Изследователят на киното Петър Кърджилов в разговор със Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов.
„Философски погледнато няма никакво значение за нещата, които стават в сегашното ни кино, няма нищо общо. Но това дава самочувствие”. Споделя за „въпреки.com” д-р Петър Кърджилов, изследовател на киното, журналист и писател, за книгата си „Озарения в полите на Витоша. Летопис на ранното кино в София (1896 – 1915)”, изд. на БАН „Проф. Марин Дринов”.
Поредната книга на Кърджилов проследява двадесетгодишен период от началото на първата кинопрожекция в столичния град (декември 1896 г.) до включването на страната ни в Първата световна война (октомври 1915 г.). Много от историческите факти се публикуват за първи път. Отпечатването на този сериозен изследователски труд стана възможно с финансовата подкрепа на програма „Култура“ на Столична община, той е посветен на друг виден изследовател на филмовата ни история, проф. Александър Янакиев (1955–2015 г.), рецензент на изданието.
Изследователят подчертава: „Първо казвам, без излишно да политизирам, че както написаха историята на държавата ни, така написаха и историята на българското кино. Няколко киноведи и киноисторици, завършили в Съветския съюз, изповядващи лявата идея, така наречената, – за тях националното нямаше никакво значение. Те бяха хора интернационалисти, гледащи Москва, и го правят до ден днешен. Тези хора написаха една история на киното, на българското кино, в която умишлено или не, игнорираха, както отделни събития, така и отделни личности, което е още по-страшно. По-добре е да те разстрелят, защото имаш възможност да останеш в историята като герой или поне като мъченик, отколкото да потънеш в забравата, все едно нищо не си направил… На мен Господ ми даде много – завършил съм кинознание, което го приемам като жест на провидението към мене, след това работих 10 години и един месец в най-големия ни филмов архив в България БНФ, четири години и малко в аудио-визуалния архив на БНТ. Господ ми даде възможност да работя на места, където трудно се попада.
Пред очите ми са минали
десетки хиляди километра филмова лента и образи
Ровил съм се в стари вестници и списания, в специализирани документи. Натрупах база данни, която с физическата ми смърт ще отиде в Перловската река. Не ми се щеше това да стане и затова реших тези неща да ги напиша. Едното, което казах, е изчистването от идеологизация – мога да дам десетки, стотици примери, в които се говори на една тема най-простичко, най-обикновено и изведнъж започват да се появяват някакви зли духове, без някой да го е карал този историк. Тази несъвместимост най-ярко се проявява в персоналните взаимоотношения между Васил Гендов, бащата на българското кино, и Александър Александров, бащата на българската киноистория, един достоен мъж, който аз много уважавам и до днес. Той беше мой преподавател по история на българското кино, но си остана верен на една идеология, която малко или много го ограничаваше, и то в неговата си работа. Още като млад киновед в Националната филмотека разбрах, че фактологията в нашата киноисторическа наука е мизерна, минимална част от това, което фактически съществува.
Но това, което съществува трябва да бъде намерено, извадено и поднесено по съответния начин. То не се крие кой знае къде. То си седи и си лежи –трябва да разлистваш старите вестници и бъди сигурен, оттам излизат неща. Подготовката, която имах във филмотеката, ми даваше и ми дава и до ден днешен възможност, когато попадна на някакви данни, да знам дали те само обогатяват пейзажа, дали са нещо сериозно, което допълва, или пък са нещо революционно, което променя съвсем нашия поглед към това събитие. Какъвто беше случаят април 2013 г., когато попаднах на цели три съобщения, които свидетелстваха, че първата кинопрожекция в България не се е състояла в Русе февруари 1897 г., както повече от половин век знаехме, а в София през декември 1896 г. С два месеца само по-рано, но
България влиза в една цивилизована територия.
Нулеви години бяха и 1898-а в София, и 1899-а, 1901-а, и 1902-а, а сега имаме за тях данни, благодарение на моите усилия. За 1897 г., през април в София, се знаеше още от 1960 г. от изследване на Александър Александров. Той се връща от Москва, където завършва ВГИК и е един от първите киноведи и започва системна методична и професионално насочена работа. До този момент имаме откъслечни опити – Стефан Гендов има една голяма статия през 1943 г., Васил Гендов, неговият брат, завършва в 1949 г. „Трънливият път на българската кино”. Уж мемоари, но за мен това е първата писмена история на нашето кино. Те правят своите крачки, но ги правят според своите възможности и своите познания, които тогава имат. Александър Александров се рови много из пресата, но за съжаление за кратко време – не повече от 2-3 години. Но това, което открива, наистина революционизира в най-добрия смисъл на думата нашия занаят“.
Петър Кърджилов разказва увлекателно за интереса си да се рови, да търси. Това съвсем не е лека работа, изисква търпение и посветеност, а и отговорност не само към историята. В разговора ни често се самоиронизира, но и завладяващо говори за този свой последователен интерес и любопитство.
„Толкова ли са важни тези даннички? Първо, са важни за истината, да се подреди. Каквото и да си говорим, фактологията е истина. Този недоимък фактологически, който над половин век властваше над нашето кинознание,
водеше до изкривяване на изводите,
които се правят за отделни периоди. И днес не можем да кажем всичко, но можем да кажем малко повечко, отколкото знаехме преди. Само един пример ще дам. Нихилистичното изречение, което можеш да срещнеш в десетки варианти от академици и професори до провинциални учителки, които пишат за кино, че България, ако не е последната, то е една от последните страни, в които е дошъл кинематографът. И последни сме направили кино, и последни сме направили първи филми – и първи игрален, и първи хроникален, което не е така. Просто не е така! Проф. Сашо Янакиев, Бог да го прости, беше написал: „Има нещо мазохистично в това – хайде, като не сме първи, поне да сме последни в нещо!”. Това се повтаря, защото всичките тези хора, освен с титлите, званията и степените, които имаха, бяха и преподаватели, т.е. те го преподават и на децата. Те пишеха, те формираха историите, те формираха в енциклопедиите, където отвориш на БАН енциклопедиите пише абсолютни глупости, които и до ден днешен си седят там. Защото всеки вярва на енциклопедията, тя е нещо сериозно. Кой е Пешо Кърджилов да ми каже на мене?! Но вече смятам, че излизането на тази книга тъкмо в издателството на БАН, ще подкрепи моя авторитет. Той е базиран на познания, а не толкова на влияние в нашите среди“. Признава, че винаги го е вълнувала истината, но и уважава усилията на хората преди него, работили в тази тематика, дори и от днешна гледна точка, когато практически документално ги е опровергал.
„Бих приел и най-голямата обида, защото моят колега Костадин Костов, Бог да го прости, на един форум възкликва: „Историята на киното е обидила България!“ Понеже първата прожекция била 1897 г., не както в Румъния – лятото на 1896 г. Той е от Пловдив и направи една истинска революция, зарови се в края на 60-ти и 70-те години в старата преса и подготви огромни томове. Над 3300 страници, много добросъвестен, много почтен труд, който демократизира познанието за старото българско кино и за киното. Сашо Янакиев правеше разлика между
история на киното в България и история на българското кино.
Преди българското производство, ние имаме чужденци, които идват, снимат, отиват си. Това не е българско кино, но е на територията на страната. Не може да се говори за словенско или македонско кино по онова време, защото тогава няма такива държави. Когато влизат първите кинематографисти в Словения, отиват в Австро-Унгария, а Македония е в Османската империя. Ние, слава Богу, в този период имаме държава и може да кажем, че става на наша територия. Костов извади тези факти от пресата от последните години на XIX век до 9 септември 1944 г., които се отнасят за българското кино. Може много да се допълни”, категоричен е изследователят, който продължава да работи в архивите. Тази негова педантична дейност в БНФ, в Национална агенция „Архиви“, в Националната библиотека, библиотеката на Софийския университет и киноархивите на повечето балканските държави го води и до открития за разпространението на киното в страната ни. Дори в тази наша среща с него имаше нещо символно и съвсем неслучайно: беше в деня, когато светът отбеляза 121 години от първата платена прожекция на братя Люмиер в Париж, считана за рожден ден на киното – 28 декември…
„Ранните прожекции в България са: през 1896 г. в София, през 1897 г. – втора кинопрожекция в Русе, 1898-1899 г. има кратки съобщения, че в София са идвали подвижни кинематографи и са прожектирали. Много рядко се споменават и филмите. Например, 1902 г. във в. „Пряпорец“ една огромна статия разглежда киното като техническо средство. Много компетентно написано, толкова, че и днес от нея можеш да вадиш данни. Знаехме, че първото снимане на филм в България е станало през 1903 г. Тогава идва англичанинът Чарлс Райдър Нобел, той пък е изпратен от американеца Чарлс Ърбън, който отваря своя фирма в Лондон, да отрази Илинденското въстание. Нобел закъснява, идва тук през октомври, бунтът е изтлял, четите са се върнали, няма какво да снима… Инсценира няколко хроники около Рилския манастир, в анотацията на тези филми след това се твърди, че показват реални истински битки – как бягат турците, как войводите ги гонят и т.н. Всичко това, за наш късмет, е чудесно описано в каталозите на Ърбън Уорик Трейдинг Къмпани (Warwick Trading Co.) в Лондон с много подробни анотации, с технически характеристики, дължина, продължителност и т.н. И днес ние знаем, че 17-18 филма са били заснети тук, същият човек идва пак и през 1904 г., снима още около двайсетина филма, стават общо 37-38. А 1905 г. минава също една експедиция на Ърбън – така я наричат, водена от Джон Маккензи, шотландец, който минава през целия Балкански полуостров от Триест до Яш заедно със своя спътник, пътешественика и журналист Хари де Уинд, който продължава към Русия. За всичко това се знаеше много малко. Признавам, благодарение на Костадин Костов за Чарлс Нобел знаехме много, докато за Джон Маккензи изобще не се споменаваше. Но попаднах на едно съобщение, че
във Варна е сниман филм през 1896 г.,
най-вероятно през лятото. Като се разрових в историите на всички балкански държави, може да се окаже, че това е най-ранният филм, заснет на Балканския полуостров. Има го черно на бяло написано! С тази статия участвах миналата година на една конференция в Атина, оттам го харесаха едни американци и да даде Господ до 1-2 месеца в едно нюйоркско издателство (Nova Science Publishers) трябва да излязат две мои статии. Втората е за Първата световна война, посветена на балканското кино – история и съвременност”.
Петър Кърджилов, с когото ни свързват много общи интереси, в даден момент сме работили и като колеги, е изключително интересен събеседник – до пунктуалност. Книгата му „Озарения в полите на Витоша. Летопис на ранното кино в София (1896–1915)“ е снабдена с прецизни отправки към документи, книги, публикации, азбучник на имена, филми, включително и в превод на английски език, като са цитирани оригиналните източници, не само български. Наистина едно изключително издание с твърди корици. Няма как да не го попитаме какво предстои в изследванията му.
„Завършвам една книга – „Загадките и времената на Българан е галант“. Кога, как, защо и къде е заснет първият български игрален филм. Една от големите енигми в историята на българското кино е как е заснет първият ни игрален филм. Първият български игрален филм наистина е съществувал, наистина има документи от продуцент италианец, оператор испанец, Гаетано Пие де Флорес, изпълнителният продуцент е австроунгарец, Аладар Оттай – Остерайхер. Значи това е една европейска копродукция от съвременна гледна точка. Всички те се явяват продуценти от регистрираното в България акционерно дружество „Модерен театър, София“, което според директива на ЮНЕСКО от 1980 г. си е българска национална продукция. В главните роли участват български актьори.
Големите проблеми са два. Единият е коя е годината на създаване, другият за авторството на филма. Васил Гендов в своите мемоари, които са първата писана история за нашето кино и за радост съвсем наскоро излязоха като издание на Българска национална филмотека – „Трънливият път на българския филм“ с автор Васил Гендов, и спомените на Жана Гендова (бях научен редактор) – твърди, че е заснел и показал за първи път филма „Българан е галант“ през 1910 г. Когато Александър Александров се завръща от Москва и започва да се рови, намира най-добросъвестно поредица от съобщения, които са 15 -16 на брой в цели шест софийски всекидневника, които недвусмислено доказват, че премиерата на този филм се е състояла на 12 януари 1915 г. Тази огромна времева дупка – пет години, не е месец, не е два…, зее като бездна, незатрупана още от нашите познания в продължение на повече от половин век. Още от 80-те години педантично си събирам всичко, което е казано по темата. Натрупах база данни. Трябва, за да докажеш една теза, иначе може да звучи много красиво, емоционално, но неподплатено фактологически.
Историята се гради върху факти.
Натрупаха се факти, поне дузина, които недвусмислено доказват, че филмът е заснет в късното лято или ранната есен на 1914 г. и показан съответно. Той не може да бъде заснет през 1910 г. Публикувал поредица от статии на тази тема в сп. „Кино“, както и на други места. Вторият голям проблем е, че през 1949 г., почти след 40 години, ако филмът е заснет 1910 г., или 35 години, ако е в 1915 г. , чак тогава Васил Гендов се обявява за режисьор на филма. През 1924 г. пише „Как правихме „Българан е галант“, където описва много добре как заедно с оператора Гаетано Пиа де Флорес са снимали филма. Има поне дузина косвени доказателства, които много сериозно говорят сериозно за ролята на Васил Гендов в този филм, като нямам предвид изпълнението на главната мъжка роля, а множеството други задачи, с които той се нагърбва. За част от тях пръв споменава той, част от тях са потвърдени от участници във филма, някои от тях, които не са настроени добронамерено към него, т.е. не може да се каже, че те подкрепят една лъжа. Самият факт за избирането на Васил Гендов за изпълнител на главната роля, ако предположим, че замисълът става в „Модерен театър“ (бившето кино „Цанко Церковски“, което продължава да пустее – б.а.), говори за това. А има много точни индикации защо точно тогава, през лятото на 1914 г., ръководството на „Модерен театър“ се решава на тази стъпка да заснеме филма.
И тук отново започва един великолепен разказ на Петър Кърджилов за историческата ситуация, за сформирането на екипа, за избора на актьорите…Той отделя специално място на филма и в тази своя книга, но в бъдещата ще има още много не само интересни факти, но и хипотези и анализи, които дават облика и на киното ни и на времето.
Почти в края на разговора го питаме и за други негови творчески изяви като автор на научна фантастика. Популярен е като писател в тази сфера на литературата, издавал е и фантастични приказки за деца. Има дори и награди. Как съчетава фактологията и фантастиката. „Навремето го беше казал моят добър приятел Агоп Мелконян, Бог да го прости, (един от най-авторитетните български фантасти), винаги съм се учудвал как Пешо, който обича да разтяга истории, обича да фантазира, пише хубаво фантастика, и се занимава с такива глупости: в кой ден била премиерата на…, до педантизъм“. Едното помага на другото. Благоговеенето към фактологията може да се принесе и към една по-творческа област и обратно. Въображението пък може утре да ти помогне да се измъкнеш от една ситуация на фактологически недоимък. Сашо обичаше да ме хвали и ми викаше цар на хипотезите – „Пешо го пусни да няма никаква информация и …“.
Но хипотезата също се дължи на фактология,
но не пълна, защото ако всичко е ясно, си подреждаш фактите и няма какво да пишеш между тях. Но дори и най -изчанчената хипотеза, ако щеш и най-перверзната, тя също се гради на определени факти. Аз се имам за професионалист в киното, а не в писането – не съм член на писателския съюз. Това бяха, според мен, младежки увлечения… Не пиша вече фантастика. Това мое решение не беше толкова отскоро. Седнах една вечер, беше плод на продължителен размисъл, и достигнах до извода, че разкази на нивото на Петър Кърджилов може да напише почти всеки интелигентен млад мъж и писател, докато другото не може да напише всеки, и реших да се посветя на това…“.
Това казва Петър Кърджилов и слага ръка върху екземпляра на книгата си „Озарения в полите на Витоша. Летопис на ранното кино в София (1896–1915) “, която току-що ни е подписал в знак на приятелство…
