3
4810

За свободата на словото

Ще започна този кратък текст с един спомен от студентските ми години. Режисура в НАТФИЗ (по онова време – ВИТИЗ). Понеже най-важното, което ме интересуваше и тогава, и сега, е живият театър, много внимавах да не наруша свободата на актьора. Бях (и все още съм) склонен да се доверя на този, който лицедейства на сцената, да не го прекъсвам, да го оставя да живее там свободно. Учителите ми проявяваха разбиране и дори уважение към моя деликатен подход, но признаваха, че всеки път треперят да не се разпадне това, което им показвам. Липсата на твърдо установено режисьорско решение не просто ги плашеше, но и фактически конфликтуваше с тяхната преподавателска роля – нали бяха там, за да ме научат как да поставям условията и задачите, а не да кимат примирено пред моя отказ да режисирам. В изблик на проникновена педагогическа находчивост един ден Красимир Спасов ми каза: Виж, чудесно е желанието ти да оставяш актьорите да живеят свободно по време на репетициите и представлението, но да знаеш, че те се чувстват наистина свободни, когато са най-несвободни, когато са изцяло пленени от мисията, която изпълняват, когато всеки техен жест, всяка тяхна дума имат точно определено предназначение и служат стриктно и дисциплинирано на основната цел в спектакъла… Като им дадеш тази свобода, те ще са ти много благодарни, нещо повече – това, което заедно представяте, ще върши работа, ще има смисъл.

С променлив успех до ден днешен се опитвам да следвам този съвет, но друг е въпросът, който искам да повдигна. Реминисценцията помага само по-бързо да се изясни как бих желал да се погледне на проблема със свободата на словото в България, който непрекъснато се появява в публичния дебат. За каква свобода говорим – за онази или за тази?

Нека обърнем внимание на следния парадокс: ако открито и несанкционирано се заявява, че няма свобода на словото, значи има. Истинската цензура не позволява да се твърди, че тя съществува. Живелите под комунистическата диктатура знаят много добре, че не беше възможно да се изрече явен упрек към държавното и общественото устройство. То беше съвършено и за всички имаше една-едничка здравословна възможност – да са щастливи, че им се е паднало да живеят в земния рай. В него нямаше забрани, а грижа за човека, която включваше унищожаването на неговите противници. Човекът беше нашият човек, а противниците – тези, които не са с нас.

Парадоксът подсказва, че трябва да се поразсъждава малко по-внимателно, за да се разбере от какво всъщност се оплакваме. Защото, оказва се, че да изричаме свободно това, което искаме, не ни е безусловно забранено. Няма член първи в конституцията, който да постановява чия е ръководната роля, кой единствено определя хубавото и лошото или с други думи – кое може и кое не може.

Добре, няма член първи, системата е многопартийна и по документи са налични плурализъм и свободно волеизявление, но натиск от властимащите също е наличен – принудата не е конституционно уредена, само че има други начини да се упражнява репресия и тя се случва на ежедневна база. Демократичният основен закон е параван, зад който се извършват безобразия – икономически, наказателно-процесуални, дори буквално физически и психически.

Така е.

Но извън красивите утопии едва ли бихме си помислили, че има социално-политическо устройство, в което изброените пороци изцяло отсъстват. Там е работата, че те са част от тъмната страна на всяка власт с присъщите ѝ отрицателни поведенчески атрибути и последици. Това в никакъв случай не означава, че противостоенето е излишно – напротив, борбата срещу неправдата е необходима за природното равновесие и няма как да се живее без нея. Но тя трябва да се води, като се има предвид, че порочният корен е дълбок и всеобщ, а не с илюзорни надежди и въобразени представи, че някъде там, например на Запад, всичко е наред. Подобна илюзия е незаконно роденото дете на комунистическия член първи, който превръщаше земите отвъд завесата в блян.

Навсякъде свободата е в опасност и борбата за нея не спира. Няма веднъж завинаги извоювана свобода.

Като казваме свобода обаче, какво казваме? Започнах със спомена за актьора, който е най-свободен, когато е обвързан с конкретна мисия и постига конкретен резултат, за да обърна внимание, че свободата без смислова рамка и задача се изключва от потока, който има значение за социално интегрираното ни битие. Ние се възползваме от правото си да говорим, но сякаш е отнет общественият ефект от свободното слово, изреченото не постига нищо съществено, превръща се в празен звук, в онзи лай от поговорката за кучето и кервана. Разполагаме с негативната свобода да правим каквото искаме, без направеното да има ефект.

Веднага можем да се оправдаем, че не носим вина за това състояние на нещата, а чисто и просто „системата ни убива”. Тази колкото ужасна, толкова и неясна констатация почива на убеждението, че несправедливата власт много отдавна е създала механизми, с които се пази от всякакви атаки. Каквото и да кажеш срещу нея, то потъва в обградилото я защитно блато и нейната крепост винаги остава непокътната. Затова от думите няма полза, макар да сме свободни да ги изричаме. И по-добре тогава да викнем, че няма свобода на словото, вместо да признаем неговата безплодност.

Но по-ползотворно, а и по-достойно ще бъде да потърсим вината и в себе си.

Ако го направим, можем да открием, че не знаем как да постъпваме със свободата, която имаме, и по-скоро я пилеем в суетна словоохотливост, а понякога направо в словоблудство. Вместо да внимаваме в точната и навременна употреба на думите, за да ги превърнем в прецизен инструмент на смисъла и да постигаме неговите цели (както ме съветваха опитните преподаватели по режисура), ние се въодушевяваме от произволното изливане на упреци, обиди, ласкателства, наставления и в това изпразване търсим непрекъснато убягващото удовлетворение. При по-различно отношение и сериозно усилие да върнем действената сила на словото, неговата роля ще стане отново важна… и тогава вече някой сигурно ще понечи да посегне на свободата му. По това ще познаем, че тя е придобила истинското си значение. Но тази реално потисната свобода ще грее по-силно и ще осветява по-далече от разпасаното дрънкане, че не сме свободни.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияЗа смисъла и въображението
Следваща статияКратка философска „почивка“

3 КОМЕНТАРИ

  1. Свобода на словото винаги има. Но днес в България ЛИЧНА свобода на словото са си извоювали само неколцина човека. Свободата на милионите други българи е отнета от управляващите комунисти Борисов,Нинова,Доган…

  2. смешен плач. Не плач, по дяволите. Това е рев. Вой. не знам защо ентелектуалците винаги заемат женските роли в обществото. Додяват ни с мрънкане. главно на морално етични теми. Може би защото не се изисква особено познание. и е въпрос най вече на вербална злоупотреба. глупаво е при тази свобода на медиите да се говори за цензура или за липса на свобода на словото. Днес социялната инженерия е заменена от тоталната дезинформация. Вече няма една истина, истините са хиляди. 99% от хората нямат мнение. Демоса повтаря обикновено опорни точки. и правилото е колото са по абсурдни толкова са по приемливи. Това е модерна религиозност. преди демоса вярваше в непорочното зачатие и възкресение. Днес същия верва в клюкчета злато и тестета евро в шкавче, кемтрейлс,чипиране и Qanon. и от тук проблемът – идиотите имат избирателни права. примерно коментира на глухия. и едино подсещане към автора. Ако ще ни предлагате смешен плич постарайте се да е смешен. Една румънска писателка (за съжаление и забравих името) нейде през 90те каза че свободата на словото уби силата му. а слабото слово е многословно и изобилно. замислете се над това. Ако можете…

  3. watmark,
    представи си,че ти си кмет/областен управител/министър и въобще човек с власт. И кажеш публично,че пандемията от Ковид-19 е лъжа,(което е вярно. Пандемията е измислена.). Колко време ще останеш на власт? Година-две. Най-много до следващите избори,след което ще те изритат в маргиналните зони. Така че свобода на словото може и да има в медиите,но ЛИЧНА свобода на словото няма.