На 29 юни, този понеделник, почитаме паметта на, както ги прославя Църквата, светите „първовърховни апостоли“ Петър и Павел. Двама – трябва да си дадем сметка – много различни един от друг люде, преди Христос да ги направи неразделни членове на Своето Тяло. Но чрез чието различие ни е преподаден – ако си направим труда да го осмислим – изключително важен урок.
Защото първият от тях – св. ап. Петър – от самото начало е един от най-ентусиазираните и решителни Христови ученици; той е, ако се изразим по съвременному – безспорно „лидиращата“ фигура измежду тях. Заедно с брата си Андрей той е първият, извикан от Иисус край Галилейско море и без никакви колебания, без все още да е чул и видял каквото и да било от Него, на призива Му „Вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци“ (Мат. 4:19), той захвърля рибарската мрежа, която от най-ранни години е била неговият привичен провинциален живот и тръгва след Христос. По-сетне той е онзи, който – направо безумно – се решава да тръгне да върви по водата, защото Учителят му е казал „Дойди“ (Мат. 14: 27-28). Петър първи и от името на учениците изповядва „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Мат. 16:16) и чува в отговор думите Му „блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят“ (Мат. 16:17-18). И ето, същият този „камък“ на вярата, този първенец сред дванадесетте, в нощта, когато Христос е отведен вързан в Синедриона, за да бъде погубен… три пъти се отрича от Него („не познавам Човека“, Мат. 26:70-74). Първенецът, първият изведнъж… става последен. „Камъкът“ се строшава, „лидерът“ разбира, че е… обикновен слаб човек, спира да декламира самоуверено „душата си за Тебе ще положа“ (Иоан. 13:37) и чувайки пропяването на петела „като излезе вън, плака горко“ (Мат. 26:75).
И аз ще кажа сега, че именно след като в един само миг от първи става последен, след като се срутва в своето слабо човечество, след като подир трите години самоуверено следовничество – вероятно изгубил свяст, че Онзи, Когото следва, е и неговият Спасител – Спасителят му, а не Онзи, Когото той пази, Когото дори (в критичен момент) ще спасява, Петър истински заслужава да стане първенец сред спасяваните. Защото когато след Възкресението Си Христос сяда с учениците при Тивериадското море и три пъти го пита „Симоне Ионин, обичаш ли ме?“, Петър вече не изрича самоуверено „обичам Те“, но – както изрично отбелязва евангелистът – се натъжава от този трикратно зададен му въпрос и отвръща: „Господи, Ти всичко знаеш, Ти знаеш, че Те обичам“ (Иоан. 21:17). И едва тогава и вече окончателно получава своето първовърховенство: „паси Моите овци“ (Иоан. 21:17).
Много бих искал да осъзнаят този урок и днешните „духовни лидери“, а и всички самонадеяни „ревностници“, които сякаш напълно са забравили, че като християни те са (до един) спасяваните от Спасителя, а не спасяващите Го от привижданите тук и там, къде ли не „чети войници“, готвещи се да Го уловят и умъртвят. Че истинският християнски лидер получава властта си да бъде такъв не когато вика „душата си за Тебе ще положа“ и даже вади нож, за да отсече нечие ухо, а когато, взирайки се първо в себе си, промълвява от сърдечните си дълбини: Ти, „Ти знаеш, че Те обичам“.
Съвсем различна е историята на другия първовърховен апостол – св. ап. Павел – онзи „момък, по име Савел“, пазещ дрехите на убиващите с камъни първомъченика Стефан (Деян. 7:58), както за първи път ни го явява Св. Писание, и за който после ни казва, че „дишаше заплахи и убийства срещу учениците на Господа“ (срв. Деян. 9:1), защото очевидно е ревностен „пазител на традиционните ценности“ на своя народ и с ентусиазъм е измолил от първосвещеника писма „за Дамаск до синагогите, щото, които намери да следват това учение [на Христос], мъже и жени, вързани да ги доведе в Йерусалим“ (срв. Деян 9:2). С други думи ние за първи път срещаме св. ап. Павел като откровен враг на Иисус Христос и на неговата Църква. И как постъпва Христос с този враг? Поразява ли го с гръм по пътя му, покрива ли го с мрак? Проклина ли го за богоборчеството му, ако щете – предупреждава ли от небесата новообърнатите християни да бягат от него, да се отвръщат от него? Прочетете внимателно: „Когато той [Савел] беше на път и наближаваше до Дамаск, изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш?…“ И после: „Аз съм Иисус, Когото ти гониш“ (Деян. 9:3-5). Божието Лице, показва ни тази потресаваща среща, по самата си природа е Светлина и тази Светлина е толкова силна (не-посилна), че поваля на земята. Поваля, но и… осветява онзи, който се оказва в кръга на сиянието ѝ и той – в случая Савел – вижда, вижда кого това ослепително Лице вижда. Вижда, че вижданият от Христос е не врагът, а… избраникът. Вижда, че отговорът на питането „що Ме гониш“ гласи всъщност – защото до днес не си бил онзи, който си; защото си бил онзи, който не си. Не, ти не си Савел, който смяташе, че си – ти си Павел, който до днес не подозираше, че си. А не знаеше, че си, защото не виждаше този, когото Аз, Христос виждах в теб.
Ето как Христос побеждава Своите врагове – като ги „поразява“ със… Светлината Си. И дайте си сметка, че тъкмо защото е бил научен от Христос, че осветен от светлината Му Савел е всъщност Павел, той – Павел – се превръща в апостол на светлината, при това на светлината „за езичниците“, които, като все още Савел е имал за „чужди“ и „нечисти“. Защото чрез самия себе си е разбрал, че истина, истина са думите на Христос: „Подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва“ (Иоан. 4:35). И e тръгнал да жъне.
Колко нетрадиционно, драги ми „традиционалисти“, се случват най-първите и най-важни неща в християнството!
