Начало Идеи Дебати За радостта и езика
Дебати

За радостта и езика

Иван Теофилов, Георги Господинов
03.04.2023
6045

Иван Теофилов, „За радостта и езика. Разговор в писма с Георги Господинов“, художник Надежда Олег Ляхова, изд. Фондация „Комунитас“, 2023 г.

На 24 март в Софийската градска художествена галерия бе представена книгата на Иван Теофилов и Георги Господинов „За радостта и езика“. Книгата включва разговори в писма между двамата автори и въвлича читателя в галерия от паметни образи и истории, споделени от Теофилов пред Господинов: за ароматите и откритията на детството, за творческите митарства и спасения, за „червените чукове“, за литературата като убежище… По думите на Георги Господинов: „Това не е обичайната анкета или интервю, а разговор, припомняне, споделяне… Това е един разговор в писма, един епистоларен роман. Започваме в самия край на януари 2021 г. и слагаме точката в късната и тревожна есен на 2022. Започнахме в пандемия и свършваме във война и в един още по-луд свят. Смесихме времена, построихме си къща от минало, събудихме заедно гласове и хора…. Предлагаме ви запис от срещата на двамата автори с аудиторията в СГХГ на 24 март, когато Иван Теофилов отбеляза 92-рия си рожден ден.

Георги Господинов: Какво остава след прочита на тази книга? Остава усещането, че можеш да изживееш един цял живот с разгроми, възходи, падения, и когато погледнеш този живот, да не го намразиш, да вървиш от светлата страна на живота. Това Иван го може, може го повече от моето поколение.

Какво друго? Щедростта на Иван – за няколко поколения в българската поезия, аз не обичам тази дума „баща“ и той мисля, че не я обича, но той е окуражител. Това е много важно. Окуражител! След първите ми стихотворения и стихосбирки Иван ми се обади, видяхме се в „Литературен вестник“, каза ми няколко хубави думи. И за мен това беше много! Така е направил с поетите от предишното поколение – поетите на 80-те. Това е щедрост. Щедрост, която по нашите земи я няма много.

Какво друго остава след тази книга? Остава аристократизмът. Винаги съм възприемал Иван Теофилов за висок човек – и буквално, и метафорично… И този аристократизъм, чужд до известна степен на нашите земи, беше също много важен за нас. Тази идея да се съхраниш, да съхраниш поезията, да съхраниш себе си, да останеш нормален, ще видите как минава през цялата книга. Има едни прекрасни истории в книгата, любими мои, в които се вижда, освен всичко друго, много силната самоирония, която има Иван. Само той може да каже… аз съм си извадил негови думи, вкусни думи, щях да кажа, но само Иван може да каже: „И аз напълно се обуначих“. Само той може да каже за „Червен чук“ (има такъв герой в книгата) „тоталитарен дървеняк“, или да вкара един такъв образ: „гаргите се точеха и падаха като развлачени черни парца­ли“, или „литературни аркашки“, или нещо много красиво: „бяхме боси“, или „неудържимо възкликнал народ“…

Затова кръстихме тази книга „За радостта и езика“ – защото Иван остава от светлата страна на живота. Кръстихме я така и по един любим стих на Иван от Уолъс Стивънс: „Радостта и Езикът са нашият Господар“. Това е, което остава след тази книга…

Искам да пожелая на Иван да бъде здрав и все така различен. Това, че е различен, беше много важно за нас като поколение, това, че е невписан, че не е принадлежащ… Ще видите, в книгата има прекрасни думи за това, че Иван обича да живее в самотата си и в самотата намира някакъв път към себе си. Иван е имал късмета да бъде в кръга на едни от най-свестните и светли хора на тези десетилетия (част от тези хора са в книгата). И това са малки острови на съпротива, които съхраняват, които ни държат нормални. Иван има много убежища. Когато има погром в театъра, той бяга в поезията, когато в поезията е притиснат, той може да намери убежище в театъра. Малко хора знаят, че неговата пиеса „Крали Марко“, мисля, е първата българска пиеса, която се представя на най-престижния фестивал в Европа – Единбургския фестивал. Негов преводач е бил Петър Увалиев.

Любимата ми част от тази книга е за детството. Иван може да говори дълго за детството си. За него детството, както той казва, винаги е в съседната стая. Детството е единственото чудо, казва още той в началото, което може да ни се случи в живота. Ще видите онзи епизод – как той чете Виктор фон Фалк на една калайдисана тавичка, улавяйки светлината от луната, докато сирените вият и всички тичат към бомбоубежището.

Пълно е с истории, пълно е с език… И накрая остава това светло достойнство. Светло достойнство! Благодаря на Иван, че никога не ни разочарова! Страшно важно е това!

Иван Теофилов: Благодаря на всекиго поотделно в залата за вниманието към нашата книга. Живея от години в изолация и сега – толкова много хора. Може да си представите какво е състоянието ми в момента!

Благодаря на Фондация „Комунитас“, трогнат съм от поканата на Тони Николов за тази книга, на която той стана и редактор. Приятно съм изненадан от прецизното оформление на Надежда Олег Ляхова и сърдечно ѝ благодаря.

Благодаря и се извинявам на моите вече големи деца Маша и Ани, които изтормозих с капризите и болестите си в това почти двегодишно писане.

Искам с най-топли и човешки думи на признателност да благодаря на добрия човек, приятел и – държа да подчертая – световноизвестен български писател Георги Господинов. Изненада ме предварителната му подготовка. Запознат в подробности с книгите ми, задаваше въпросите си присърце и в потока на ситуациите усещах все по-нарастващия му интерес. Неволно помежду ни се беше получило нещо като духовно братство. И това осезаемо се усеща в книгата.

Георги я определи като разговор, споделяне. И тя е именно такава. Това не значи, че сме се запилели във времето на Пушкин, когато размяната на писма, тоест епистоларният роман е бил компаньонска игра. Но книгата ни съвсем не е игра, а оптика на въжделенията и преживелиците, проклятието и издръжливостта на едно дяволски дълго битие.

Вкъщи имам две анкетни книги: на Иван Сарандев за Емилиян Станев и на Кирил Гоцев за Христо Фотев. И двете книги конкретно се занимават с творчеството на авторите.

А аз още в самото начало се заиграх с детството, с  облика на  махалата, с описание на фамилията ни. И неминуемо зазвучаха и съществуващите събития… Втората световна война, 9 септември, национализацията, засегнала и семейството ни. И върволицата от театрални и литературни преживелици и патила през тоталитарния режим. И всякакъв сорт митинги и откровен хайдуклук в над трийсетгодишната неуправия на родната демокрация. Разказани в изтръгнати епизоди от ранимите пластове на паметта…

И без да искам, разказах живота си.

Нямам журналистически дар, не мога да пиша бързо, информативно. Моето слово е плътно, детайлно, изпълнено с цветове и мириси, с множество подробности и състояния. Затова и работата ни се проточи…

Когато бях малък, много обичах да правя разни мъчни неща. Например къща от кибритени клечки. Този процес беше упорит едновременен акт: насърчаващ, обезкуражаващ, запленяващ. И ако къщата се получеше, засиявах… знаех, че си е струвало труда.

Оттогава в сърцето си нося костеливо ядро, една загадка, все така неразгадана и все така нападната от неспокойния дух: писането.

Снимка на главната страница Иван Шишиев

Иван Теофилов, Георги Господинов
03.04.2023

Свързани статии