Колко е различно да посетиш един град за два, три дни и да останеш в него един месец! Възприемаш го по коренно различен начин. Все едно да изградиш впечатлението си за един човек от един-единствен разговор с него или да имаш възможността да проследиш живота му – компромисите, които е направил или не, грешките, който е припознал или не, комплексите, с които се е преборил или не.
Благодарение на Лора Ненковска – живата и очарователна връзка между двете ни съседни страни – имах щастието да съм стипендиант на NEC – Нов Европейски Колеж – в Букурещ в продължение на един месец. Била съм преди това няколко пъти за по ден, два, три. Бях запомнила красивите стари сгради и кооперации, широките булеварди, парковете, зеленината по улиците и нещо, което винаги ми е било трудно да формулирам, но през този един месец го открих – усещането за принадлежност към нацията и към етноса, което румънците имат.
От какво се поражда това усещане ли?
От най-дребни детайли, незабележими на пръв поглед или когато си там само за няколко дни. От това, че във всеки район на града има малки магазинчета-кафенета, наречени „5 to go“ от които можеш да си купиш качествено кафе. Липсват големите, прескъпи и полупразни сладкарници на София, в които обикновено можеш да се насладиш на хубаво кафе. Във всеки район на града (не в пощата) има минимаркет от една и съща верига магазини, в които на нормални цени можеш да пазаруваш. Не, центърът на Букурещ не е осеян с огромните сгради на „Лидл“ и „Била“, те са единствено в покрайнините на града. Нощем тротоарите и улиците се мият. В началото не можех да повярвам, после започнах да се чудя, мислех си, че всяка нощ преръмява дъжд, накрая се принудих да питам една румънка – ама какво става, че сутрин улиците са мокри, а през нощта не е паднала нито капка дъжд? Мият ги, отвърна тя небрежно. Всяка нощ, попитах невярващо. Да, отвърна тя и побърза да превключим на по-интересни теми. А какво по-интересно за един софиянец може да има от това? Но не ми се искаше да навлизам в баналните и скучни подробности от нашия затънал в боклук столичен бит. Пред всяка къща или кооперация сутрин има голям найлонов прозрачен плик със събраните опадали листа. Всяка сутрин. Минава камион и ги събира. Всяка сутрин. За сравнение – разходка от Университета до Орлов мост по левия тротоар – килим от изгнили, гниещи и току-що опадали листа. Кофите за разделно прибиране на боклука никога не стоят на улицата, а винаги в дворовете на кооперациите или къщите. Хората по чистота имат ключ от всеки двор, когато призори минават с камиона – отключват, издърпват кофите, изпразват ги, поставят ги на мястото им, заключват. Можеш да сверяваш часовника си по разписанието на трамваите, тролеите и автобусите. Ако случайно няма свободни седалки – по-младите скачат, за да отстъпят място на по-възрастните. Специално се позаинтересувах дали формата „вие“ е отпаднала от румънския език. Не, не е отпаднала, отговориха ми с леко учудване, защо питаш? Защото при нас почти е изчезнала, промълвих и от деликатност или от нещо друго, но не ми задаваха доуточняващи въпроси. Храната е вкусно приготвена в което и да е заведение да седнеш, независимо дали е скъпо, или не. Така е навсякъде другаде из нашия полуостров, както и у нас на някои места. Улиците може да се пресичат само на пешеходните пътеки, само на кръстовищата, само на зелен светофар. Само да се приближиш до пешеходната пътека и колите вече са спрели. А едно време се говореше, че румънците не признават светофар. Шофьорите не се псуват, когато има задръстване, не натискат продължително клаксона. Таксиметровите шофьори винаги издават бележка за сумата, която са взели. Обърната в нашенски левове, тя е почти два пъти по-ниска, а самите коли – два пъти по-чисти, както отвътре, така и отвън. И още, и още, и още сравнения… Човек като попадне на друго място, започва да сравнява.
Изпитвала съм особена тъга от този град, защото там през далечната 1966 г. е починал баща ми. Бил е председател на международна среща на балканските писатели, провеждала се е изцяло на френски. В края на срещата е имало официална вечеря. Били са двамата с майка ми на дългата маса, когато на него му е прилошало, скоро след това е дошла и линейката, на другата сутрин ние в България научихме страшната вест. Обикаляла съм улиците, спирала съм се пред хотелите, взирала съм се в прозорците им, за да усетя кое е било последното нещо, което той е видял от този свят. И сега ми се стори, че той е видял целия Букурещ – тогавашния, но и днешния, онзи Букурещ с гигантския дворец на Чаушеску, но и днешната столица с реставрираните ѝ изящни, характерни и толкова красиви сгради. Видял е старата катедрала и патриаршията, но е видял и новата катедрала – бяла и блестяща, извисена, обикната от хората, осветена преди няколко седмици, докато бях там, наречена не на името на някой светец, а „Спасение на нацията“.
И патриаршеската катедрала в Яш видях, и пред мощите и иконата на света Петка се поклоних, а в реставрираната стара църква от XVI век запалих свещички и се помолих за обичните живи и мъртви вече хора. „Живеем ли, или умираме – Господни сме“, си спомних думите на апостол Павел и на излизане видях на небето огромна, двойна, наситена, ярка като зарево дъга. И пак с благодарност се прекръстих. И дълго я снимах.
FILIT e от авторитетните международни литературни фестивали. Провежда се ежегодно през есента в Яш, градът, смятан за старата културна столица на страната. Писателите са главно сред гимназистите и студентите, събитията започват от сутринта и не свършват и през нощта, атмосферата е дружелюбна, приятелска, литературата се усеща като живо същество, което свързва, облагородява, дава надежда и утеха, литературата се усеща като съпротива и невидима стена срещу войната, която е толкова наблизо. Запознах се с Наталия Троким, преводачка от грузински на украински, чийто най-голям син е доброволец във войната от самото ѝ начало, а зет ѝ – в инвалидна количка заради раните, получени на фронта. Невероятно е колко поддържана, овладяна, красива и общителна е тя, когато носи ежеминутно на раменете си непосилното бреме. И не мога да забравя думите ѝ, изречени така естествено, както е дишането ни – ние дори не допускаме мисълта, че няма да победим. Думи, които ме разплакаха.
