Племенникът на Рамо е въплъщение на френското умение да се води разговор. Според госпожа дьо Стал немците са лишени от него поради своя синтаксис, според който глаголът е винаги в края на изречението. Но талантът на Дидро не се ли дължи също на факта, че е съумял така добре да предаде музикалността на френския език? 

Несъмнено. По време на защитата на своя докторат, посветен на Жан-Филип Рамо, Нанси Дигерер от Училището за висши социални науки (EHESS) разгърна блестящо тази теза. Да си спомним за така наречения „спор на смешниците”, който противопоставя Русо и Рамо, както и разногласието между Д`Аламбер и Русо. Според Рамо отправната точка на музиката е хармонията, според Русо – тя произлиза от италианската мелодия. Рамо иска вертикална, статична, величествена музика, достойна за кралска особа. Обратното, Русо е за спонтанната, лека и хоризонтална мелодия. Това е напълно недопустимо за Рамо! Според него мелодията, съчетана с крещящи цветове и нисши персонажи, произвежда просташки и вулгарни резултати. Освен това имаме и фигура като Д`Аламбер. Каква е причината той да се обърне срещу Русо, след като в началото му е симпатизирал? Прави го, не защото отхвърля италианската мелодия, а понеже Русо заявява, че мелодията е въплътеният израз на разума. За Д`Аламбер пък, който е математик, единствено геометрията може да бъде проявление на разума. Схващанията им нямат нищо общо с музиката, те се основават по-скоро на картезианската праволинейност! И непредвиденият резултат от този спор е, че без да е взел пряко участие в него, Дидро излиза победител! Способна да извади наяве музикалния елемент в прозата, Нанси Дигерер успява да ни убеди, че именно Дидро, в качеството си на писател, надскача конфликта между мелодията и хармонията. Племенникът на Рамо е изцяло конструиран върху вечния конфликт между правилото и неговото нарушаване.

Това достатъчно ли е, за да оправдае интереса на немците към Дидро? 

Не само към Дидро, а към френската литература по принцип. Бих назовал две различни нива на този интерес. Първото се отнася към формата, към едно живо любопитство. Жаден за литературни сплетни и любопитни анекдоти, които е нямало как да се развият в разпокъсаните немски княжества, Гьоте е поглъщал бюлетините, написани на френски, на литературната кореспонденция на братя Грим. Немците наистина се интересуват от анекдоти. Впрочем Племенникът на Рамо гъмжи от подобни забавни случки, както и  кореспонденцията на Фридрих II. Вторият тип засяга същинската дълбочина: немците са истински запленени от непоследователността, от възможността да кажеш всичко и след това да го отречеш. Четейки френска литература, немците се  озовават в един съвсем различен, неподреден и преобърнат надолу с главата свят. Те също така са обсебени и от въпроса за целостта както във философията, така и във всяка друга сфера на живота. И следователно нищо не би могло да ги заплени повече от възможността, която френският език и френската държава дават на своите граждани, а именно да живеят в едно постоянно противоречие и да бъдат щастливи въпреки това. Французите могат да си го позволят: те живеят във вътрешността на една единна територия и са наследници на организирани и рационални традиции и език.

„Има много стаи в къщата на царя”. Според тази пословица, принципът на единство не може да заличи многообразието… 

Може да се каже и по този начин. Съществен е интересът, който немците хранят към начина, по който французите живеят в противоречия, които сами си създават, в някакъв свой свят, който е извор на непрекъснато естетическо вдъхновение. Не искам да кажа, че немците се стремят да имитират французите. Но това изкуство на парадокса и на противоречието за тях е изключително вълнуваща провокация, доколкото самите те живеят в напълно противоположна ситуация. Немци и французи непрекъснато се предизвикват едни други. Интересът е взаимен. Французите от своя страна са силно заинтересовани от тази невероятна способност на немските мислители и артисти да изграждат автономни системи и цялостни, затворени в себе си творби, които нямат нужда от връзка с външния свят. Ето например, по повод Шуберт, французите говорят за „лирична поема”, не за песен. Въз основа на автономността на музикалното ядро, текстът, който е външен двигател, минава на заден план. Докато при Жорж Брасенс е обратното: текстът е само претекст да се прави илюстративна музика. Можем да стигнем още по-далеч в това противопоставяне, основавайки се на два елемента, които са в диалектическа връзка. От една страна, немците страдат от силна политическа и културна разпокъсаност, подсилена още повече от присъщата на протестантството идея, че всеки сам за себе си е отговорен за собственото си спасение – няма обща и единна Църква, а множество от протестантски църкви и секти. От където и неукротимият им устрем към единство и създаване на творби, (например Кант, Хегел, Бетховен и т.н.), съобразени със структурата на немския език, която винаги се стреми към цялостност на изречението. Понякога дори, както при Вагнер, се стига до претенция за напълно цялостна и завършена творба (Gesamtkunstwerk), или принципът на цялостната, „тотална” творба, който предшества опитите за „тотализация”, ако не и за тоталитаризъм. В същността си немците не са тоталитарни, напротив, те са силно разпокъсани. Колкото до французите, ето тук стигаме до втория елемент на нашата диалектическа връзка – те толкова са свикнали с това единство и с установените правила, че си позволяват лукса непрестанно да ги нарушават. Дидро е великолепен пример за това, чрез своето изтънчено умение да провокира и да заема страната на обратното на общоприетото схващане.

Изглежда французите ценят самоцелната провокацията, а немците са в търсене на истината… 

Немците винаги търсят последната дума, но французите винаги имат една дума в повече. А последната дума е в структурата на изречението – ето че се връщаме към началото на нашия разговор. Именно тази духовитост придава пикантност и блясък на разговора. Истинско удоволствие е да провокираш, това освобождава жизнени енергии. Дидро е най-яркият пример за начина, по който французите елегантно нарушават правилата. Игрите на думи в заглавията на в. Либерасион също са отражение на този феномен, който е напълно немислим в немския език. Отличителната черта на френския дух се състои в това, че той се заиграва с правилата и успява да се освободи от тях, като в същото време ги затвърждава.

L’Express

Превод от френски: Мина Петрова

Хайнц Висман е филолог и философ, роден в Берлин през 1935 г. През 1962 год. получава френско гражданство и оттогава животът му преминава между тези две страни. Тази година получава Европейската награда за есеистика Шарл Вейон за есето си Да мислиш межди езиците (Penser entre les langues, изд. Albin Michel), в което проследява отношенията и взаимовръзките между френския, немския и гръцкия език, техните синтактични структури и особености, които според него отразяват дълбоката същност и психика на хората, живеещи в тези три страни.