009 г. – да не се спирам на проблемите в нея, че цял Фейсбук няма да ми стигне.

Самият музей беше замислен като музей на тоталитарното изкуство. После се оказа, че има проблеми с термина „тоталитарно“, а и тоталитарен режим в България е всъщност само комунистическият. Така два дни преди откриването му през 2011 г. по спешност беше преименуван на „Музей на социалистическото изкуство“. И отново настъпи проблем – какво определяме като „социалистическо“ изкуство и по какви критерии. Така музеят за трети път бе преименуван и сега е Музей на изкуството от периода на социализма. Което е много по-добре, защото названието определя само хронологическите рамки, в които е създавано изкуство. А то бива всякакво: и пропагандно, и идеологическо, и „неутрално“, и съпротивляващо се на режима, доколкото е възможно, и качествено, и некачествено, и т.н.

Друг проблем е, че този музей е само неголям двор и една-единствена зала за временни експозиции. Така той няма възможност да представи дори само изкуството от периода в цялата му сложност. А някак очакват от него да „изпълнява длъжността“ и на исторически музей за периода, което е съвсем различно нещо. Соцът е не само изкуство, а комунистически режим, който беше във всички области на живота, така че няма как да се разглежда и осмисля само през изкуството.

Едно от първите предизборни обещания на Васил Терзиев беше, че в рамките на своя мандат ще направи музей на комунистическия режим. Това бе и основната причина да гласувам за него. И много държа да го спази. Обаче не да е малък и мижав музей с една зала в приспособена сграда, а такъв, в чийто двор примерно Паметникът на съветската армия да може да се побере в цялостния му вид. Защото музеите, освен всичко друго, са пазители на паметта. Напомням го на тези, които не ги посещават, та затова може би не знаят.

14.12.2023 г.
Коментар на приятелка:

Diana Popova, и друг път съм те питала като специалист. Има ли някакво естетическо качество в тези фигури, или е само историческият факт, че по тях са работили сериозни артисти в миналото. В целия му вид едва ли могат да го съхранят и къде ли! Но да запазят работите на сериозни скулптори, пък да ги контестуализират някак. А на мястото му – нищо да няма, тревички, простор, място за разходка. Хайде от мен да мине – може и една чешмичка.

И моят отговор:

Паметникът е важен пример за соцреализма от 1950-те. В рамките на този соцреализъм си е много качествен. Отразява мисленето, идеите и естетиката на това време, които задължително минават през идеологията и пропагандата. Това е заложено в самия соцреализъм – определението за него беше „реалистично по форма и социалистическо по съдържание“ изкуство. Точно през 1950-те тези рамки са изключително строги, критикуват художниците за всяка дреболия. Примерно за това, че комбинезонът на работника трябва да е син, а не зелен – или обратното, вече съм забравила.

Та паметникът е важен и заради това как видните ни скулптори са се вписвали в тези рамки, запазвайки при това художническите си умения. Тук разликата в релефите като качество си личи, да, може би преди всичко за специалистите, но е много важна.

Между другото, първоначалният проект за този паметник е да е само постамент с алегорична фигура на победата горе. Тя едва ли щеше да дразни толкова, си мисля. Но партията налага тройката с автомата, което променя изцяло проекта – и той става „разказ по картинка“, както се полага за онова време.

Та когато този паметник отиде в музей, там ще се погрижат, надявам се, да представят и развитието на проекта, и документацията от обсъжданията, и въобще обстоятелствата около неговата история и възникване.

Пост:

Гледах Тодор Чобанов обстойно и смислено да обяснява за обстоятелствата около демонтажа на Паметника на съветската армия. Всъщност повечето от тях постоянно се обясняват и повтарят, но не пречи пак, разбира се.

Не споделям идеята на мястото на ПСА да се сложи друг паметник. Представата там да се появи поредният сувенирен кич от типа на Самуил „Очите“ наистина ме потриса. Твърдя, че в това отношение имаме паметникова криза и не знам дали е утешително, че не е само у нас. Та ако не може да е просто градинка и място за отдих, поне да е съвременно решение с поглед в бъдещето, а не величаене на миналото по соцстереотипа на 1300-годишнината.
По този повод за почина „Искаме български паметник“ на мястото на ПСА ще напомня, че ПСА също е български паметник.
Добре е, че проектът на община Димитровград от 2008 г., препотвърден през 2015 г., за Алея на тоталитарните паметници в парка „Марица“ там вече придобива по-голяма известност. Добра е също идеята за създаване на такъв музеен парк в София. При добро желание, организация и планиране паметници ще има и за двата туристически обекта

15.12.2023 г.
Отговор на коментар:

Ето това мислене, Благовеста, не ми харесва. Димитровград е уникален град, исторически появил се – като градоустройство и архитектура – сам по себе си музей, който аз ценя високо. И със сигурност паметниците от периода на соца не са боклук. Носят характерните особености, идеите и естетиката на този исторически период. Както е и с всеки друг исторически период. Няма как да се заличи и изхвърли на боклука историята – тя се е случила така или иначе. Да се отмъщава на паметниците, че се е случила, е просто глупаво, извинете.

Въпросът е как да се справим и да използваме това наследство. А туристическият интерес към него е наистина голям. Давате си сметка може би, че хората на Запад не са живели соца – и са основателно любопитни към него. Че вече и в България има поколения, които не са го живели и не го познават – за тях това е далечна история, а музеите са възможност да я научат и разберат.

Тъкмо в музея историята се концентрира, така да се каже, и полага в контекста на своето си минало време. Та изгледайте интервюто, искам да кажа – има смисъл, определено.

16.12.2023 г.
Пост:

Приятел написа пост със заглавие „Войникът го няма. А сега – накъде?“
За мен е много ясно – към съвременно осмисляне на мястото, освободено от Паметника на съветската армия. Но преди това малко история. Неговата история след 1989 г., която е пълна с проекти и арт намеси, както знаем.

Един от първите, а може би и първият, бе нашият проект с художника Добрин Пейчев (като колектив ДП) за превръщането на ПСА в ЦАМИ. Това е благозвучна и забавна абревиатура на Център за авангардно и модерно изкуство. Аз написах текста на проекта, а Добрин Пейчев онагледи премахването на фигурите. По идея те трябваше да отидат в подземието на паметника, за която цел слязохме в него – доста страховито място си беше, а вероятно сега още повече е. А архитектурната част на паметника предвиждахме да се „внедри“ в сградата на бъдещия ЦАМИ.

С този проект участвахме в изложбата „Негативни територии“ в началото на 1991 г. Едва ли е изпълним, си мисля сега, но тогава се прие сериозно – публикуван беше в два вестника. А и самата изложба направихме тъкмо за да покажем травматичните места от миналото и да мислим как да ги превърнем в позитивни. И този процес продължи през десетилетията, включвайки нови и нови проекти и предложения, докато ПСА все така си стоеше като травматична точка в центъра на града. А сега някак рязко въпросът за мястото му става едва ли не спешен. Как ще се реши, не знам, но мога да предположа, че ще е бавно и трудно.

В поста си приятелят споменава и друго травматично място – това на някогашния мавзолей. За което първо 10 години се мислеше за какво да се използва сградата и 20 години след събарянето ѝ площадката му остана като бяло петно. А после за него се намери решение – програмата „Навън“ на Столична община от 2019 г. Която предвижда на това място да се представят временни произведения на съвременното изкуство, избрани с конкурс, по системата на „Четвъртият постамент“ на пл. „Трафалгар“ в Лондон. Там те стоят по година и половина, предизвикват дебати всякакви, харесват ги и не ги харесват, подложени са на критики като всяко изкуство в публичното пространство. И тъкмо тези разговори са важните, когато става дума за съвременност и изкуство. Впрочем едно от произведенията на пл. „Трафалгар“ е стояло година повече по желание на публиката…

Покрай обсъжданията на ПСА сега останах с впечатлението, че програмата „Навън“ не е известна дори на журналистите, а какво остава за обществото. И една от причините вероятно е, че изграждането на второто, а реално третото произведение на това място се бави вече година и половина. Достатъчно дълго време, за да забравят и обществото, и журналистите, а може би и самата община, че за това травматично място има позитивно решение – артистично, съвременно и полемично.

И се питам дали общината ще зареже това решение, мятайки се в други хрумвания. Дали ще е поради ентусиазирано незнание или поради липса на смелост…
Написала съм текст по въпроса и слагам линк в коментар.

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display