Търсенето на свободата, разбирането за свободата в България днес и преди 25 години – свободни да участваме във взимането на общите решения или свободни и независими от общите решения. Ханс ван Билен и Деян Кюранов.

Международната конференция, организирана по повод честването на 25-годишния юбилей на Фондация за свободата „Фридрих Науман“ у нас, се проведе в София в средата на септември тази година. Конференцията събра заедно много от партньорите и приятелите на фондацията в България и Югоизточна Европа. Събитието премина под надслов „25 години в подкрепа на свободата в България”.

Сред участниците бяха Жули Миновс, президент на Либералния интернационал, проф. д-р Карл-Хайнц Паке, член на Борда на директорите на Фондация за свободата „Фридрих Науман“, Весна Пусич, министър на външните работи на Хърватия, Ханс ван Билен, вицепрезидент на АЛДЕ, и политологът Деян Кюранов.

Ханс ван Бален: Ако не искаме вътрешни граници, трябва да защитим външните си граници

Преди много години, когато смятах да пътувам до България, един холандски министър-председател и един холандски външен министър ми казаха: „Не, в никакъв случай не го правете“. Аз попитах: „Но защо?“. Те ми отговориха: „Не е ясно какво става в тази страна, там нещата са мътни, така че като член на управляващата партия в Холандия не се ангажирайте с такова нещо“. И аз точно поради тази причина реших да се ангажирам, дойдох в страната, видях какво става, срещнах се лично с д-р Желев и видях неговата смелост. Трябва да кажа, че по онова време страната не беше толкова модерна, колкото е сега. Но беше наистина очарователна, имаше нещо останало от предвоенния дух, имаше синагога, джамия и църква на един и същ площад, имаше търпимост. И аз си казах, че тази страна заслужава да й се даде шанс.

От много години България за мен е страна на надеждата. Разбира се, има много какво да се направи, но страната може да играе много важна роля на Балканите, може да бъде партньор на Македония, където бях неотдавна и която е също една европейска страна. Така че заключенията са няколко – първо, ние в Западна Европа трябва наистина да се ангажираме с Централна и Източна Европа, защото сме едно цяло. На второ място, либералите трябва да се обединят и да поемат отговорност. На трето място, България има много важна позиция на Балканите. На четвърто място, нещата се свеждат до икономика – хората трябва да се хранят, да пращат децата си на училище… А тази страна има едно добре образовано население, така че няма нужда да проси, тя може да предложи на света много неща, тя държи собственото си бъдеще в своите ръце.

Нека бъдем честни – ако България и Румъния не бяха членове на ЕС и НАТО, те биха приличали на Молдова, една страна, на която се възхищавам, но на чиято територия днес има чуждестранен военен контингент, или на Грузия, която е отчасти окупирана. България е свободна страна, която взима решения заедно с останалите страни от ЕС, което не би било възможно, ако тя беше в положението на Грузия или Молдова.

*  *  *

Бежанците ще дойдат, така че ако искаме да решим въпроса, трябва да го решим като Европейски съюз, трябва да го решим като защитим външните си граници. Ако не искаме вътрешни граници, трябва да защитим външните си граници. Трябва да действаме. Този проблем не е либерален проблем, това е проблем, на който нямат отговор нито социалдемократите, нито консерваторите, нито който и да е друг. Но ние имаме отговор – човешкото достойнство. Не, визите не са отговор, не това е въпросът, който стои на дневен ред. Ние трябва да работим заедно и да решим заедно проблема.

Неконтролируемият приток на хора не може да бъде управляван от нито едно общество само по себе си – нито от българското, нито от холандското, нито от германското. Затова трябват правила, трябват зелени карти – кой може да работи, кой не може. ЕС не може да помогне на всички хора. Не може да настаним всички в ЕС, но се надяваме да можем да им помогнем извън съюза. Така че това е част от едно международно решение. А в Европа аз не искам да виждам нови граници, защото те не решават проблема.

*   *   *

Ние политиците сме граждани, избирани от другите граждани, така че сме толкова честни или нечестни, колкото и останалите граждани. Не сме нито по-добри, нито по-лоши. Но гражданите могат да ни изхвърлят от служба, така че организмът на демокрацията може да се прочиства. Политикът не е източник на проблема, а заедно с гражданите може да бъде източник на решението.

Ханс ван Бален и член на Европейския парламент, вицепрезидент на АЛДЕ и член на изпълнителното бюро на групата на Алианса на либералите и демократите за Европа, ръководител на делегацията на Нидерландската либерална партия в ЕП и почетен председател на Либералния интернационал.

Деян Кюранов: Тук става дума за избор между парадигмата на егоизма и парадигмата на солидарността

Какво направи фондация „Фридрих Науман“ в България? Първо, не се опитваше да налага своите схеми, не се опитваше да налага схемите на немския прочит на либерализма. Второ, те не се оставиха и на нашите доморасли схеми. Те се съгласиха с онези от нас, които казаха: „Чакайте, ние нищо не знаем за нашето общество, първо трябва да го изследваме и тогава да предлагаме решения и модели на политическо поведение“. Трето, те повярваха на това, което ние, българската част на фондацията в началото на 90-те години, снесохме като лозунги. В България либерализмът значи умереност и за съжаление нищо повече от това. Това е изключително ниско равнище на политическо изказване и то отразява ниското равнище на политическата култура у нас. Така че ние пледирахме да има умереност и тази умереност да се съсредоточи около центъра и това „Науман“ го подкрепиха на сто процента. Друг е въпросът, че днес само с умереност няма да стане.

Трите най-важни неща за последните 25 години в България. За мен най-важните неща са най-неприятните неща. И освен че са важни, те дойдоха много неочаквано, поне за хора като нас. Първо, повсеместната корупция, по всички етажи на властта и не само на властта – на цялото общество. Развитието на такава корупция, която започва вече пряко да бърка и да изкривява политическия и икономическия живот – това никой не беше очаквал. Има една приказка: „За това не се борихме“. Само че то се бори против нас и засега ни преборва. Второто нещо е чудесно отразено във вица за Снежанка и трите джуджета – няма хора. На последно, но не най-маловажно място – това национално-популистическо чувство, което е преобладаващо в нашето общество. Не говоря за елита, нито само за елита, говоря за цялото общество. Така мислят и така усещат главно мнозинството от хората у нас.

Всички тези неща, за които говоря, не са неща, които са станали, защото имаше „Науман“ в България. Това са неща, които станаха, защото „Науман“ не можа да се пребори с тези неща в България, както и всички ние не можахме да се преборим. И трябва да си признаем това поражение и да се сетим може би, че загубената битка не значи загубена кауза и че понякога си струва човек да влезе в битка, знаейки, че една кауза е загубена.

И тук стигаме до третия пункт – бежанците. Аз съм много благодарен на Весна Пусич, че спомена думата бежанци. Да не си мислим, че човек като нея не знае думата мигранти. Но нали е ясно, че когато ги наречем мигранти, на чисто езиково равнище снемаме поне две трети от проблема – ами те мигрират днес насам, а утре може да мигрират натам. Тук става дума за избор между две парадигматични отношения: едното е парадигмата на егоизма, а другото – парадигмата на солидарността. И това е така независимо дали се опитваме да го маскираме с някакви разумни аргументи, дали се опитваме да маскираме егоизма с „разумни“ аргументи, че инак ще стане по-лошо, затова дайте да ги държим навън или вътре, ама смачкани. Пък и враговете на бежанците мигновено надушват уж разумните аргументи, с които свестни хора се опитват да прокарат парадигмата на солидарността, като казват: „Не бе, това е всъщност в полза на нашия собствен егоистичен интерес“. Не е в егоистичния интерес, това е в човешкия интерес.

И една последна дума – именно разумът и въставането на разума против нечовешкото са накарали Джонатан Суифт преди доста години, в началото на XVIII век, века на разума и Просвещението, да напише един изключително лош литературен текст, но изключително добър политически памфлет – „Скромно предложение“. Хайде да си го спомним – решаването на проблема с бедните ирландци, които в Европа могат само да умират от глад и единственото решение е да емигрират към Америка, ама нямат пари за път, а капитаните ги хвърлят от корабите във водата. Може би звучи познато. Е, той предлага да започнем да готвим и да ядем ирландските деца. Родителите ще могат да ги отглеждат, ще им дадем някаква субсидия, ще се намали тази популация и всички ще бъдем много щастливи.

Деян Кюранов е политолог. Доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Програмен директор в Центъра за либерални стратегии (ЦЛС).