Дори ако не сте израснали в същинско християнско семейство, дори ако сте израснали просто в едно семейство, почитащо християнската традиция, вие не може да нямате своята Предрождественска „Бъдни вечер“. Вечерта на дълбоката, будна, съкровена тишина, която отваря дверите на чудото.
Защото в никоя друга от вечерите семейството не присъства така осезателно като духовна едѝница. Не просто като събраност на души, а като една душа.
И в едно тихо и просто откровение на трапезата тази вечер оживява реалната „едност“ на семейството, оживява една по-дълбока от „мен“ и даже по-дълбока от „нас“ жизнена реалност, която семейството е. Оживява едно неизречено, духовно същество, едно свръхиндивидуално същество, една неединична монада. И тази монада съвсем не се постига с интелектуално усилие, не се побира в думи и определения, а сама се открива на душите – на своите души. В тази вечер – макар че сме само четиримата или петимата, присъства нещо повече от нас четиримата или петимата. Присъства именно онова неизречено, на което сме четирима или петима. На трапезата седи то – семейството. На трапезата е седнала заедността ни като такава. Заедността ни, която е едно същество. Не „този“, „този“ и „този“, а едно същество. И в него, в неговата едност тази вечер сме – и аз, и ти, и тя.
Днес осезателно се припомня (с цяло същество), че само доколкото съществува тази изначална, неповторима и неизречена монада – само дотолкова и в нея – този човек е „баща ми“, тази жена е „съпругата ми“, а това са „децата ни“. Тя е дух – по-първичен, по-интимен в нас от нас самите. Тя е „семейният дух“ – онази благодат, участвайки отколе в която ние сме именно това семейство. Това по-дълбоко от съществата ни едно същество, тази по-основна от душите ни една душа! В нея сме един-ени, при-мир-ени, и именно тя тази вечер се уплътнява почти като физическо присъствие над масата. На Бъдни вечер този интимен „мир“, в който сме при-мир-ени, буквално витае над масата като тиха светлина.
Да, рождественската вечер е празник на семейството. Но (колкото и чудно да е това) тъкмо простотата и интимността на семейното откровение, на човешката заедност на Бъдни вечер най-осезателно ни сближава с ангелския свят. Бъдни вечер е вътрешна врата към ангелското.
Пределна е приближеността, едността на ангелско и човешко на Бъдни вечер. И ако бихме могли да видим пълната картина на тази благодатна вечер, ние би трябвало да съзерцаваме и онова, което не се вижда в нея физически, тоест да съзерцаваме и онова, на което тези четирима или петима са четиримата или петимата; онзи битийстващ „мир“, на който те са съществувание. Да видим не тях, а онова или онзи, в който те участват. Да видим онзи ангел, който отколе е в този дом, и който тази вечер, на тази трапеза е станал пределно-явствен и духовно-зрим.
И в същото време ние трябва неразделно и неслято да съзерцаваме в тази картина именно това, което се вижда в нея – тези четирима или петима люде, тази маса, тези мирни и просветлени движения; да осезаем мириса на гозбите, да чуем гласовете на хората. Защото всъщност това е – друго няма.
Повтарям, пределна е приближеността на ангелско и човешко в тази вечер. Тя е тайната на съединението на ангелско и човешко. Защото тъкмо в тази вечер ангелът на това семейство е снизходил до чертата на самата зримост. Той е разположил своите „членове“ около масата, своя многоединен глас, своите заедностени движения. И в същото време: това семейство се е открило днес като ангелска монада, като любов-същество, като „агапи“ и „пиета“ едновременно.
Да се опитаме да го кажем на предела на възможното: присъствието на ангел от „там“, в рождественската вечер е пребиваване при себе си тук. Пребиваването при себе си тук е възнесеност в ангела, който е над нас.
Казах – на предела на възможното да се изкаже; но това тайнство ни е тъй интимно познато. Ние ще влезем в него не с усилието на атлетическата интелектуалност, а чрез връщането в най-интимните си спомени за Бъдни вечер.
… А това са спомени за една неизречена, тиха и будна оживеност.
Тя се чувства у всички около масата. В стъпките на домакинята, които суетливо шумолят около нея, в думите на мъжете, които тази вечер са изпълнени с някакъв настойчиво-благоговеен гомон, във възклицанията на децата, в искрящата нетърпеливост на очите им. Не е ли самата семейна монада с някаква тайнствена, възбудена, крилата природа? И същевременно – спомнете си какъв покой е самата тази пърхаща развълнуваност!
Да, тази искряща суетливост на семейната монада е самият покой. Никаква недостатъчност! Всичко е изпълнено. Всичко отколешно е пак ново и всичко ставащо тази вечер е постоянното, винаги билото. Една особена безвремевост, едно гъсто до предел настояще. Една пълнота. Така е откровено семейното същество. Всичко е на масата. Старецът е не само в старостта си, защото животът, общият, целият живот тук е пак детски. Тази Бъдни вечер пак е събитие, тя е млада, млада – младенческа вечер. Но и детето е не само в своето детство. Защото Бъдни вечер, която за него е тъй нова, е същата, постоянната вечер – вечната вечер на семейството. На масата е най-старият, най-първият, онзи, от който са всички тук, онзи, в който постоянстват всички, и който днес, тази вечер, е настояще, събитие. На масата е „семейният дух“, мирът на своите „членове“, онзи мир, в който те са отколе.
И все пак ще го кажа отново – като пронизваща самия този будно-дълбок покой на рождественската вечер се чувства и някаква особена, трепетна нетърпеливост. В самата всеобемаща тишина има възклицателност; някакво вътрешно, задъхано движение. И в това няма нищо чудно за участващите в тайната. Защото ангелът (той е монадата) е едновременно изпълненост, покой, пребивание, но и постоянно-от-ново-ставане, вечна събитийност. Ангелът е вестител, ангелът е крилат. Спомнете си, че в иконографията ангелът се изобразява еднакво и в образа на дете – румено, крилато, подвижно; с лицето на съвършената новост, изненадата, събитието; но и в образа на благолепно-безсмъртния, древен андрогин. Ангелът е онзи повече-от-полов-дух, в който са лицата и на мъжа, и на жената и на децата – онзи, който няма възраст, „хранителят“.
