Начало Галерия За радостта в движенията на желанието
Галерия

За радостта в движенията на желанието

2823
Никола Дюлгяров, „Take It Easy“, гума бихромат

„Отпечатъците“ от „персоналната реалност“ са не моментни снимки, а по-скоро следи-инструкции за употреба на желанието, които винаги отлагат, отместват тази употреба към все нови и непознати посоки

До 14 януари в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, може да се види изложбата „Персонална реалност: фотографски изследвания“, показваща „фотографски отпечатъци“ с автори Ванеса Лу, Владислав Лепоев, Ивелин Пенчев-Ивича, Лиляна Караджова, Никола Дюлгяров и Уша.

Прессъобщението за изложбата започва като казва: „В рамките на годишната си програма фотографско студио „RADLAB“ кани шестима творци, които да изследват темата „персонална реалност“. В настоящата изложба са представени шест фотографски серии, ръчно отпечатани в базата на студиото в Габрово с помощта на 23 алтернативни фотографски техники: литпринт, солен печат, химиграми, карбонов печат, гума бихромат. Тези процеси включват създаване на изображения чрез светлочувствителни емулсии, химически манипулации на материалите и работа със самоделни инструменти…“ – само за да завърши с манифестно звучащото обявление: „Това е фотографията днес!“

Без да съм фотограф и без да познавам в тънкости състоянието на фотографията в България, все пак бих се осмелил да предположа, че вероятно няма да са малко онези, които ще повдигнат недоверчиво вежди и на които това последно манифестно изказване именно днес – във века на всеобщата дигитализация и тиражиране на фотографското – ще прозвучи необичайно и може би ще събуди недоверие. „Това е фотографията днес!“ ни се казва от тези „фотографски изследвания“, чиито резултати – „фотографските отпечатъци“ – от опитите с „литпринт, солен печат, химиграми, карбонов печат, гума бихромат“ и още „алтернативни фотографски техники“ са показани в изложбата „Персонална реалност“. Във време, когато „персоналната реалност“ би могла да се свърже по-скоро, а и по-буквално, с филтрите в Инстаграм или Снапчат, ние виждаме тези фотографски отпечатъци, които ни завръщат по особен начин към началото на фотографското изкуство, т.е. към тъмната стаичка на „чудото“ на про-явяването, както и към алхимията на неговите неведоми физико-химични и метафизични начала, на всички тези непрестанни превращения, почти неконтролируеми метаморфози между светлина и мрак, присъствие и отсъствие, откритост и скритост, а също и на сухо и влажно, на мъжко и женско, на активно и пасивно (ако продължим на нивото на алхимическия идиом) – които дават възможност нещо невидимо, уловено в окото на камерата, да произлезе, по-точно – да произтече, да се прояви, да бъде извещано – като образ-заклинание – във видимото.  

Ще призная, че имената на тези фотографски техники, преди срещата ми с част от авторите в колектива, не ми говореха нищо и пораждаха съвсем логично въпроси най-напред от чисто технически характер (как се снима, как се проявява, как се отпечатва, как се фиксира, може ли човек да се отрови, докато го прави и т.н.). Постепенно нещата се попромениха и сякаш посхванах разни основни положения, но част от въпросите ми останаха, макар и вече доведени до друго равнище, отиващо отвъд техниката и технологията на използваните процеси.   

Именно за това друго равнище, към което препраща завръщането към „алтернативните“ (а всъщност – някои от тях съвсем класически и с дълга история) техники на фотографията, бих искал сега да кажа няколко думи, или по-точно, бих искал да поставя някои позиции, по които могат да се зададат въпроси, отвеждащи все така към полето на „персоналната реалност“ и на възможностите за нейното „алтернативно“ фотографско изследване, от което не спира да се проявява определен смисъл. Смисъл на участието, на желанието. За него ще стане дума в тези думи, поемащи риска – винаги съществува такъв риск – да прозвучат cum grano salis: утехата на говорещия в този случай би била само в това желанието му, тръгнало по посоката на едно възможно приобщаване, да търси истината за себе си в мястото на питанията, които по пътя си успява да разбуди, а не в това на отговорите, които има претенцията да носи със себе си. Тоест ще се опитам да кажа нещо, вземайки може би само повод от тези отпечатъци и опитвайки се да говоря за междините, които ги отделят откъм самите тези междини, откъм празнотата, в която образите се реят свободни, опитвайки се да поставя думите си именно в тези междини, в условията на едно добре известно напрежение – това между словото и образа, между логоса и ейдоса, напрежение, което е фундаментално за всяко разбиране на човешката способност за смисъл.    

Сигурно не съм единственият, на когото заглавието на изложбата в началото, преди да е видял самата изложба, му се е сторило по-скоро традиционно (да не кажа тривиално). „Персонална реалност“ – синоним на личен, особен поглед, несподелима гледна точка и т.н. Всичко това е известно. Дали е мислено обаче е друг въпрос. Защото достатъчно е веднъж да се попадне в тази реалност, т.е. човек да се остави да бъде въведен в нея от споменатите „фотографски отпечатъци“, за да се види, че заглавието тук тежи съвсем на мястото си, че то, нещо повече, наистина прави най-важното, което има да бъде направено в случая, предварително: да очертае и да освободи пространство – място за една събираща се общност, място на присъединяване – към определен тип артикулация на въпроси, т.е. към полето на едно изследване, както и към желанието, в което това поле на изследване се отваря, т.е. към неговото чисто фотографско движение.

Какво значи „фотографско движение на желанието“? От една страна, разбира се, този израз маркира дадени технически условия по направата на образа, дадени препятствия и изисквания за преодоляване, стоящи зад тези отпечатъци, то доближава до специфичната, понякога трудно поддаваща се на контрол, в известна степен непредзададена природа на използваните химически процеси и технологии, някои от които поглъщат количество време и усилия, без крайният резултат да е напълно ясен или предвидим: процеси, които лесно се поддават на силата на онази метафоризация, която ще види в тях тайнодействия и очарования от зората на фотографското изкуство, когато първите дагеротипии са се правели върху покрита с тънък слой сребро медна плоча. От друга страна обаче, това е все така движението на желанието, прекосяващо полето между субекта и обекта, окото и гледката, видимото и невидимото, което ги свързва, и заедно с това ги отделя и развързва във формата на отделните образи в изложените серии-отпечатъци: всеки един препраща към другите, препращайки с това към собствената си незавършеност и недостатъчност; именно доколкото са серии, последователности от изследвания, от опити, от проби, те никога не могат да бъдат извадени от произвеждащите ги усилия по омножествяване и експериментиране, което всеки път продуцира разрив във фрагменти и заедно с разрива – едно свързване на тези фрагменти: свързани, доколкото са плод на единна артикулация на желанието, несвързани – доколкото са разцепени, разделени един от друг, като отделни фази или като последователни стъпки на изследването, т.е. като междинни (а не крайни) резултати, на всеки от които е придадено самостоятелно движение и посока. Вплитайки в себе си магическото потапяне в материята на процесите, в първичния бульон на елементите и химическите съединения, които са призовани тук да творят – да творят атмосфери, повърхности, степени на насищане – това движение на желанието извещава ставането на конкретен опит – опита на експеримента, на работата с нещо неуловимо – опит, който тук за улеснение на зрителя е наречен „персонална реалност“, но който намира своята завършеност не в простото взиране в готовите отпечатъци, нито в пасивното възприемане-въобразяване на техните „послания“ или „гледни точки“ (така все едно те са „снимки“, или, защо не, „епикризи“ на тази персонална реалност), а единствено и само в междините, в моментите на движението, на самата граница между видимото и невидимото, които отделят всички тези образи един от друг, подклаждайки тяхното разподобяване и разпредметяване, за да свидетелстват за едно фатално разцепване в света на заобикалящото ни битие – разцепване, което фундира всяка персонална реалност. Именно за това разцепване и за силовите линии, сплитащи се в образи, което то произвежда, искам да говоря тук.       

Така нареченото поле „персонална реалност“, струва ми се, е по-скоро даване, отколкото някаква даденост, то е, може и така да се каже, едно постоянно, настойчиво разкриване-скриване, а не нещо разкрито-скрито – не нещо съществуващо като изолат, като застинало послание, или като дадена конфигурация от обекти, идеи и т.н. (макар че е и това, разбира се), която целенасочено е изведена пред, или е целенасочено скрита от възприятието или въображението на зрителя. Казвам даване, а не даденост, с ясното съзнание, че на него му е приписана вещественост и че това приписване на вещественост тук е осъществено много специфично, технически казано, т.е. то е оригинално, непознато, доколкото довежда и задържа тази вещественост в една точно определена нейна граница на насищане на линии, петна, текстури и атмосферност на образите – чрез способа на алтернативните фотографски техники, на „благородните“ (както още се наричат заради използването на благородни метали) процеси. Участието на тези процеси не е външна притурка, нито порив към самоцелна оригиналност на авторите; неговото новаторство е метафизично, то е ключ към разшифроване на формата на самата изследвана-пресъздавана персонална реалност и на нейното произтичане-проявяване в стихията на едно спускащо се в дълбините на материята сътворение, за което в друго време и по друг повод един от героите-херметици на Бруно Шулц казваше, че „очаквайки живителното дихание на духа, материята се плиска безспир и мами с хиляди сладки закръглености и мекости, които сама измисля в сляпото си бленуване…“. Такова плискане безспир, напред и назад, на дребни и накъдрени вълнички, мамещо, ласкаещо и будещо желанието със своите сладки блянове за съществуването на други светове, на други тела и души, е ставащото в тъмната стаичка, наречена „персонална реалност“.      

Казано просто: вие виждате тук поредица от отпечатъци, или от светлописи (не снимки) на тела и природни места (при Ивелин Пенчев), на фрагменти от загадъчни скулптури и обекти (при Владислав Лепоев), на лица (при Ванеса Лу), на ситуации и интериори (при Лиляна Караджова), на цветни петна-лица и форми (при Никола Дюлгяров), на чисти линии и движения (при Уша) – и си мислите, че всичко е вече завършено, че то е тук, експонирано пред вас, излязло от тъмната стаичка, изложено на показ пред лъчите на погледа, на въображението и ума. Работата е там обаче, че всичко това все още не е започнало, или по-точно, че то е в състояние на постоянно започване, на трескаво продължаване, на идване и отиване, на пристъпване по определен маршрут. „Отпечатъците“ от „персоналната реалност“ в този смисъл са не моментни снимки, а по-скоро следи-инструкции за употреба на желанието, които винаги отлагат, отместват тази употреба към все нови и непознати посоки. Вие, прочее, знаете ли как да употребявате вашето желание? Защото това е в последна сметка въпросът на всяка персонална реалност, на вашата също така, това е въпросът – въпросът на/за желанието, – с който се учредява всяка персонална реалност, условието за нейната възможност е това: да се пита за употребата на желанието.   

И значи отпечатъците питат – със същата настойчивост, за която Фройд обичаше да казва „Saxa loquuntur!“, „Камъните говорят“, когато коментира искрящите следи на желанието, оставени по маншетите на хорските сънища.  

Налице е следователно такова даване, озаглавено тук „персонална реалност“, което е само задаване на въпроси: като се започне от въпроса Какво е това?, премине се през въпроса Какво „означава“ това? и Как е направено това?, та се стигне чак до въпроса Къде съм аз в това? „Къде съм аз?“ вече указва собствената позиция на субекта в едно пространство на желанието, в мрежата от апели, в които субектът е вплетен и от които е моделиран постоянно, то вече насочва към приобщаването му към онова, което се нарича персонална реалност. Нека обаче не се лъжем: всяко свиване на въпросите до тези и тези, до Какво?, Как? и Къде?, е вече – теоретично, дистанциращо – излизане извън това поле на желанието – това поле, както е известно от опита на психоанализата, е поле на едно скокливо движение, осъществявано последователно и трансверсално в хода на метонимично предаване. Именно това предаване ни разкрива – през отровните изпарения на химикалите и тайните съставки в черната стаичка, в които се зараждат фотографските отпечатъци – „персоналната реалност“ на образите като нещо изключително просто, и същевременно – забележително странно. Т.е. като метафора, доколкото пределите на всеки смисъл, в който простото и странното постоянно преливат помежду си, са само предели на присъщата на субекта възможност за метафоризация.

Така тези образи ни говорят за „странното“, разпознато тук в дефиницията му като онова твърде познато на ума възприемане-схващане-навлизане в яснотата, разкрито ни с такова очарование от най-високите образци на един приеман за нисък литературен жанр като криминалния роман например, което с всяка своя стъпка напред настойчиво ни подсказва единствено, че там, където всичко в света изглежда на ума подредено и ясно, всъщност никога нищо не е подредено и не е ясно. Така странното идва в живота на ума само за да покаже по какъв начин, както вече е било казвано, идиотите са тези, за които на този свят не съществуват никакви тайни, а всичко за тях е ясно като бял ден и убиецът е винаги лелята със заешка устна, на която авторът кой знае защо отделя най-малко внимание. За всички останали изглежда все пак има някакви тайни в този свят, т.е. закрити, недостъпни пространства, локални точки на съпротива (съпротивата на местата, на лицата, на телата, на движенията), в които яснотата е само свидетелство за реалността на своята противоположност; има съответно и желания за проникването в тези тайни, за приобщаване към тези локални точки на съпротива и за постоянно прекосяване и прекрояване на границата между видимото и невидимото, където те се ситуират. Именно такова прекрояване-прекосяване се дава тук под инструкцията на „персонална реалност“.

Затова впрочем съществува и самата фотография като начин на изследване на тази реалност в термините на въпроса – на въпроса, който може да ни доближи до предмета си единствено чрез своето настойчиво и изобретателно разрояване, при което всеки следващ изнамерен отговор се превръща веднага единствено в нов въпрос за онова, което все така ни липсва и което е все така изгубено за нас. Едва пред това пренасяне от въпрос на въпрос към въпрос, което – в този тук свят – не може да намери за себе си никаква истинска убежна точка, именно пред него твърдата и застинала в себе си обективност и завършеност на заобикалящия човека свят ще бъде принудена да сложи оръжие (освен ако не сте идиот, разбира се). В този смисъл може да се чуе казването на Даян Арбъс, че фотографията е тайна по отношение на една тайна, че колкото повече тя ти казва нещо, толкова по-малко ти всъщност знаеш. Това важи напълно и за отпечатъците в „Персонална реалност“.  

Разбира се, този подход към фотографското, е напълно противоположен, да кажем, от популярното семиотично разбиране, наследено от Барт, че спецификата на фотографското изображение е тъкмо в неговата „безвъпросност“, доколкото – за разлика от живописта – то директно обозначава своя референт, който не е порождение на въображението на художника, а е част от „обективната реалност“ на заобикалящото ни. Толкова повече обаче, изправени пред именно този brute fact of reality, който фотографията ни съобщава, ние се оказваме натъкнати (именно натъкнати, по смисъла на punctum-а, който Барт дефинира) на поредица от циркулаторни движения на въпросите, през които фотографският образ-фрагмент-от-света заработва: фрагментът-отрязък едновременно скрива цялото (какво е лицето на това тяло, снимано в гръб?; къде е тялото на това око? към какво е насочен погледът встрани на това лице?), дава ни само част от него, и заедно с това, парадоксално – го разкрива, но го разкрива в светлината на неговата разкъсаност и изгубеност, т.е. в невъзможността заобикалящото ни да бъде удържано в някаква цялост; пределът на целостта може да се прояви тук, в хода на изследването, като пропукването на всяка цялост. В междината на тези две противоположни движения по разкриване и скриване започва и онова, което се нарича „персонална реалност“, която е реалността на разрояването на въпросите на желанието, т.е. на посоките на желание пред човешкото същество, което винаги търси, за да намери и за да продължи да търси, намирайки, само за да може да търси, като намира – и така до безкрай, така в безкрайността на дефиниращото го желание. Да го кажем пак: няма такава реалност, наречена персонална, без наличието на въпрос, без желание. На старогръцки например – ако си позволя едно указание, идващо по линията на Платоновите етимологични инвенции – глаголът erotao, питам, осведомявам се чрез питане, стои, поне фонетично, в съблазнителна близост до глагола erao – любя, обичам, също и съвкупявам се. Очевидно е защо е така: и двете движения започват по посоката на една липса, на една невъзможна за удържане цялост, в която светът се е проявил за човека; разбира се – това е само липсата на едно съвкупление или на онова, което пак на гръцки е наречено synousia, бук. съ-същност, ставане на двете тела една същност. По-точно, това е изискването съвкуплението с истината да бъде винаги поставено под въпрос за човека, да не може да се намери никъде – в никоя част на реалността на заобикалящото ни – отговор, който да обеме и изчерпи еднозначно неговата реалност. Тоест липсата на такъв еднозначен отговор е основополагаща за отношението на човека към реалността на заобикалящото го. Това значи, че в нашата персонална реалност, реалността такава, каквато ни е добре позната и ни заобикаля, реалността на всичките ни всекидневни усмотрения, например на това да идем на пикник, да се поцелуваме на тревата, да се полюбуваме, е чисто и просто недостатъчна реалност, хубава, безспорно, но недостатъчна – това е винаги оскъдната реалност на всеобхватното светуване, празна обаче откъм един отговор, откъм най-съществения отговор-обект, който за човека е изгубен завинаги. Но именно защото той е изгубен завинаги, затова е възможно да се породи, да се произведе нещо такова като „персонална реалност“, затова е възможно и фотографирането – светлината да пише и да ни съ-общава към писането на своите тайни за това непоносимо, раздробено състояние на света около нас, колкото и той да ни изглежда хубав, плътен, наситен със съвсем нелоши тела, умове и даже души. Именно в тази ситуация на помощ се притичват въпросите, метафорите, съпротивите: тези най-важни опорни точки, по които се регулира ходът на желанието ни.       

„Персоналната реалност“ е пораждане на такива точки, прекосяване на разстоянията помежду им, извещаване на съответствия и несъответствия между тях: нещо като екзерсис, в хореографския смисъл на думата, включващ оформянето на поредица от маршрути и траектории между видимото и невидимото – в самото сърце на про-явяването, което е винаги проявяване на въпрос и на апел и което постоянно ни свързва и ни разделя със същинската реалност на собственото ни живеене, живеене на части, което е живеене във всеобхватната, заобикаляща ни недостатъчност на света. Така стигаме до най-последното: персоналната реалност е реалността на едно прекосяващо изследване-съобщаване в полето на нещо друго; тя се образува постоянно в точките на засрещане и сплитане, в които желанията на простосмъртните се търсят и се намират под слънцето на света, тук-и-сега, там-и-тогава, оформяйки въздушните черти на една винаги отворена, чудесна, намерена в своята откритост, общност – общност на приятели, общност на желания.

Да, ние виждаме тук поредица от „отпечатъци“, т.е. следи – следите-обекти-фигури на Владислав Лепоев, следите-интериори и следите-погледи на Лиляна Караджова, следите-места и следите-тела на Ивелин Пенчев, следите-лица на Ванеса Лу, следите-петна, следите-блянове на Никола Дюлгяров, следите-движения на Уша, поредица от видими фотографски опити, експерименти с различни фотографски процеси – в повечето случаи те са малки по формат, деликатни изображения, интимни и призоваващи зрителя да се приближи към тях, да ги погледне от по-близко, от по-близо и по-дълбоко. Зад тях обаче, отвъд тяхната видимост, на един втори план на движение, който вече е твърде едър и общ, на онова невидимо място, в което тези малки по формат отпечатъци се подреждат и проработват заедно – като цялото на липсващата цялост на света, – ние можем да предугадим в желанието си също така и линии от друг порядък, съставящи незримата топография на една поредица от по-прости и по-странни маршрути за следване, за срещане, за сплитане. Желанията се сплитат в сплитането на образите. Тези маршрути напомнят в някакъв смисъл онези колкото ясни, толкова и твърде странни „линии на блуждаене“, чрез които Фернан Делини картира на отделни листове движенията и случайните уж срещи на своите аутистични деца. В своята съвкупност, при наслагването на листовете едни върху други, тези линии всеки път дават очертанията приблизително на една и съща зона, която никога не е предугадена отнапред, никога не е плод на някакво предварително усилие на ума, езика или на тялото. Тя се случва всеки път, отново и отново. Това е зоната на откритостта на човешкото, мястото на про-явяването му във и за света. А също така, мисля, че тя е и зоната на радостта. Защото в последна сметка не е ли именно фаталното разцепване в света на заобикалящото ни самият повод за радост пред широтата на това творение, в което – намерен по Божия воля, изгубен по своя воля – човекът си остава най-крехкото създание, способно да се радва, изследвайки, опитвайки и изпитвайки почти сладострастно протеженията на своята телесно-душевна крехкост. Създание-съзерцание, на чийто живот е отредено – ако си припомним великия образ на неоплатонизма – само едно постоянно и непрекъснато „бягство на самия в Самото“. Това бягство е другото име на радостта, то е другото име на фотографията.

Валентин Калинов (1992) е роден в Силистра. Завършва философия и психология в СУ „Св. Климент Охридски“, където защитава дисертация в полето на философия на психоанализата. Преподава, превежда хуманитарна литература, пише. Сътрудник на ИК „Критика и Хуманизъм“ от 2012 г. Член на Асоциация „Българско психоаналитично пространство“. Автор на книгата „Всички последни неща“ (2022).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display