0
1918

За самотата на душата

Три наблюдения от Cinelibri 2019

„Исав“, реж. Павел Лунгин

В драма, трагикомедия или noir, индивидът с необяснимо усещане за празнота може да предизвика обясними катаклизми от всякакъв порядък. В литературата те намират по-детайлно отразяване заради описанието на емоциите, но пък киното им дава възможност за зрелищна изява, която съвсем не е за пренебрегване. И добрите екранизации се възползват. Ето три примера, обединени от болезнеността на търсенето и неподатливата на разбиране среда.

Когато не е зает с мотиви от руската история или със съвременните мафиоти, когато не се вълнува от музиката и нейните предани служители, режисьорът Павел Лунгин („Олигарх“ (2002) беше паметен филм) подхваща еврейски сюжет за двамата братя и… ябълките на раздора. „Исав“, екранизация по едноименния роман на израелския писател Меир Шалев, е интересен на много нива. Като стил на разказване, иронията, характерна за филмите на Павел Лунгин, дебне зад ъгъла, отстъпила предни позиции на странна смес от откривателска наивност и отрезвяващо припомняне, съсредоточени в образа на Разказвача, който едновременно с нас прониква зад воалите на свят, напуснат от него преди двайсет години. На ниво жанр, драмата на Яков, който е останал да поддържа семейния бизнес, се преплита с екзистенциалната отчужденост на Исав – тръгнал да търси късмета си по широкия свят, и с гротесковата на моменти притча за руския им дядо Михаел, приел юдаизма, и ортодоксалния им баща Авраам, който винаги се е смятал за по-добър от другите, в това число и по-добър евреин. А що се отнася до сюжета, двама отчуждени братя близнаци – хлебар и писател, и техният малко изперкал баща ще трябва да намерят сили да отстояват желанията си и да простят на другите за техните.

Американската модерност се промъква в старозаветната атмосфера и изгражда неочаквани връзки от прозрения и спомени. Хората страдат от празнотата в душите си независимо къде ги е отвял животът, колко силни са (или са били) чувствата им и какво прикриват зад маската на нехайство или отдаденост на професията. Любовта не винаги спасява света, а корените не са непременно окови, които те лишават от правото на избор. Харви Кайтел в ролята на стария Авраам е чудесен, но Лиор Ашкенази и Марк Иванир като порасналите му синове, по нищо не му отстъпват.

„Къде си, Бернадет?“, реж. Ричард Линклейтър

С роля по мярка се е сдобила и великолепната Кейт Бланшет в „Къде си, Бернадет?“ по романа на Мария Семпъл. Филм за разрушителната енергия, която дреме у всеки човек, и за творческия акт като „най-безопасно“ средство да я овладеем. В тази екранизация Ричард Линклейтър – онзи много приказлив режисьор от „Преди изгрев“ (1995) и „Преди залез“ (2004), създател на странни главоблъсканици като „Камера потъмняла“ (2006) по романа на Филип К. Дик – се чувства съвсем в свои води. В центъра на сюжета е гениалната архитектка Бернадет Фокс, която от двайсет години не работи, посветена на отглеждането на дъщеря си, и съвсем не си дава сметка как агресията на неоползотворения интелектуален потенциал е на път да разруши семейството и живота ѝ. Между пристъпите на агорафобия, ситуациите, в които изпада своенравната госпожа, са полу-смешни, полу-притеснителни и често абсурдни. Това, което изтръгва фабулата от лоното на хладните ексцентрични почти комедии и я зарежда с емоционално гориво, е искрената загриженост на дъщеря ѝ – тийнейджърката Бий, вероятно единственият човек, който се опитва да разбере Бернадет и се чувства комфортно в нейната компания.

Отвъд конкретните перипетии на интригата и приливите на безобидна неправдоподобност (като аферата с ФБР и виртуалния секретар), които чудесно съответстват на личността на Бернадет, филмът неизбежно ще ви накара да усетите самотата, творческа или не, сред която модерният човек често съзнателно се окопава. В този контекст екзистенциалните лутания на „твореца в оставка“ и взаимоотношенията му със заобикалящия свят дават доста материал за размисъл, надхвърлящ семейния драматизъм и комичната причудливост на историята.

„5 е съвършеното число“ на Игорт

Що се отнася до ексцентричен прочит на жанр или сюжетна схема, едва ли друго нещо тук може да се мери с екранизацията „5 е съвършеното число“, в която Игорт пренася на екран едноименния си комикс. Игор Тувери, по-известен като Игорт, е сред най-изявените италиански автори на графични романи, който дебютира зад камерата с добре познат мотив от сблъсъка между клановете на италианската мафия, решен в комиксов ключ. Без да търси визуалната виртуозност на един Sin City, филмът е достатъчно любопитен във формално отношение, но като че ли самата идея да се превърне разчистването на мафиотски сметки в комикс е толкова стъписваща, че приковава зрителите към екрана. А към това се прибавя и необикновеният темперамент на Пепино ло Чичеро, който напомня повече на резервиран ронин или персонаж от филмографията на Такеши Китано, отколкото на южноиталианец с гореща кръв.

Наемните убийци по правило са действащи или мъртви и задължително самотници, а Пепино е пенсионер, със син, който върви по пътя му, при това с благословията на баща си. Убийствената ирония (в пряк и преносен смисъл) обгръща филма на всяка крачка – от подаръка за рожден ден до комиксовите стоп-кадри и хореографията на многобройните въоръжени сблъсъци. Без да пренебрегва поддържането на фабулата, която увлича самотния антигерой в разрушителна вендета, „5 е съвършеното число“ предлага многобройни намигвания към всичко онова, което си мислим, че знаем за клишетата в жанра и в самата реалност, като в същото време остава невъзмутимо, почти трагично сериозен, подобно на превъзходния Тони Сервило в главната роля. А финалът е безпогрешно съчетание на сюжет и естетика – и като логика, и като послание.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияДа пишеш, пееш, свириш свободата
Следваща статияМузикалнa есенция – музикални отражения