Преди време написах нещичко за една пребогата частна библиотека, на която се натъкнах по време на нощно, зимно, кристално, но не и в смисъла на Kristallnacht, слава Богу – будуване в Княжево. Точно тогава стана така, че на самия ръб, там, където боровете, свободните борове, се разделят с другите борове – оземлените, дворните, отглежданите – и започват своето изкачване към върховете на Витоша, аз срещнах библиотеката. Дивите борове започват оттам.
В колекцията, за която говоря, измежду останалите неща намерих и един том от събраните творби на Йохан Лудвиг Уланд. Първия том от двата тома с негови събрани съчинения, издадени от лайпцигското издателство „Филип реклам“ около Първата световна война. Предполагам, че е така поне, защото изданието не предлага информация за годината на издаването. Странно, но е така. Текстът е отпечатан с готически шрифт.
Познавам добре Берлин, бил съм там много пъти. И съм се разхождал по „Уландщрасе“. Тя е централна. Това е голяма, широка улица. Пресича някогашния „Бродуей“ на някогашния Западен Берлин – „Курфюрстендам“. Още в началото на двайсетте този булевард вече станал моден, интересен, желан. Ерих Кестнер го е описал в книгите си.
Йохан Лудвиг Уланд е от важните за немския романтизъм фигури. Поет и драматург, теоретик. Животът му протича в годините, в които обскурантизмът се завръща на тъкмо вече просветената европейска сцена. Той е от романтиците, които харесват Средновековието и се вдъхновяват от него. Това е времето, в което живее и се ражда, да не забравяме, и готическият роман. Това е времето на Батман в прототипния му вид.
Никак не обичам да влизам в полемики, и особено с хора, които харесвам, но ще се включа и аз този път. Обвинението в обскурантизъм, отправено от професор Евгений Дайнов към Теодора Димова заради текста й „Свобода на автопилот“ ме учуди малко. Учуди ме не толкова употребата на самия термин обскурантизъм, отнесен към позицията на Теодора Димова, колкото горещината на патоса, излъчвана от направената критика.
„Европа не е на Христос. Европа е на Разума, в който участват всички човеци – като равни. А не – като някакво стадо, оргиастично отдадено на Пастир и изключило критиката си.“ Така мисли Евгений Дайнов.
Разбирам, че Европа не е на Христос, а на Разума. Добре. Нека така да е. Но има нещо, за което не мога да не се захвана. Хубаво казва професор Дайнов, че духът на европейското е намерил свойствеността си, открил е себе си в това ти да си готов да се бориш и умреш за чуждата свобода. Тази на другия, на различния, на несъгласния с теб. Че европейската civitas е станала уникална измежду всички точно с тази си особеност. Прекрасно казано, ще си позволя да отсъдя. Но в такъв случай дали ни дават от „Шарли ебдо“ знаци, че си умират за свободата на другите? Че ги е еня за нея, и че те, от „Шарли ебдо“ са хора на Разума. Нямам предвид стила им по принцип. Питам за конкретните ходове. Кое беше разумното в поведението им през времето от момента на извършената спрямо тях и хуманните и демократични ценности жестокост досега? Къде са жестовете, които биха доказали, защитили реномето на Европа като място на Разума, на осъществилото се Просвещение.
Не е ли разумният в такива конфликтни ситуации онзи – в съгласие със стандартите на просвещенската рационалност – който ще се опита да не се оставя инерцията на сблъсъка да го повлече. Онзи, който ще се помъчи да възстанови диалога, да прокара отново пътищата. Колкото и да е трудно това. Нали е простено. Нали така пишеше. Поне за малко можеш ли да изневериш на нещо от себе си, но с цел да се спаси по възможност чуждата и общата свобода. Това разумно ли ви звучи или не? Не е ли това рационалност?
Професор Дайнов препраща в текста си към Сократ и сократическия маниер на диалогичност. Ще си позволя затова да цитирам тук част от статията си, писана непосредствено след излизането на първия брой на „Шарли ебдо“, последвало трагичните събития в редакцията на изданието. Просто и аз тогава се сетих за Сократ.
„За Сократ, поне доколкото знаем, диалогът е бил нещо много повече от обикновено разговаряне по някакъв проблем. Сократическият тип диалог, който иначе на повърхността се вижда като самоцелно полемичен, е нещо съвсем различно. Това е всъщност събрание на хора, които не са се събрали, за да се надвият един друг в спор.
Този вид диалог – в типологията на който е заложено да няма свой собствен, точно определен тип на провеждане, а да става от само себе си, да се случва – е диалог на комуникацията, а не на стратегията. Затова е толкова особен. Затова за Сократ е така важна нагласата, с която събралите се да говорят, влизат в общение помежду си. Участниците в тези диалози не се събират, за да се надприказват и да победят някого. Не правят диалози, за да унизят другия, отсрещния, да го осмеят, да го направят за посмешище. Тези хора се срещат и продължават да се срещат отново и отново, тъй като всеки един от техните разговори ги променя. Така е, понеже те влизат в диалога готови да бъдат променени, искащи дори да бъдат променени с помощта на другия.“
Въобще и не си помислям да поставям на една и съща плоскост или да правя било то и най-крехка аналогия между бруталността на убийците и нежеланието им за влизане в диалог от една страна, и предизвикателността в линиите, които оставя след себе си моливът на техните жертви, от друга. Сам написах преди две седмици тук, в „Култура“, Je suis Charlie. И се подписах.
Да, убийците са пълното отрицание на диалога, разбира се. Те са тоталната му другост.
Но не бих определил и политиката на „Шарли ебдо“, която беше приложена след това, като диалогична, а още по-малко като проява на така съществената за нас, европейците, както казва Евгений Дайнов, рационалност. Защото рационалното предполага да не дразниш излишно рушащите диалога и да не излагаш с действията си на риск социума, от който си част и който е убежище и вместилище на Разума!
„Тази Европа, която е атакувана с бомби и куршуми, и която пазим, е онази, в която всичко минава през оценката на трезвия, отстранен и критичен разум на отделния, равен на останалите в своята свобода на мислене индивид…“
Това е силен фрагмент от статията на господин Дайнов. Но, питам се отново – като отстранен, критичен и трезво функциониращ ли позволява да бъде определен разумът на хората от „Шарли ебдо“ в момента. Като такъв ли се проявява? Съобразителни и разумни ли са тези хора със своето несъобразяване както с някои чувствителни места у другите, така и с факта, че разумният избягва рисковете?
Йохан Лудвиг Уланд не е бил обскурантист. Но не е бил и човек на „чистата“, трезва и отстранена рационалност. Такава просто няма.
