Не съм първият човек, който го казва, нито ще остана последният – физически Румен Радев силно напомня на Тодор Живков. Дали приликата им идва от общи убеждения, или от подобен произход – не знам. Но с годините тя се засилва.
Веднага ще добавя, че новият Живков притежава безспорни предимства: по-смел е, по-мъжествен е, по-шлифован е в поведението си, по-добре се е научил да приказва с отмерен авторитетен тон. Имал е възможност да се образова тук и там, а това си е съществена разлика от Тодор Живков. Чувам, че и чужди езици говори. Не смята, че му е достатъчен само руският.
Няма що – друго си е да си президент на европейска България през двадесет и първия век. Това си е голяма работа!
Как точно я вършеше господин Радев, е друг въпрос.
Дали допринасяше за напредъка на държавата, или силата му беше в критиката; дали беше обединител на нацията, или по-скоро я разделяше; дали беше пронатовски генерал, или проруски защитник; дали гледаше с добро око на Брюксел, или предпочитанията му бяха към Москва; дали спазваше конституцията, или си позволяваше да превишава правата си; дали симпатизираше на проевропейските партии, или проруските им опоненти му бяха по на сърце и т.н., и т.н. – са теми за други анализи.
Тук думата е за претенцията на бившия президент да оглави изпълнителната власт в България и за склонността му към политически тайни.
Прави впечатление, че в новата си роля на политик Радев е позабравил доста свои действия от близкото минало. Това, което е запомнил, е всенародната любов към него. По градове и села хората години наред са го питали кога най-сетне ще учреди своя партия. А той до протестите през декември 2025 г. се е въздържал. Сега обаче се е решил.
Румен Радев започна и завърши интервюто си по „Панорама“ на 30 януари т.г., сочейки народа като подбудител за решението си да опразни президентския стол и да се хвърли в политическата битка.
Силната му връзка с народните маси бе в центъра на монолозите му, за които той очевидно сериозно се беше готвил. Радев не отговори, а отклони няколко въпроса на водещия Бойко Василев, които го попритиснаха до стената. На други съвсем спокойно даде неверни отговори.
Не бе трудно да се открият и противоречия в изказванията на президента в оставка. Мен лично ме учуди това, че след като господин Радев категорично заяви, че „нито за минута“ не е използвал поста си на държавен глава, за да се подготвя за изпълнителната власт, на два пъти разкри дейността на „моя екип“ по чисто управленчески програми: да се пресече достъпът на олигархията до държавното управление; да се защити бизнесът от ракета; да се насърчи икономическият растеж; да се привличат инвестиции; да се стимулират българските производители, малките и средните предприятия; да се подкрепят иновациите и високите технологии.
Нима тази амбициозна и обхватна деятелност е осъществена само за седмица – от 23 януари, деня, в който Конституционният съд прие оставката на Румен Радев, до интервюто с него на 30-и същия месец?
Можем да си отговорим сами.
Бившият президент чудесно изясни крайно негативните последици за държавата ни от взаимодействието между управници и олигархия. Наблегна, че от подобно състояние страдат най-вече хората, принудени да живеят в беззаконие, несправедливост, социално неравенство, нищета… Думите на Радев прилягаха отлично и на ситуацията в Руската федерация – първоизточника на огромната беда. Но той тактично отмина сравнението.
Ако човек е „злопаметен“, неминуемо ще се досети и друго – олигарсите в България произхождат предимно от средите на комунистическата номенклатура и от редиците на репресивната Държавна сигурност. Немалко от тях на два пъти подкрепиха генерал Радев за президент на Република България.
Странно и недопустимо за нормите в една демократична държава прозвуча заявлението на новия политически играч, че той няма намерение да съобщи детайли относно бъдещата си политическа дейност. Така че не се разбра кога ще има партия, как тя ще се казва, кои ще бъдат учредителите ѝ, каква ще бъде нейната идеология, дали програмата ѝ е лява, дясна, центристка… Ще рече – българите първо трябва да гласуват, а после да научат „детайлите“. И дума не стана за предизборен дебат между политическите сили в страната.
Вярно е, че на няколко пъти господин Радев подчерта, че е за модерна, свободна, демократична, европейска България. Но дълбоко ли е това негово убеждение, или е предвидено да привлече хилядите участници в декемврийските протести от поколението Z, които настояват именно за такава България.
Нека тези умни млади хора – истински граждани на света, добре да си отварят очите, за да не се окажат подмамени и излъгани. Нека внимателно се запознаят с изявите на досегашния президент на националната и на европейската сцена. И да обърнат внимание на факта, че Румен Радев не отговори на въпроса на водещия Василев – дали смята да придвижи България в посока Изток.
В заключение ще задам въпрос – толкова ли е самовлюбен и уверен в качествата си господин Радев, че да очаква да постигне изборна победа, държейки гласуващите „на тъмно“? Или дълбоко в себе си той разчита, че приликата му с Тато – по когото до ден днешен въздишат с умиление определени среди от българското населението – ще помогне на тайнствената му партия да спечели парламентарните избори?
И той да седне със същите дрехи на нова трапеза.
Нася Кралевска е филолог, журналист и преводач на литература от немски и английски език. Завършила е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирала е журналистика в Германската федерална република и във Великобритания като стипендиант на ЮНЕСКО. Работила е в София като редактор. От 1985 г. живее в САЩ. Преподавала е български в Университета на Делауер. Кралевска е автор на книгите: „Без заглавие. Рушители и строители на България“ (2001, 2003, 2006, 2019), „Споделено детство“ (2009), Communism versus Democracy – Bulgaria 1944 to 1997 с предговор от професора от Харвардския университет д-р Марк Креймър (2010), „Без заглавие. Комунизмът в битка с демокрацията“ (2011), Shared Childhood behind the Iron Curtain (2016), „България под комунизъм“ (2016, 2018).
