1
1015

За свободата и достойнството

AZahariev

Студът сковава. Всеки порив на вятъра е част от мен. Свисти, върти, пронизва. Прозорците дишат въздуха студен. Снежинките падат в затвор и изчезват. Погълнати от безкрая на тъгата. Самотата е в порите, самотата е в локвите.

Потънала в молитвата, не виждам. Не чувам скованите крайници. Не пускам нишката на светлината, защото ме е страх. Страх ме е, че като я изпусна, ще пропадна, ще пропадна в отчаянието. Аз вече съм там, в самотата, в отчаянието. Знам го. Но лъжа себе си. Трудно е, защото знам. Наказвам мислите си. Моля се за знак. Знам, ще ми се даде. И пак ще пропадна, и пак ще се моля, и пак ще ми се даде и..

Слънцето буди изтерзаното ми лице. Преминала съм. Започвам отново. Тъмнината е далеч. Новото ме чака. Ще потърся стъпки. Ще намеря. Ще се срещна с него. Ще вървим заедно, за да се разделим. Така и трябва. За да може пак да се зарадваме, като се срещнем. Синигерите ще ни гледат и одумват. Бузите ще пламтят в алена обагра.

Не съм забравена. Ще чуя звън. Камбаната ми казва, че точно този знак ще е за мен. Вярвам, че ще е така. Не може да е инак. Наивна самота.

Често чувам думи, които вече са изречени. От хората далеч оттук. Разбирам ги сега. Усмихвам се сама. Сама със себе си стоя.

ххх

Това цялото дотук трябваше да е в кавички или изписано с курсив. Защото е цитат. Помолих един много близък на сърцето ми човек, който никога преди не беше писал каквото и да било, докосващо белетристиката или поезията, да напише нещо. И тази жена, помолената, написа това, което цитирах тук. Човекът, за когото говоря, е образован наистина, но е музикант, певец. Е, да, мусическото начало, както изглежда, не се разпада на родове.

Сега, в последните дни, светът говори най-вече за свободата на изразяването. За естественото право на всеки да изявява себе си в слово, в образ, в движенията на тялото си. В тоновете, във вкусовете си, в предпочитанията. Да засяга другите със свободата на изразяването си, когато реши до го направи.

Вчера турският министър-председател направи изявление. В него се казваше, че жестът на хората от „Шарли ебдо“ от последния брой е нарочно и злобно предизвикателство. И че свободата на изразяване не бива да бъде разбирана като свободата да обиждаш безогледно другите. Че това понятие- „свобода на изразяването и словото“ – не означава липса на всякакво съобразяване. Особено когато става въпрос за съобразяване с вярата на другите, с чувството им за святост.

И донякъде беше прав. Не толкова заради думите за посегателството върху чуждите, на другите хора, идеи за святост, а защото понякога точно съ-образяването е израз на по-автономно и значи по-свободно битие, отколкото самоизявяването и самоотстояването. Дори и разбирано като справедлива самозащита. Но премиерът на Турция е прав само донякъде, разбира се. И е ясно защо. Защото, когато си обиден, можеш и трябва да потърсиш човека, нанесъл ти обида, и да поискаш разговор с него. Да му кажеш, че си обиден, да му поискаш обяснение и извинение. Да го убедиш, че трябва да се съобразява с теб.

За Сократ, поне доколкото знаем, диалогът е бил нещо много повече от обикновено разговаряне по някакъв проблем. Сократическият тип  диалог, който иначе на повърхността се вижда като самоцелно полемичен, е нещо съвсем различно. Това е всъщност събрание на хора, които не са събрали, за да се надвият един друг в спор.

Не. Те искат да се видят, да си поприказват и да видят накрая какво мисли другият за онова, което ще стане тема на задаващия се разговор. Ще стане, казвам, обърках нарочно времето, защото темата не е предзададена, тя ще се роди в хода на говоренето и разговарянето. Този вид диалог – в типологията на който е заложено да няма свой собствен, точно определен тип на провеждане, а да става от само себе си, да се случва – е диалог на комуникацията, а не на стратегията. Затова е толкова особен. Затова за Сократ е така важна нагласата, с която събралите се да говорят, влизат в общение помежду си. Участниците в тези диалози не се събират, за да се надприказват и да победят някого. Не правят диалози, за да унизят другия, отсрещния, да го осмеят, да го направят за посмешище. Тези хора се срещат и продължават да се срещат отново и отново, тъй като всеки един от техните разговори ги променя. Така е, понеже те влизат в диалога готови да бъдат променени, искащи дори да бъдат променени с помощта на другия.

Тези хора търсят заедността на мисленето, искат да постигнат нещо, да стигнат до нещо, мислейки заедно. Те търсят синергията. Разбирана като подпомагане, но взаимно. Това е взаимопомощ. И съучастничество, съпреживяване, съ-битие. Което значи, че хората от диалога, който създава около себе си Сократ, се събират, за да се съ-образят. И в това съобразяване е смисълът. Само то може да ни отвори пътя към отговорите. Познанието не се ражда в самота. Поне така, може би, е с-мятал Сократ.

Ето затова ми се вижда, че турският министър-председател е донякъде прав. Може би нямаше нужда трите милиона от последния тираж на „Шарли ебдо“ да излязат и да се продадат светкавично с тази точно рисунка на първата страница. Карикатурите вътре са друго нещо, друга бира.

Може би свободата и независимостта трябваше да докажат себе си по начин, който ще си позволя да определя като по-достоен за свободния. За свободния човек, имам предвид. Или поне за онзи, който държи да мисли себе си като такъв. Защото, струва ми се, свободният би трябвало да иска и търси разговора, а не надприказването.

Свободният може и знае как да замълчи понякога за нещо. Дори и тогава, когато другият е бил и все още продължава да е жесток, безмилостен, недиалогичен. Свободният знае и да замълчи. И с това не става по-слаб. Напротив, така свободният  показва силата си на свободен, на човека, търсещ винаги разговора.

Казвам всичко това, защото иронията в думите: “Всичко е простено“  не е като иронията, която приписват на Сократ. Тази ирония не е комуникативна и не се протяга към прошката. Смисълът е обърнат.

Казаното не означава, че човекът на свободата не трябва да се защитава. Просто той може – поради свободата си – да си позволи достойнството да не отвърне.

Да, последният редакционен ход на „Шарли ебдо“ според мен изкушава да бъде наречен неблагоразумие. И несъобразителност също така. Нямам предвид несъобразяване даже, а точно несъобразителност. Да го погледнем и така – не от перспективата на някакъв си там сократически  тип диалог, а през друга целесъобразност. От съ-образителната гледна точка на успокояването, на временното поне укротяване на страстите, което ще е от полза за всички. Ясно е, че избраната форма на самоотстояване е контрапродуктивна в създалата се ситуация. Детинско беше. Или пък търговски добре премислено? Прощавайте, но така мисля.

Сигурно човекът, с чиито изречения започнах този текст, нямаше да ги сподели с мен, ако не бях го уверил предварително, че няма да ги публикувам. Ясно е, че го излъгах. Чувствам се виновен за това, разбира се, но същевременно намирам и оправдание за себе си, защото той нямаше да се престраши иначе да изкаже онова, което е било в него на път. По пътя към овъншностяването на вътрешното слово, както биха казали някои от древните.

Понякога трябва да се замълчи. Или да не се мълчи, но да съ-образиш. Заради себе си и заради другите.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияРомен Гари: два български спомeна
Следваща статия„Помогни ми да ся возвися!”