Имаме стратегия за съдебна реформа, но от приемането й досега не са изпълнени близо 80 % от записаните мерки. В същото време наблюдаваме цяла плеяда от инициативи и решения, които или не са предвидени в стратегията, или директно вървят срещу принципите, които тя полага.
С Димитър Марков разговаря Димитрина Чернева
Нека започнем с последния доклад на Европейската комисия за България в областта на правосъдието и вътрешните работи – някои го нарекоха отчайващ, а други – брилянтен, каква е вашата оценка?
Мисля, че докладът е много обективен и същевременно изключително дипломатичен. За съжаление това дава възможност на някои хора да го интерпретират като недотам отрицателен и критичен. От тона, с който са формулирани констатациите и препоръките обаче, в никакъв случай не може да се правят изводи, че докладът е положителен. Напротив, той е много по-критичен от предходни доклади, включително от последния. Смятам, че констатациите са изключително тревожни, говори се за крехък напредък, а докладът обхваща 18 месеца – един немалък период от време, за който можеше да се свършат доста неща, които не бяха свършени. Разбира се, веднага започнаха взаимните обвинения между политическите сили, но това е неконструктивно и не води до позитивно развитие. По този начин се губи много време, а напредъкът е все по-малък и по-малък.
Кои са основните изводи и най-критикуваните институции в този доклад?
Най-сериозният извод е, че липсва сериозен напредък в борбата с корупцията и организираната престъпност – закономерен извод, като се има предвид факта, че по нито едно от знаковите дела, които ЕК следи, няма видим напредък. Напротив, случват се негативни неща. През последната една година със сигурност имаше няколко дела с голям обществен интерес – народни представители със снет имунитет, случаят с бюлетините в Костинброд, случаят с Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси… По нито едно от тези дела няма видим напредък, даже напротив – делото за бюлетините беше върнато обратно на прокуратурата. Крайният извод е липса на видим напредък, да не говорим за присъди и наказания. Продължаваме да се залъгваме с козметични промени в законодателството, а за Европейската комисия е ясно, че търсим най-лесният начин и се опитваме да купим време.
Що се отнася до отделните институции – всяка една от тях може да си намери нещо хубаво и нещо лошо в доклада в зависимост от това как ще го прочете. Прокуратурата беше похвалена за това, че е направила анализ на собствената си дейност, че са започнали процеси по организационното укрепване на институцията. Но това не бива да се тълкува в смисъл, че обвинението си е свършило работата. Напротив – и малкото, което е отчетено като напредък, е силно засенчено от критиките в доклада.
Споменахте промените в законодателството – какво мислите за новия Наказателен кодекс? Проектът предизвика доста нападки, някои критици провидяха в него реставрация на тоталитарната наказателна политика.
По този проект се работи вече трета или четвърта година. В работата се включиха две експертни групи, изредиха се няколко министерства и различни мнозинства в парламента. Експертните групи трябваше да предложат вариант за текст на закона, който впоследствие да премине през целия цикъл на обществени обсъждания, включително широко представителни обсъждания в самата съдебна власт, тъй като на практика тя ще прилага този закон. След изборите през лятото и смяната на властта обаче работата по кодекса бе силно пришпорена. Обществена тайна е, че се бързаше, за да бъде отчетен напредък по отношение на тази мярка в доклада. Това доведе до някои абсурди и сериозни слабости в текста, които се дължат най-вече на факта, че редица нерешени от работната група въпроси поради липсата на консенсус, бяха решени впоследствие еднолично от екипа на правосъдното министерство. Освен това – случайно или умишлено – бе избран крайно неподходящ момент за оповестяване на проекта. Гражданските организации и органите на съдебната власт имаха на разположение около три седмици, две от които съвпаднаха с коледните и новогодишни празници, за да изпратят своите бележки. Лошо впечатление направи и фактът, че министърът на правосъдието внесе проекта в Министерския съвет в последния ден преди изтичането на срока за получаване на бележки – ясен сигнал, че министерството не е имало намерение да вземе предвид тези бележки. Освен това трябва да е ясно, че публикуването в интернет и даването на e-mail за обратна връзка не е обществено обсъждане. Общественото обсъждане включва формулирането на сериозни предложения и предполага по-дълъг срок за запознаване с текста, който е доста обемист и не може да се прочете задълбочено за ден или два. Така че трябваше да се обяви по-дълъг период за запознаване, след което да се проведат обществени обсъждания, така че да се чуят различните тези – на авторите и на критиците на проекта – и да се потърсят компромисни и разумни решения.
Липсата на готовност от страна на министерството да защити този проект също направи негативно впечатление. От министерството сякаш очакваха законът да мине безпрепятствено, но бяха неприятно изненадани от факта, че някои организации и експерти отбелязаха различни слабости на проекта. Всеки се извини с това, че не го е чел целия, но се фокусира върху областта, в която е експерт. И видяхме проблеми с достъпа до информация, с фотографирането, с наркотиците и редица други неща. Направи ми впечатление, че при публичните изяви на министъра на правосъдието и на екипа на министерството главното послание беше: „Да, няма проблем, ние приемаме всичко, с което не сте съгласни и ще го променим“. Нямаше аргументирана и ясна защита, което също изпрати лош сигнал към обществото, че самото министерство не припознава този проект като свой и целта на цялото това бързане е кодексът да попадане в доклада на ЕК.
Кои са основните слабости на този проект?
В концептуално отношение прави впечатление, че се върви към свръхкриминализация. Инкриминарани са изключително много деяния, които досега не са били престъпление по Наказателния кодекс. Същевременно не се отстъпва по отношение на нито едно от сега съществуващите престъпления, въпреки че в работната група се коментираше възможността за декриминализация на част от престъпленията от частен характер като обидата и леката телесна повреда, които натоварват допълнително районния съд – и без това претоварен от дела. Част от критиките, които се чуха в общественото пространство, са насочени към тази свръхкриминализация. Наблюдава се една погрешна тенденция, характерна за нашата страна – наказателното право да бъде панацея, то да е единственият инструмент за решаване на всички проблеми в държавата. Безспорно, признато е, че това трябва да бъде крайната мярка – първо, поради тежките последици при осъждане от наказателен съд, и второ, поради скъпо струващия наказателен процес.
Другото нещо, което прави впечатление, е занижаването на наказанията като цяло. От една страна това е може би добре, тъй като досегашният ни Наказателен кодекс се славеше като един от най-суровите в Европа и може би най-суровият в ЕС. Очевидно поради тази причина се върви към повсеместно намаляване на наказанията, без да се държи сметка, че някои престъпления стават сравнително леко наказуеми, особено като се има предвид, че се запазват и дори се разширяват възможностите в определени случаи да се намалява автоматично наложеното наказание – при съкратеното съдебно следствие, когато обвиняемият не оспорва фактите, при нововъведената възможност в определени случаи съдът да намалява наказанието и когато процесът е продължил неразумно дълго време, което е европейско изискване. Така че възниква сериозното съмнение дали не слязохме твърде ниско в системата от наказания.
И третото, което искам да отбележа, е, че отново лишаването от свобода е основното и преобладаващо наказание. Имаме концепция за наказателна политика, приета, ако не се лъжа, от предходното правителство, в която изрично е записано, че трябва да се търсят алтернативи на лишаването от свобода с цел по-ефективна ресоциализация и превъзпитание на извършителите. Разбирам, че правителствата и политиките се сменят, но прави впечатление тоталната липса на приемственост. Върху тази концепция за наказателна политика трябваше да стъпи стабилно новият Наказателен кодекс, а резултатът е, че той върви против тези записани принципи в концепцията и отново се залага изключително много на лишаването от свобода.
По отношение на конкретните разпоредби бих разделил проблемите на две основни групи. В едната група са въпросите, по които няма единодушие и в самата съдебна власт и за които могат да се чуят разумни аргументи и от двете страни. Ще дам като пример реабилитацията – сега съществуват реабилитация по право и реабилитация по искане на осъдения. В проекта остава само реабилитацията по право за всички осъдени. Сега се чуват аргументи и в двете посоки – единият, че по този начин се накърняват правата на осъдени, които с поведението си са показали, че се поправят и за тях възниква основанието да бъдат реабилитирани по-рано, за да им се осигурят повече възможности за реализация. Срещу това седи също така разумната критика, че съдебната реабилитация генерира корупция.
Другата група проблеми са по-скоро редакционни и създават впечатление, че са грешки поради бързина, но въпреки това трябва да бъдат отстранени. В особената част на кодекса например непрекъснато се използва думата дете. Това го няма в сега действащия НК, който систематично работи с понятията малолетен (до 14 г.) и непълнолетен (до 18 г.). Сега има объркване, отново се използват понятията малолетен и непълнолетен, но често се използва и думата дете без ясна дефиниция кой възрастов диапазон се визира. Има и други недомислици, които на този етап не са фатални, но ако останат в същия вид и след приемането на кодекса, биха създали сериозни проблеми в практиката.
Кодексът вече бе критикуван заради мерките срещу прозрачността на управлението и по-специално заради злополучния член 146, който предвиждаше година затвор за „противозаконно снимане, филмиране и записване“. С кои други текстове в новия НК властта са опитва да бетонира собствените си интереси?
Покрай схръхкриминализацията прави впечатление, че голяма част от новите престъпления всъщност бранят интересите на държавата. В публичното пространство вече стана дума за осигурителните вноски, за фотографирането и редица други престъпления, които създават впечатлението, че държавата не може да управлява законосъобразно с лостовете, с които разполага, и абдикира. И на мястото на този луфт идва репресията на наказателното право и прокуратурата. Да вземем за пример неплащането на осигурителни вноски – абсурдно е подобни отношения да минават през призмата на наказателното право. Това са отношения, заради които съществува цяла система от държавни институции, които са призвани да работят в тази сфера и чийто бюджет идва от данъкоплатците. Не е редно да се толерират бездействието и неспособността на тези институции.
Концептуално работата на законодателя при един Наказателен кодекс е да отсее от всичко нередно, което се случва в държавата, кое е толкова опасно, че застрашава действително устоите на държавността, на гражданското общество, на правата на човека и него да криминализира, с него да ангажира репресивния апарат. А тук виждаме точно обратната тенденция – всеки проблем, свързан с функционирането на държавната машина рано или късно финишира в НК. Недопустимо е неспособността на държавните органи да изпълняват предвидените в закона правомощия да се компенсира с наказателна репресия.
Не става ли дума за същата неспособност на държавните органи и по отношение на ресоциализацията, което се компенсира с „основното и преобладаващо наказание“ – лишаване от свобода?
За съжаление държавата не прави нищо, за да обясни смисъла на наказателното право и наказателната репресия. Акцентира се върху това, че тя предпазва обществото, като ограничава правата на извършителя на престъпление. Дали защото все още носим тежкото наследство от социалистическата репресия, дали защото случихме на такъв кадрови ресурс в управлението на правосъдното и вътрешното министерство, а и на държавата, но наказателното право в съзнанието на обикновения гражданин се свързва само с репресия, ограничаване и наказване. Нищо не се прави по отношение на това да се превъзпита извършителят на престъпление. Една от целите на наказателното право е все пак тези хора да не извършват повече престъпления. Но средството за това не е като останат до края на живота си в изолация, а като се превъзпитат и ресоциализират, така че когато се върнат в обществото да бъдат не само безопасни за него, но и да допринесат за неговото развитие. У нас системата, свързана с грижата за лишените от свобода след напускането им на затвора, изобщо не функционира. Всичко се работи на парче и много често идва от инициативата на гражданското общество и на различни организации, често финансирани за определени кратки проекти, и затова държавата продължава да вижда в лишаването от свобода решението на своите проблеми, макар че самите затвори също са пренаселени. Сега се предлага продажбата на алкохол на дете да бъде наказвана също със затвор, което е поредният пример за това, че цялата система от инспекции, които бяха призвани да ограничат тази дейност, явно бездейства и не е в състояние да се справи.
Как оценка бихте поставил на проекта за Наказателен кодекс?
Може би 4.50. Положителната оценка е заради някои модерни неща, възприети най-вече в общата част на кодекса и поради необходимостта да се хармонизираме с някои европейски изисквания. Като пример ще дам предложението присъдата, издадена от друг съд на ЕС, да има силата на постановена присъда от български съд, което е важно ако лицето е рецидивист; също така освобождаването от наказателна отговорност на пострадалите от трафик на хора – проституция, просия и т.н. Оценката ми надхвърля четири и поради това, че най-накрая е налице дългоочакваната систематизация в особената част на кодекса.
Отрицателната оценка е свързана с факта, че този кодекс можеше да обнови българската система много повече. Призивите от страна на ЕК, че ни трябва нов НК не бяха в смисъл, че трябва да сменим стария с такъв, който има нова дата на приемане. Под нов кодекс се имаше предвид необходимостта да бъдат променени духът и принципите на закона, да бъдат вкарани някои модерни европейски достижения, да се разчупи системата от наказания и т.н. Не го видяхме. Ако сравните двата кодекса, ще видите, че те си приличат в голяма степен. Единият сякаш надгражда другия. Да, той ще носи дата на приемане от XXI век, но като дух остава някъде в 60-те и 70-те години на миналия век.
Като обобщение мога да кажа, че имаме стратегия за съдебна реформа, имаме концепция за наказателна политика, но от приемането им досега не са изпълнени близо 80 % от записаните мерки. В същото време наблюдаваме цяла плеяда от инициативи и решения, които или не са предвидени в тези стратегически документи, или директно вървят срещу принципите, които те полагат. И докато продължава този хаос и не се стъпи на една ясна стратегия, която казва каква цел искаме да постигнем, какви средства сме избрали за това, какви мерки конкретно ще реализираме и в какъв срок, ние сме обречени.
Наскоро от Реформаторския блок представиха своите идеи за реформа в правосъдието. Как ще коментирате техните предложения?
Няма да се спирам на предложението за операция „Чисти ръце“, което е може би единственото популистко предложение. Не го отричам напълно, но то трябва да бъде разписано подробно и като процедура, и като критерии – каква точно цел иска да постигне. Останалите предложения ми направиха добро впечатление и смятам, че са полезни и разумни. Със сигурност разбиването на модела за управление на съдебната власт е задължителен за по-нататъшната съдебна реформа. Явно този модел – с общ Висш съдебен съвет за съда, прокуратурата и следствието – доказа несъстоятелността си. Само че аз съм по-краен в това отношение и смятам, че прокуратурата трябва да излезе от съдебната власт – независимо дали ще стане част от Министерството на правосъдието или ще бъде независима институция, която е на подчинение директно на правителството. Просто мястото й не е в съдебната власт. Смятам, че прокуратурата трябва да бъде част от политическата система, защото носи политическа отговорност за работата си за разлика от съда. Прокурорът, заедно с разследващия полицай и следователя, е този, който трябва да разкрива, разследва и довежда до съд извършителите на престъпление. Оттам нататък съдът е този, който ще определи дали това лице е виновно или не.
Главният прокурор вече заяви, че изваждането на прокуратурата от съдебната власт би било най-вредното решение, тъй като това означава нейното ръководство да бъде зависимо от всяка смяна на властта.
Не смятам, че съдебната реформа е възможна без промени, които да доведат „до сериозно объркване“. Състоянието, до което сме стигнали, е такова, че всичко е абсолютно „ясно“, никак не е объркано и въобще не работи. Така че определено някои неща трябва да се променят съществено, ако искаме да постигнем видими резултати. В противен случай сме обречени да се въртим в този омагьосан кръг. Не смятам, че има нещо страшно в това прокуратурата да носи политическа отговорност и да бъде част от изпълнителната власт или пък независима, но извън съдебната власт. Имаме съд и този съд не бива да се подценява, този съд е в крайна сметка институцията, през която прокуратурата ще трябва да мине, за да постигне своите цели, което донякъде е гаранция, че няма да има злоупотреби и произвол.
От друга страна, нали си спомняте мантрата „ние ги хващаме, те ги пускат“, характерна за управлението на ГЕРБ? Как се носи политическа отговорност в подобна среда, в която дълго време е наслагвано негативно отношение към съда?
Трябва да кажа, че има сериозен напредък по отношение прозрачността в работата на съда. Не мога да кажа същото за прокуратурата, но що се отнася до съда повечето актове са вече публични и са в интернет. Така че всеки интелигентен човек може сам да си отговори на въпроса доколко вярна е мантрата „ние ги хващаме, те ги пускат“. Той може да отвори съответното решение, да се запознае с мотивите и да прецени сам кой всъщност е прав във всеки конкретен случай. Това обаче не важи за прокуратурата, тъй като една доста съществена част от досъдебните производства въобще не стигат до съд. Те се прекратяват още на фазата на досъдебното производство и се прекратяват от прокурорите. Тези актове не са публични и там липсва прозрачност, липсва възможност гражданите да видят защо дадени производства се прекратяват. А бройката на тези производства е съществена – доколкото си спомням, около половината от производствата се прекратяват още в досъдебната фаза. И това би било нормално, ако прокуратурата беше извън системата на съдебната власт. Тогава заедно с полицията тя щеше да бъде от едната страна на барикадата, а от другата страна щяха да бъдат извършителят и неговите адвокати. В средата остава само съдът. Страхът от зависимост на прокуратурата от изпълнителната власт се преувеличава. Основанията за такава зависимост при сегашната система са по-големи. В момента ние имаме централизирана прокуратура и избор на главен прокурор, който е политически обусловен. Това е безспорно, особено като се има предвид обикновеното мнозинство, което предвижда конституцията. Освен това има една недопустима възможност прокуратурата да влияе върху кадровата политика на съда и никой не може да ме убеди, че това гарантира независимостта на съда. Има много по-сериозни опасности в сегашния модел, отколкото ако прокуратурата е извън съдебната власт. Тогава ще бъде ясно кой носи политическата отговорност. А сега тя се размива и освен това лостовете за въздействие както върху прокуратурата, така и от страна на прокуратурата върху останалите институции, съществуват.
И накрая няколко думи за следствието – тази институция в будна кома, както се изрази новият й шеф Евгени Диков.
Положението на следствието е много тъжно, тъй като това е една институция със сериозен кадрови и експертен капацитет, която трябва да поеме действително тежките и сложни престъпления.
Обаче тя бездейства. Намирате ли, че в годините на прехода имаше целенасочена намеса в работата на съдебната власт от страна на политическите сили с цел обезсилване на следствието и неговото изваждане от строя?
Не мога да преценя доколко това е умишлено, но резултатът е точно този. Постепенно следствието бе лишавано от правомощия, докато стигне да сегашното си състояние. Всичко това е свързано в голяма степен с критиките от страна на ЕК. Аз съм чел докладите от онова време, говорил съм с представители на ЕК и съм склонен да обвинявам тогавашните политици, че не успяха да защитят пред Еврокомисията ролята и капацитета, който има следствието особено при разследването на тежката престъпност и на сложни престъпления, каквито са например финансовите престъпления, за които и самата полиция признава, че няма капацитет да разследва. В момента следствието е с изключително ограничени от закона правомощия. Съществува една обща разпоредба, която позволява да му се възлагат и други престъпления за разследване, но това е само възможност, която по никакъв начин не задължава прокурорите. В няколко поредни доклада на прокуратурата бе установено, че те всъщност не го и правят. Стигна се дотам, че главният прокурор издаде инструкция към подчинените си, насърчавайки ги да възлагат сложните дела на следствието. Дори и да бъде изпълнена тази инструкция това не е дългосрочно решение. Дългосрочното решение е най-накрая следствието да бъде реанимирано и да му се намери правилното място в цялата система. Би трябвало следствието да бъде по-близо до изпълнителната власт. Може би, подобно на ДАНС, то би могло да бъде със статут на независима служба, би следвало със закон да му бъдат определени правомощията, така че да не се разчита на съда, прокуратурата или която и да е друга институция сама да преценява дали, кога и колко работа да му възлага.
Димитър Марков е завършил право в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работи в областите права на човека, наказателно право и съдебна реформа. Директор е на проект в правната програма на Центъра за изследване на демокрацията.
