„Има някаква граница на двусмислицата, някаква граница на езоповщината. Ако езикът се употребява приблизително в продължение на десетилетия, той закърнява, разлага се и отслабва.“ Публикува се за първи път.
На 2 март 1979 г. българската секция на Би Би Си излъчва дискусия между своя покоен колега Георги Марков и друг писател-емигрант – Атанас Славов. В обявата към разговора са казва, че той е „посветен на развитието на езика по изкуствен или естествен начин при тоталитарните режими“. Разговор, който предлагаме на вашето внимание по оригиналния скрипт, запазен в архива на Би Би Си.
Георги Марков: Атанасе, днес искам да поговорим за положението, за състоянието, за развитието на езика в условията на една тоталитарна действителност. Както знаеш, от доста време насам в българските средства за масова информация и в разни институти се водят дискусии за състоянието на българския език и се изразява доста голяма загриженост за някои тенденции в този език.
В същото време неотдавна американският писател Артър Милър, говорейки за положението в Чехословакия, изрази своята загриженост от западането на чехословашкия език, от една опасна тенденция на унищожаване или самоунищожаване на чехословашкия език в резултат на условията, при които днес страната се развива и живее.
Какво смяташ ти? Би ли могъл да хвърлиш светлина върху тези две мнения върху езика в една тоталитарна страна?
Атанас Славов: Според мен тази дискусия е много стара и наистина тя се развива от десетилетия насам в академичните среди в България. А едва сега – през последните една-две години – достигна и до масовия печат. Разбира се, това в известен смисъл е свързано с интервюто на Артър Милър, за което говориш. Но единственото нещо, което сега искам да кажа, е, че според мен тези трудности, за които става дума в България, не са продукт непременно на една тоталитарна страна, а са един прастар спор върху езика, който съществува отдавна. Ако искаш, във всяко общество го е имало. В Европейското възраждане той е много ясно изразен. И това е въпрос на разбиране на двете насоки в граматиката. Едните искат да „инженират” езика, да го променят, да го ръководят, да го дирижират, да насочат неговото развитие. Това, разбира се, главно се изразява по линия на пуританизма, на изчистването на чуждиците, на изнамирането на нови, модерни думи на базата на народния език, на фолклорния език и т.н. Другите смятат, че е правилно това, което се употребява и което довежда до по-голяма яснота в комуникацията. Така че тези две насоки съществуват и винаги са съществували в лингвистиката.
Разбира се, в една страна, в която има централизирано дирижиране на всички области на духовния живот, този конфликт добива по-остър характер. Но той не се поражда от него, това искам да кажа.

Георги Марков: Нашият въпрос е как тези тенденции, както ти ги наричаш, се влияят от конкретните условия на една действителност, където писатели, журналисти, изобщо творци на словото са задължени, са принудени да говорят и да употребяват езика по един малко по-особен начин, отколкото това би било в една свободна страна.
Атанас Славов: Това, което казваш, се отнася по-скоро до онова, за което говори Артър Милър в своето интервю. Затуй нека ти кажа какво е моето впечатление от дискусията в България и след това ще се върна на Милър. Дискусията в България днес се отнася до недоволството на българските писатели, на цялата българска общественост от обедняването на езика, от намаляването на речниковия състав на езика. И пак казвам, това е една стара тенденция, която едва днес придоби катастрофални размери. В какво се състои това обедняване? То се състои в изчистването на всички думи, които по извънтекстови съображения, по политически и идеологически съображения, се изхвърлят от езика. Тази тенденция е много стара, ти знаеш това. Първо се изчистваше от турския език, от всички турски думи, които имаше в българския език. С това още в началото на този век българският език, ако вземем речника на Найден Геров и употребимостта на езика, наистина обедня. Да кажем, ако българските писатели са употребявали около 60 000 думи, то в първите десетилетия след Освобождението езикът обеднява и започват да се употребяват около 8 000 думи, между които и новоизмислените думи от славянски корен. Сега тази тенденция на пуризъм, на чистене на езика и на образуване, на заменянето на тези употребими думи от различни граматици е една постоянна тенденция, която е много трагична и много опасна поради няколко причини. Сега големи, активни литературни дейци, които са надделели този комплекс за чистене, не се боят от някаква чужда дума. Английският език например, който е един от най-богатите езици в света, спокойно прави заемки, когато излязат нови думи. Така в този език влезе и руската дума „спутник” още по времето на Студената война. Езикът за англичаните е една сфера, в която трябва да има яснота, когато говориш, за да е ясно за какво става дума.
И сега нека дадем един пример, който е анекдотичен, но много интересен. Един емигрант, който срещнах тук, който не е езиковед, чел една от книгите на [Стефан – бел. ред.] Дичев, в която става дума за посрещане – някакво официално посрещане, което става някъде по турско време. Той казва: „На това място Дичев пише флагчета, вместо байрачета”. Сега става дума за флагче, обаче по онова време, преди 150 години, думата е била непозната и непонятна. И той е модернизирал това понятие, именно за да угоди на това чистене и на тези антитурски настроения, въпреки че присъствието на турски думи в българския език няма нищо общо с политиката. Както и да е, но ми се струва, че този човек-любител е прав. Един език нищо не губи от това, че в него има най-различни чужди думи. Не е това опасното. Има един много интересен закон – когато в един език има различни думи от различни области, те веднага покриват едно и също понятие, каквото е флагче, като разликите се диференцират, те се отделят една от друга и започват да значат нещо друго.
Например в българския език от 30-те години, когато децата имат тези книжни флагчета или байрачета, това са байрачета, защото те са свързани със старата, с панаирджийската традиция. Това си е байраче, книжно байраче, то е изкуствено, то е като играчка. А флагче започна да се употребява по онова време съвсем диференцирано – да кажем, железничарят на влака употребява флагче. Флагче са всички сигнални флагчета. Да кажем корабите разговарят помежду си с флагчета и т.н. Същевременно има и друга дума, която по исторически път означава същото нещо, но вече е дистанцирана нейната употреба. Това е знаме. Това е държавното знаме и т.н.
Така че виждаш: имаме три отделни думи за три отделни понятия, което е именно богатството на езика. Сега като изхвърлиш една-две от тях, езикът се обеднява. И тогава цялото това богатство, когато почнеш да чистиш, езикът намалява изразителната си сила, тези диференцирани особености намаляват.
И сега ще е полезно нещо тук да добавя. В тази връзка Николай Хайтов имаше една реплика – той обича тези неща. Прави речник на „Литературен фронт” и го сравнява с един вестник отпреди доста време, да кажем „Марица”, издание отпреди сто години. И констатира, че този стар български вестник, „чичовски” полуграмотен, има много по-богат речник от „Литературен фронт”, вестникът на българските писатели, който има поне 500 думи по-малко.
Георги Марков: Да, да, представяте ли си това нещо? Това е едната страна на въпроса. Другата страна на въпроса, която според мен е още по-съществена от чистенето на чуждици, е обезобразяването на езика, изпразването на думите от съдържанието им. Езикът на клишетата, стандартизирането на езика, език, който не значи нищо, език, който стига до това, да бъде просто произнасяне на звуци, на което сме свидетели днес в една силно дефинирана идеологически и политически обстановка. Тук именно според мен е това, за което Милър говори. И аз бих искал сега да ти прочета един цитат от изказването на Артър Милър, който е много интересен, и бих желал да чуя твоето мнение как този цитат, това мнение на Милър се отнася към българския език днес. Цитатът гласи: „Писателят е нещо като носител на красотата на един език, на неговото развитие, на неговата поезия. И когато писателят е удушен, онова, което остава, е фалшивият език, езикът на вестниците, който говори за едно и също нещо. Но не е само въпросът за вестникарския език, не е само въпросът за стила. Има нещо особено, когато думите престават да имат съдържание. Стигаме до корупция на самия език. Писателите са тези, които постоянно предефинират езика, какво той означава. И когато този процес на предефиниране спре, когато самият език стане подвластен на някакъв режим, чиято работа е да фалшифицира действителността, за писателите това е огромно бедствие. Те чувстват, че езикът в края на краищата започва да чезне, да умира”. Това е цитатът на Артър Милър. И аз смятам, че когато българските писатели и общественици разискват проблемите на българския език днес, изразявайки загрижеността си, мълком те са много близо до загрижеността на Артър Милър.
Атанас Славов: Да, разбира се, това е друга тенденция, Артър Милър се спира на друга тенденция. И, разбира се, това е нещо естествено. В обикновения език днес, в обикновения разговор, в обикновения начин, по който хората общуват сега – защото мисля, че той говори в интервюто си за начина, по който хората общуват днес в нашите източноевропейски страни – винаги има една самоцензура в израза. Страх у хората да се изразят, да не бъдат упрекнати, че са казали нещо повече, отколкото трябва, да не бъдат упрекнати, да кажем в критичност. И затова често ще срещнеш на улицата хора, които, като се видят, си казват: „Абе, разбра ли?”, а другият отговаря: „Да бе, какво нещо”. За какво всъщност говорят? За какво става дума? Ти всъщност сам трябва да се досетиш. Това е приблизително насочване на събеседниците към контекста на нещо, но без изясняването, без анализирането, без точния компас, което създава атмосфера на езикова двусмислица. Но тази двусмислица постепенно – и това е идеята на Милър – води до безсмислица. Защото непрекъснатата употреба на двусмислицата води до неточност на мисленето, до замъгляване на анализа.
Георги Марков: Това е, от една страна. Същевременно двусмислицата има и езоповска страна.
Атанас Славов: Да.
Георги Марков: Но има го този баланс: от едната страна е двусмислица, а от другата – безсмислица.
Атанас Славов: Но виж, според мене това, което казва Милър за езоповския език, това, разбира се, отдавна съществува, но той се мъчи да покаже, че има някаква граница на двусмислицата, че има някаква граница на езоповщината и ако езикът се употребява приблизително в продължение на десетилетия, ако приблизителното употребяване на езика стане част от изразните средства на литературата, тогава той се превръща в едно оръжие, което закърнява от това, че не се употребява. Той се разлага, отслабва. Това нещо ако така продължава, вече стига до сферата на обезсмислянето в неяснотата на самото мислене. Защото език и мислене са две свързани неща.
Георги Марков: Нека ти цитирам още един ред само. „Езикът в тоталитарните страни повече не е средство за предаване на истината, а става средство за предаване на някаква си пропаганда.” Това е пак Артър Милър. И пак в контекста на това, за което говорим.
Атанас Славов: Да.
Георги Марков: Аз смятам, че обедняването… Не знам как ти мислиш, но да кажем, когато чета една статия, написана в български вестник, най-обикновена, непретенциозна статия, или чета един репортаж, или каквото и да е, мен ме притеснява първо това, че като прочетеш първата дума, ти може би вече знаеш какво следва до края на първата страница. Всичко е безкрайно опростено, всичко е шаблонно, всичко се движи в рамките на клишетата, това са умъртвени думи, няма го вече живецът на думата.
Освен това да вземем друго, да вземем друга тенденция. Когато ти говорих за обедняването на езика, обедняване в друга посока – злоупотреба с прилагателните, да кажем. Оня ден аз се опитах да чета един български роман и открих, че в едно изречение имаше по 4, 5, 6 прилагателни. Натрупване, натрупване, натрупване на нещата.
Атанас Славов: Това е същото, за което говорих, неточност на изказването и натрупване на нюанси, за да изчезне същността. Това е граматически претекст на разговора. Ще ми се да сумирам какво всъщност става тук и къде е общото между тези две неща – дискусията, която се води в България, и това, което Артър Милър казва. От една страна, Милър е за това чистене на езика и обедняването на речника, за което официално сега протестират българските писатели. Това води до намаляване на изразителността на твореца. Втората тенденция, за която говори и Милър, е за приблизителното или за дмусмисленото, за езоповския език, който води до обедняване на самата мисъл като логически завършек. Тези две тенденции водят изобщо до неяснота в комуникациите, до обедняване на изразните средства. И второ – обедняването на самата мисъл поради дългото прилагане на езоповски език води до една обща неяснота на комуникациите. Това, разбира се, се отразява на журналистическия език, който е един прост език, но пък е езикът на дирижирането. Тоест комуникиращото общество разваля нивото на своето общуване. Неговото разговаряне, неговото дискутиране, неговото мислене, неговото обсъждане на нещата става все по-бедно, по-пошло и по-слабо. Това означава, че вътрешната динамика на обществото отслабва, докато дирижираността на журналистическия и публицистичен език се засилва. Тоест обществото може да бъде дирижирано, но не може да мисли само за себе си. Това е процесът, който се наблюдава.
Георги Марков: Да. И сега един последен въпрос, понеже нямаме много време. Дали си съгласен с Артър Милър за тази смъртна опасност, която съществува за цялата национална култура и за цял език, който е поставен да се развива при тоталитарни или ако щеш ограничени условия? Смяташ ли, че съществува опасност – както Милър смята например за Чехословакия – в течение на един дълъг период от век или два при подобно развитие на нещата цял един език да се изпразни от съдържанието си и, буквално казано, да умре.
Атанас Славов: Смятам, че за Чехия това е много драматизирано. Аз смятам, че за нашите, за европейските, макар и малки страни, как да кажа, ако процесът продължава, рано или късно… Имаше един разказ от Чудомир – някой, че окне, казва, някой ще се опита да стигне до едно директно проговаряне и ясно говорене в света на писателите. Но тенденцията, за която говориш, е изразена: много от народностите в Съветския съюз вече изгубиха езиците си, не само поради това, че ги няма в училищата. Те са на ежедневно употребително ниво в семействата, но вече почти е умряла тяхната литература.
Георги Марков: И един въпрос, който сега ми хрумна, нещо, от което мен малко повече ме е страх. Става дума за влиянието на бедния език върху обедняването на живота.
Атанас Славов: Да, процесът е двоен, той е много по-сложен и ние няма да можем да го дискутираме. Езикът на малките народи на Съветския съюз сега е обеднен, понеже малко хора го знаят, затова има в интелигенцията една обратна сила. Както грузинците например могат да запазят грузинския език, но има между интелектуалците и тенденция да се откажат от цялата работа, защото те искат да пишат на руски език, тъй като тогава техните научни трудове и тяхната литература ще се чете по целия свят. Иначе ти каквото и да напишеш на грузински, и гениални неща да напишеш, никой не може да ги прочете. Те умират в този затворен кръг от библиотеката в Тбилиси и край. Но ако ние навлезем в този процес и почнем да анализираме, то е загубена работа. Факт е, не можем да го изясним, но е факт, че с обедняването на един национален език, с намаляването на неговата обществена циркулация и комуникация естествено се явява и се налага един комплекс на национално самоубийство към езика.
Георги Марков: Такива тенденции съвсем сериозно имаме и в България. Мои колеги писатели искаха да издават на руски език именно с тази цел, по-лесно да станат част от един световен език. Защото българският език така или иначе няма това световно значение, което имат руският или английският език. Тази тенденция е очевидна. Но това все пак е съвсем друг въпрос. Ние говорихме тук за обедняването на красотата, на звучността, на изразността на един толкова богат и силен национален език, какъвто е българският език. И смятам с това нашият разговор за завършен. Благодаря много.
Атанас Славов: Благодаря.
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга „Анкета“ и сборникът с разкази „Между деня и нощта“. През следващата 1962 г., излиза „Мъже“, която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите „Победителите на Аякс“, „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман „Покривът“. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат „Есета“ и „Задочни репортажи за България“. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Атанас Славов е роден на 25 юли 1930 г. в Сливен. Учи в Американския колеж в София до закриването му през 1941 г. През 1953 г. завършва английска филология в Софийския университет. Преподавател по английска литература в Софийския университет (1961-1971), където води семинар за поезията и драмата на английското Средновековие и Ренесанс и за английската проза и поезия през XIX и XX в. Защитава дисертация на тема „Функции на ритъма в художествената стихова реч“ в Института за литература на БАН (1965). През 1966-1976 г. работи в Института по изкуствознание на БАН. През 1976 г. напуска България. Работи като автор на свободна практика и диктор в Радио „Свободна Европа“ и в ВВС (1978). Работи също по проблемите на източноевропейските култури към Центъра „Удроу Уилсън“ във Вашингтон (1979) и като инструктор по български език в Държавния департамент, Вашингтон (1980-1983), както и в Центъра за езикови научни изследвания, Мериленд (1983). Радиосценарист, редактор и диктор в „Гласът на Америка“ (1980-1990). Автор на стихове, научнофантастична проза, мемоари, изкуствоведски, литературно-теоретични и литературно-критически изследвания, на книги за деца и сценарии за анимационни, документални и пълнометражни филми. Почетен гражданин на Сливен. Умира на 4 декември 2010 г.
Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков и съдействието на Димитър Кенаров.