1
3110

…За разлика от цивилизоваността

 

 

 

 

 

 

 

 

Дали пламналите преди година и кусур събития допринесоха за добруването на страната ни, е съмнително, но че объркаха и разбъркаха гражданските ни и моралните понятия, не ще и дума. Системни и несистемни политически формации поетапно сменяха местата си, партии на статуквото изневиделица се оказваха извън статуквото, а със същата  неочакваност партии извън статуквото изградиха и оглавиха едно ново статукво. Както се е случвало неведнъж в размирната ни национална история, и днес цялата бушуваща все по-неукротимо хаотичност пробуди онези дремещи в общественото съзнание бесове и демони, които епоха след епоха, век след век, мандат след мандат само чакат, притаили се в готовност, да настъпи техният час – часът, в който ще се обективизират и ще тръгнат между хората, ще се превърнат от мироглед в действителност, от идея в битие, от социално верую в социална реалност, от тези във фактори.

Навремето Чърчил установи, че на Балканите винаги се е разгаряла повече политика, отколкото те са били в състояние да понесат. А въпреки ведомственото си приобщаване към Европа, а оттам – и към света, манталитетно, националнопсихологически (а следователно и социалнополитически) ние си оставаме на Балканите. Което ще рече, че в политическата сфера, там, където са необходими най-много хладнокръвие и здрав разум, на родна земя често са господствали най-неукротимите емоции. Това господство не само ни прави трудни и нежелани външнополитически партньори – това господство подкопава и трови националното ни битие и вътрешнополитически. И събитията, които споменах, илюстрират казаното по болезнен начин. А, както става и в интимната сфера, болката винаги съседства с насилието. Тъкмо неговата роля ще се опитам да разгадая във вълненията, обхванали доскоро големите ни градове и особено столицата.

И така, нелеката ми цел е да установя мястото на  насилието в коментираните събития. Още в зората на протестите моята литературна колежка и приятелка Теодора Димова ги нарече опасна запалителна смес, сравни демонстриращите с „Бесове”-те на Достоевски, а демонстрациите им сравни със зловещите самодейни отечественофронтовски акции в първите следвоенни години. Подобен бе погледът и на друг мой, многократно доказал се и литературно, и граждански, приятел – поетът и драматург Стефан Цанев. А моят състудент от Философско-историческия факултет на Софийския университет, Александър Димитров, който през есента на 1968-ма заедно с двама сподвижници разпространяваше нелегално позиви срещу българското участие в разгрома на Пражката пролет, и плати дързостта си с тежка затворническа присъда, сподели: „Митко, през края на 80-те и началото на 90-те ние демонстрирахме за демокрация, за човешки права и граждански свободи, докато днешните демонстранти искат диктатура на пролетариата.” „Е, щом я искат, ще я получат – отвърнах аз. – Лошото е обаче, че покрай тях ще я получим и ние, които не я искаме.” За съжаление, двамата със Сашо се оказахме пророци, и то в собствените си земи – ето че вече сме на път да я получим. Диктатурата на пролетариата (тук включвам и националсоциализма, който също е гнет на тълпата) винаги е възниквала от недрата на гражданския хаос, а хаосът в момента несъмнено е налице. Настоящият хаос е не по-малко опасен – овластени от новото статукво, вчерашните протестъри и днешни институционалисти го пренесоха от улицата в парламент и правителство, а така, въоръжен с ведомствени и държавнически пълномощия, хаосът става много по-злотворен. Докъде са стигнали нещата свидетелстват и думите на друг ветеран на СДС – талантливият поет Тодор Чонов. Наблюдавайки как разбеснелите се метежници издевателстват над една майка с две малки деца в центъра на столицата, Тодор Чонов написа: „Ако беше по времена протестите на СДС през 1990 г., щяхме да пренесем на ръце жената през площада заедно с колата и двете ѝ деца. Това е разликата между тогавашните спонтанни протести и днешните платени сборища.” И тази разлика подсказва колко регресивен, колко гибелен е извървеният през трийсетината години демокрация национален граждански път. И защото вярвам и в морала, и в умността, и в гражданската ангажираност на цитираните творци, пък и с очите си наблюдавах денонощния уличен екот, в пика на стихията заявих по БНТ: „Протести – да! Но само в рамките на цивилизоваността…”

И за да не ме обвинят, както неведнъж е ставало през последните година-две, недобросъвестни читатели, че клеветя и оклеветявам хилядите цивилизовани демонстранти, бързам да уточня, че и такива имаше. Нещо повече: преобладаващото мнозинство бяха такива. И тъкмо това обстоятелство прави преценката на събитието като цяло толкова трудна. Ето моят личен поглед на автор и гражданин:

Аз считам, че между цел и средства, както и между път и спътник съществува диалектическа взаимосвързаност. Благородни цели не се преследват с неблагородни средства, с домати, яйца, опънати срещу националните ни символи прашки, павета, че и взривове не се воюва за законност. Порочните средства неизбежно опорочават и целта – колкото и чиста и свята да е тя сама по себе си. Подобно е съотношението и между път и спътник. Да воюваш граждански в подножието на един високо вдигнат комисарски юмрук, пък бил той и президентски, значи да скверниш и варваризираш средата, значи да извървиш, казано с думите на Стефан Цанев, гибелния обратен път към каменната брадва, към онова пещерно минало, срещу което словото людско и словото Божие с толкова упование ни водят вече хилядолетия наред. Казано по-общо, докато цивилизованите народи решават проблемите, пред които са изправени, с изборна бюлетина, недотам цивилизованите ги решават с камени и дърве.

Ни най-малко не идеализирам правителството, срещу което протестърите тръгнаха на бой, аз сам съм заставал в медиите (включително и в националните медии – БНР и БНТ) срещу това правителство, но винаги съм го правил със съзнанието, че има нещо по-кошмарно и от най-кошмарната държавна власт – и това е диктатът на разбеснялата си улична тълпа. (Справка: Густав Льобон, Достоевски, Шопенхауер, Ницше, Фром, Георги Марков). А тъкмо този диктат се стовари върху обществото ни. И за да не бъда еднозначен, оценявайки една многозначна политическа обстановка, ще добавя, че и аз си имам любими протестиращи. Говоря за онези момчета и момичета, които в стихията на най-метежната и безобразна нощ се хванаха дружно за ръце и образуваха жива верига пред мирно охраняващите събитието полицаи, за да ги защитят от литналите към тях домати, яйца, павета, бутилки, бомбички. С подобни доблестни люде и аз бих демонстрирал в един строй.

 В заключение да обобщим изявите и на извънпарламентарното, и на пламналото насилие, чийто продукт е и днешната бездържавност. Насилие е да окупираш за цели седмици и месеци централни улици и площади, които принадлежат на всички ни, да разпънеш там дрипави палатки, да ги превърнеш в истински катуни, а околните градинки и улички да превърнеш във вонящи открити тоалетни. Насилие и гавра със светите чувства на милиони българи е да обсипваш националните ни символи с дъжд от яйца и домати. Насилие е да издевателстваш посред нощ пред сградата на БНТ над две беззащитни жени, само защото са изказали на малкия екран възгледи, различни от твоите. Насилие е да нападаш физически мирно охраняващите събитието полицаи, които часове наред пасивно се бранят с щитовете си от обстрела на разбеснялата се тълпа. И за да бъде картината пълна, ще добавя: насилие и истинско престъпление е да биеш вързани хора. А, както установиха последните разкрития, тъкмо това правеха някои полицаи зад колоните на Министерския съвет. Техните издевателства са не по-малко осъдителни, те трябва да бъдат не само обществено порицани, а и изправени на подсъдимата скамейка…

Особено място в този порядък заема случая с журналиста и автор Димитър Кенаров. Неведнъж съм вземал отношение в социалните мрежи по темата и неведнъж съм бил обвиняван (според мен несправедливо и клеветнически) в безучастие към съдбата на един съгражданин и брат по перо. А, както виждате, аз участвам и съучаствам – дори и с настоящите редове. С които искам да направя последен опит да внеса окончателна яснота – колкото и безнадеждно да е.

И така, с Митко сме приятели, политически съмишленици и, което е несъмнено по-съществено, духовни родственици. Свързва ни съпричастността към литературното, към моралното и към гражданското наследство на един от най-значимите писатели в цялата ни национална литература – Георги Марков. Който е еднакво скъп на сърцата ни човек – независимо от факта, че Митко не го познава лично. А онова, което едно общо сърдечно почитание свързва, една конюнктура трудно ще развърже. Неслучайно започнах с приятелството ни. Когато бият мой приятел, бият мен самия. Когато пък бият е журналист, побоят се превръща в погром и над свободното слово. А Митко бе бит и то от полицаи. Да си затворя очите пред този факт, значи да се себеопозоря. Ето защо искам да го заявя в прав текст: независимо от това доколко споделям неговите политически позиции, всички онези, които са участвали в саморазправата с Димитър Кенаров, трябва да бъдат идентифицирани и подведени под съдебна отговорност. В моите очи те са престъпници в униформа – не по-малко престъпници от онези необуздани пълчища, които засипваха мирно охраняващите ги полицаи със залпове от яйца, домати, павета и взривове. Насилието е еднакво осъдително – все едно от кой лагер идва.

Днешният хаос, днешната бездържавност е наследство от бушувалите повече от година вълнения из столичните улици и площади. Една възпяла  от естрадата метежа булевардна новоизлюпена партия съумя да реабилитира простащина и примитивизма, да измъкне парвенющината, вулгаризма и кича от махленската чалготека и да ги превърне в държавност. А, както е тръгнало, скоро и в държава ще ги превърне. Събитията пренесоха беса на уличната анархия в парламента, в институциите и, което е най-пагубното, в мирогледа, в съзнанието на милиони мои сънародници. От господар на улицата, от външен фактор насилието се превърна в манталитет – онези вандали, които пред смаяните очи на цялата общественост демонстративно раздаваха на екзалтираните си питомци яйца и домати, днес легитимират насилието на висок глас от парламентарната трибуна. Ето защо обратният път от сапиенс към хомо вече е поет с бодра крачка от цял един народ. Явно оскотяването на обществото ни е изправено пред прекрасни шансове. За разлика от цивилизоваността…                                                                                    

                    

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияРъкописите на Любомир Генчев
Следваща статияЦветни транскрипции на преживяното

1 коментар

  1. И така, както каза Радомир Чолаков : „Двама-трима-четирима полицаи си превишили пълномощията“, той също е в инициатиния комитет на ГЕРБ, родово-комунистическата-милиционерска -ДС партия, начело с агент Буда. Веднъж се застава редом с г-жа Фандъкова и „преброителя“ Димчев, веднъж се оправдава обгазяването на българи с бойни отровни вещества и веднъж се пада, но не така, както падаха по далечните улички децата на България, смазвани, нападани в гръб, пребивани с палки, блъскани в каменните колони , окървавени и смачкани, 35 000 въоръжени до зъби полицаи. И още един офицер от полицията, седящ на предната седалка до майката-провокаторка с двете деца. Кой и как е привикал този комитет, не е трудно да се отгатне. Обаче сега всички ги припознават като симпатизанти на ГЕРБ в мешавицата. Както се казва : “ По комитета ще ги познаете“.